— Слушайте какво ще ви кажа: това не е моя работа, засяга вас лично… Аз познавам Мартин много добре и мога да ви заявя, че е влюбена във вас. От там насетне вие се оправяйте.

Той дойде на купона на улица „Плант“. По-правилно е да се каже, промъкна се през открехнатата врата и стоя във вестибюла почти час. Най-накрая Мартин мина оттам. Качваше се в стаята си да си смени чорапогащника и да залепи по-здраво изкуствените мигли. Той тихичко подсвирна.

На сутринта всички се събраха на закуска. Мартин се чувстваше неудобно. За пръв път се появяваше с мъж на масата. Режина разведри обстановката, като попита Ришар дали е ерген и дали не желае да се ожени за нея. „Не би трябвало да е трудно да си намеря мъж при тази върволица“, заяви тя с въздишка. Продължаваше да приема клиенти вкъщи и понякога те сядаха за едно питие в салона. Единствено Мартин и Жюлиет знаеха истината. Единодушно решиха, че Бенедикт е прекалено благовъзпитана и строга, за да я посветят в тайната.

Въпросната сутрин Бенедикт се цупеше, беше в лошо настроение. Когато Жан-Мари Низо се появи, придружен от една очарователна девойка, Жюлиет я видя как безцеремонно остави другите гости и припна към него. „Не е зле, никак не е зле младежът“, отбеляза Жюлиет, но остана настрана, за да не се подразни Бенедикт. Той я покани няколко пъти на танц, но тя отклоняваше поканата. След като гостите се разотидоха и докато подреждаха посудата в кухнята, Бенедикт мимоходом подхвърли на Жюлиет:

— Много ти благодаря за Жан-Мари Низо… Сякаш не ти стигат мъжете, с които ходиш!

— Нищо не съм направила — възропта Жюлиет. — Дори отказах, когато ме канеше да танцуваме!

— Така се оправдават всички флиртаджийки! Не си мисли, че не те видях!

Тя излезе, тряскайки вратата. Жюлиет погледна смаяно Режина и Унгрун, които заедно с едно друго момиче бършеха чашите.

Флиртаджийка, флиртаджийка, измърмори тя. Ами тя, нима тя не искаше да омае младия Низо? Тя просто ревнува, честна дума! За какво, не мога да разбера!

Бенедикт завиждаше на дарбата на Жюлиет да привлича погледите. Вярно беше, че ако подложеха двете момичета на по-подробен оглед, Бенедикт щеше да излезе победителка. Но беше достатъчно Жюлиет да се появи някъде и девет от присъстващите десет мъже падаха в краката й.

В продължение на няколко дни двете бяха в открита война. Жюлиет се видя принудена да потърси подслон при Шарл Милал.

Помоли го да й разреши да го нарича галено Шарло. Той отвърна, че няма нищо против. Беше се привързал към Жюлиет и я бе канил многократно в къщичката си на остров Жат. В началото тя го помоли никога да не споменава за Виртел. „Още си ближа раните.“

Шарл Милал работеше върху някакъв нов вид бетон, още по-лек и с по-висока степен на съпротивление, твърдо решен този път да стои по-далече от Виртел.

Водата е станала хладка и Жюлиет завърта топлия кран с пръстите на краката си. Взема пак вестника. „След откритото писмо на Ален Делон до президента Помпиду адвокат Ролан Дюма изисква да бъдат приложени нови мерки в разследването на случая «Маркович»…“

Случаят „Маркович“ я впечатлява: известни личности, престъпление, скандални сбирки, нестихващо напрежение и загадъчност…

Налива си отново чай, продължава да прелиства вестника и внезапно извиква. Толкова силно, че Мартин нахълтва в банята.

— Какво става? — пита тя. — Добре ли си?

— Добре съм, слушай…

— Как ме уплаши само! Помислих, че те е ударил токът! Ама и ти си една, как изкрещя…

— Слушай, слушай. Седнала ли си? „Садистът от Питивие заплашва: преди края на месеца ще ударя отново. Господин Тюил, председателят на асоциацията на родителите от града, е получил писмо, което ни предостави. В него мерзкият садист заплашва да извърши ново престъпление през следващите две седмици…“

— Боже мой — шепне Мартин, свита на табуретката.

Излиза от банята и отива да се обади на родителите си. Жюлиет продължава да чете. „Питивие е като разбунен кошер… писмото се е получило през нощта… полицията е на нокти… наглостта на убиеца… Господин Тюил заявява…“

Тя отпуска ръце и вестникът се размеква във водата.

Замисля се.

Какво стана с предишния спокоен Питивие, в който бяха израснали… къде изчезна?

Глава 5

Режина си имаше достатъчно други тревоги и не се вълнуваше много-много от убиеца от Питивие. Истината беше, че едва ли можеше да посочи градчето на картата на Франция. Познаваше единствено престижните и знаменателни места, свидетели на личните й подвизи: Рамбуйе, Сен-Тропе, Вал д’Изер, Довил, кабарето на Режин, ресторант „Кастел“ в Сен-Жермен и съвсем отскоро улица „Плант“. А и здравият разум й забраняваше дори за секунда да си се представи като жертва на садист.

Пълен абсурд. Главната задача, която стоеше пред Режина, съдържаше две условия: първо, да си намери съпруг, и второ — да наеме домашна помощничка. Тъй като намирането на съпруг беше далече по-трудно постижима цел, на първо време се съсредоточи върху домашната помощничка.

Животът на улица „Плант“ започваше да става непоносим. Единствена тя се грижеше за „подробностите“ — така съквартирантките й наричаха натрупаните чинии в мивката, препълнените пепелници и мръсните прозорци. Ясно беше, че тя трябва да вземе мерки. Така че Режина се организира и намери необходимата им прислужница.

Розита беше от онези силни жени, червендалести и властни, които не се предаваха лесно. Беше испанка, напуснала родната Кастилия, след като баща й, едър земевладелец, открил, че се е влюбила в „червен“. Наложило се Розита да бяга. В една декемврийска нощ на 1947 година двамата с нейния любим Ким Наваро тръгнали след каналджията, който ги превел през тесните и стръмни планински пътеки. Мъката й била голяма: оставила у дома тринайсет братя и сестри, майка, която силно обичала, и живот на девойка от привилегированата класа. Не откъсвала поглед от широките плещи на Ким, който вървял пред нея, но често се обръщала назад. След като пристигнали във Франция, поискала да се оженят. Според Ким това било „буржоазен“ предразсъдък. Все пак склонил, тъй като Розита нямала нищо против да живее в чужбина, но не и опозорена. Когато поискала да отидат да живеят в Париж, Ким отново отстъпил. Настанили се в едно портиерско помещение. Килер, казано по-точно, тъй като стаята, в която нямало къде да се обърнеш и която им служела за спалня, трапезария, баня и кухня, не би позволила на небезизвестния съставител на речници господин Литре — ако би имал и минимален усет за социална справедливост — да нарече въпросната дупка „портиерна“.

В тази мрачна и тясна стаичка — без прозорец, имало само един тесен остъклен процеп, през който прониквала оскъдна светлина — се появили на бял свят две здрави и палави момиченца. Ким си намерил работа в кредитна търговска и индустриална банка. Превърнал се в глава на семейство и мъж с чувство за отговорност, твърдо решен да подкопава капиталистическата система отвътре.

За да свързват двата края и с надеждата да се разширят един ден, Розита ходеше да чисти жилища в кварталните блокове. Така се появи в къщата на улица „Плант“, след като беше залепила при хлебаря обява за търсене на работа.

Розита переше, гладеше, лъскаше, кърпеше, готвеше говеждо задушено и паеля, отговаряше на телефона, приемаше съобщенията и проявяваше такъв здрав разум и авторитет, че много скоро пое ръководството на цялата къща.

Също като канонизирания крал Луи IX, наричан Свети Луи, който според легендата раздавал правосъдие, седнал на сянка под клонест дъб, тя произнасяше присъди без право на обжалване.

Идваше три пъти седмично: понеделник, сряда и петък, и разпъваше дъската за гладене в кухнята, за да следи разговорите, които се водеха по време на закуска. Единственото, което издаваше испанския й произход, беше странното произношение — казваше „б“ вместо „в“. В началото момичетата силно се изненадаха от намесата на Розита в разговора им. Докато разсъждаваха надълго и нашироко по проблемите си, тя внезапно избоботи с поучителен тон: „Тряба да бидим, да бидим“. Много скоро престанаха да обръщат внимание на странната й фонетика. Според Розита Виртел беше дърт дръвник, а Милал, тъкмо обратното — верен и великодушен мъж. Между две пръскания с препарата за чистене и без да престава да движи чевръсто ютията, питията от улица „Плант“ отсъждаше безапелационно и никога не преразглеждаше взетото решение. Всеки новопоявил се в компанията задължително й беше представян, за да получи нейното одобрение. В противен случай новодошлият биваше подлаган на безмилостни гонения.

Тазсутрешният разговор се въртеше около прецеждането на бульона на телешкото варено, за да се отнеме излишната мазнина. Всяка си имаше своя рецепта и Розита не успяваше да ги разтърве, понеже всяка твърдеше, че нейната е най-добрата и се предавала в семейството от баба на внучка. Режина, обезкуражена, клатеше глава.

— Във Франция всеки е сто процента убеден, че неговата рецепта е най-прекрасната.

Единствено Мартин не намесваше баба си в разговора.

Мартин се беше отвяла някъде. Наслаждаваше се на едно състояние, което често бе критикувала и обявявала за презряно: състоянието на влюбеност. Мартин и Ришар. Само двамата, потънали във взаимно съзерцание. Паднал от небесата подарък, пред който двамата немееха, недоумяващи и възторжено усмихнати като бебета, които виждат за пръв път бляскавата коледна елха.

— Ощипи ме — заповядваше Мартин на Ришар, — не мога да повярвам.

Крадецът се смееше и толкова силно я притискаше до себе си, че я оставяше без дъх. Любовните излияния не бяха по неговата част и той ги изразяваше, стискайки я с всички сили, сякаш искаше да я смачка, буташе я на леглото и се хвърляше отгоре й, дори я боксираше.

— За какво мислиш? — питаше Мартин Ришар по хиляда пъти на ден.

— За теб… Искам да ти измисля име, с което само аз да те наричам, съвсем ново…

С Ришар Мартин преоткриваше любовните жестове.

В началото стоеше като препарирана, с ръце, увиснали край тялото, ужасена от връхлетялата я вълна, която я хвърляше към него. Удряше се в гърдите му и не помръдваше, изнервена, без да знае какво да прави с ръцете си, с устните си. Копнееше да го обгърне целия, да го глътне, да умре заедно с него.

Ришар проявяваше търпение. Развързваше сплетените ръце, крака, натрупаните в ума й предразсъдъци и страхове. Говореха. За всичко и за нищо конкретно: за захарната фабрика, за семейство Брузини, за откраднатите плетени шапки, за завода „Гренгоар“…

Двамата мълчаливци наваксваха изгубеното време, в което бяха стояли всеки в своя ъгъл със заключена уста. Сега се бяха отприщили, надпреварваха се да споделят дълбоко пазени тайни. Всеки слушаше жадно другия, удивен от отекващото ехо. Брузини, гадното италианско копеле от училищния двор, протягаше ръка на малкото момиче, което продаваше „Юманите Диманш“ след края на църковната служба. Притисната до тялото на Ришар, Мартин най-накрая се откриваше с удивление и възторг. Избирайки нея за любима, той й показваше, че е единствена, чудесна, незаменима, изпълваща целия свят. Затова любовта заема такова място в живота на хората, обясняваше си Мартин, то е, като да се гледаш във вълшебно огледало: изведнъж се виждаш най-красивата, най-умната, най-забавната, най-… Искаш да завладееш света и да се провъзгласиш за господарка на вселената.

Имаше и моменти, в които си казваше: „Не може да бъде, огледалото ще се разбие на безброй парченца, ще го разлюбя“. Опитваше се да гледа Ришар без розовите очила. Да го погледне отстрани с очите на непозната, с учудване и неодобрение. Човек не крои планове с крадец. Той няма амбиции, няма бъдеще, не се стреми да види отблизо небостъргачите… Това няма да продължи дълго, със сигурност. Един прекрасен ден крадеца ще го пипнат, а аз ще трябва да се спасявам, както мога. Той я галеше по косата, говореше й за името, което искаше да й даде, и тя бе готова да се прости с небостъргачите.

Не му каза, че иска да замине, не го стори нарочно, просто забрави. Но с времето премълчаното започваше да й тежи.

Подтикваше го да си търси истинска работа.