— Какво разбираш под истинска работа? — недоверчиво я поглеждаше той.

— Честна работа.

— Където се трепеш за нищо?

Три дни по-късно триумфално му предложи да работи като разносвач в „Кооп“.

— Колко плащат? — измърмори той, помръдвайки с рамене, сякаш му е станало тясно.

— Хиляда франка за начало.

Той направи презрителна гримаса.

— За начало и завинаги. Не е работа, в която можеш да се издигнеш.

Поколеба се, изгледа я накриво. Извади ключовете си от джоба и ги подхвърли във въздуха.

— Ще ти достави ли удоволствие, ако приема?

Мартин потвърди, кимайки.

— Добре тогава. Ще се правя на пратеник на някое величие от нюйоркската мафия. Предпочитах да получа бачкане с бюро и телефон, заради мама… щеше да се гордее.

Вървеше пред нея и подхвърляше ключовете си във въздуха. Сърдит й беше, че му предлага такава тъпа работа. Не беше толкова загубен все пак. Сигурно я обича тази мацка, щом не може да я намрази, като му излиза с такъв номер.

Вбеси се и изрита един кестен.

Не знаеше как да се държи с нея. Обикновено не се церемонеше много с момичетата. Едно кръгче с мотора и право в леглото. Кратко и ясно. Никакво обвързване. Прекарваше времето си в подреждане на любимите си плочи и в четене на списанията за мотори. Веднъж все пак се влюби — почувства се все едно върви в черен коридор и се блъска в препятствия. Уплаши се и се измъкна. Момичето така и не разбра. Укри се вкъщи с надеждата, че ще му мине. Но не му минаваше, затова яхна мотора и отпраши за Мароко. Най-смешното беше, че като се върна, Боб му подхвърли, че мадамата била лапнала по него и ревала, когато офейкал. Тогава си каза, че сигурно е пропуснал нещо. Тази мисъл го занимава няколко дни, после излетя от главата му.

С Мартин се беше гмурнал в дълбокото. Имаше мигове, в които бяха като слепени един за друг, тогава чувстваше как тя омеква, разнежва се, идеше му да й предложи: „Омъжи се за мен, роди ми бебе, което да прилича на теб“. Блъскаше си главата, за да измисли нещо огромно, впечатляващо, та да разбере тя колко държи на нея. Ама не смееше. Тя изглеждаше толкова подредена… Мълчеше и я слушаше да говори. Започна да се опасява, че ако продължава да мълчи, някой ден ще се обърне срещу нея и ще я намрази. Сега, с тази истории с разносвача, май наистина я намразваше. Тя вероятно усети нещо и пъхна ръката си в неговата, за да пресекат, докато свети зелено, и мисълта за омразата се изпари… Тя беше първото момиче, с което можеше да се държи за ръка, без да се изпотява от неудобство.

— Каквото и да ми разправяш, онези в твоя „Кооп“ са тъпаци. Щяха да имат повече файда да ме наемат като консултант, да им давам акъл как да се предпазват от кражби. Много съм напред по този въпрос. Знаеш ли номера с банкнотата от петстотин франка?

Той внезапно се оживи. Обърна се и закрачи с лице към нея, обяснявайки ентусиазирано:

— Цъфва някакъв пич с пачка от по петстотин франка и я размахва под носа на касиерката. Докато плаща, измъква две пъхнати в пачката банкноти по сто франка. Впечатлена, касиерката, без да се замисля, му връща ресто до хиляда франка… Хитро, а?



Една неделна сутрин й се обади страхотно възбуден. Един приятел му дал за малко колата си, „Симка 1000“. Искаше да отидат до Питивие.

— Не искам да ме запознаваш с вашите, искам само да видя магазина за прежди и плетива „Филдар“.

След кратко колебание Мартин се съгласи. Беше 28 ноември, оставаха само три дни до деня, в който убиецът заплашваше, че ще удари отново.

Спряха на първата бензиностанция на магистралата и Ришар не откъсна очи от бензинджията, докато оня пълнеше резервоара. Когато седна отново на волана, на физиономията му се четеше неприкрито подозрение.

— Всички до един са крадци — измърмори той, пъхайки ключа в контакта.

— Кои са крадци?

— Бензинджиите… Знам ги аз.

— Аха — иронично подметна Мартин, — крадецът подозира колегите.

— Знам за какво говоря. Работил съм на бензиностанция. Значи, някой клиент зарежда малко бензин, за двайсет, трийсет кинта, след което бензинджията не връща брояча на нула, така че следващият клиент, освен своите плаща и двайсетте кинта на предишния, които бензинджията си слага директно в джоба. А да беше само това…

— Кога си работил на бензиностанция? — попита Мартин, като изу сабото си и качи крака на жабката.

Ришар свъси вежди неодобрително, но не отговори.

— Същото важи и за маслото… Твърдят, че нямаш, домъкват някакъв празен бидон и се преструват, че наливат.

— Кога си работил на бензиностанция?

— Без да броим онези по магистралите, които са комбина с хотелиерите… Пращат те за една нощ на хотел, под претекст, че имаш повреда на двигателя, минават един парцал отгоре и на другата сутрин, след като си се изръсил за нощувката, се изръсваш още веднъж за измислената поправка.

— Кога си бил бензинджия? — изкрещя Мартин.

— Миналата година.

— Нали твърдеше, че никога не си работил?

— Тогава бях принуден.

— Защо?

— Защото лежах в пандиза. Затова… Доволна ли си?

Мартин се потресе.

— Лежал си в затвора?

— Кофти, а?

— За какво?

— Дрога. Мароканска трева, която прекарах през Гибралтар. Спипаха ме, когато продавах на някакво цивилно ченге. Честно! Такъв един същият като мен, едно към едно, а се оказа ченге!

— Колко лежа?

— Една година. Само че когато ме пуснаха, трябваше да си връщам задължението. Петстотин франка на месец…

— За какво?

— Това е равностойността на стоката.

— Защо не ми каза досега?

— Защото е минало. Нямам желание да говоря за това.

— Има ли други неща, които си скрил от мен?

— Нищо не съм крил. Забравих да ти кажа.

Тя го изгледа неодобрително. Подозираше, че е способен да лъже, без да изпитва и капка угризение. Изработил си беше собствен морал според някакви негови си мерки и според ситуацията. Ако някоя лъжа го вадеше от затруднение, лъжеше, без да му мигне окото.

— Сега накъде да карам? — попита той, излизайки от магистралата и включвайки радиото.

Мартин седеше, стиснала зъби. С брадичка показа посоката и чак когато зърна стрелата на камбанарията на Питивие, се отпусна и забрави за разговора.

Спряха направо пред „Кафе дю Нор“. Мартин запозна Ришар с приятелите си. Подмина учудените усмивки, които недвусмислено твърдяха: „Мартин си е хванала гадже“. Ришар се настани пред флипера. Мартин отиде при него и се облакъти на стъклото.

— Кой е този тип, дето не откъсва поглед от теб? — процеди през зъби Ришар.

Мартин се обърна и видя Анри Бишо, бившият й неуморен поклонник. На бара. Сам-самичък. С прекалено дългите си ръкави и нокти, почернели от пръстта. Той вдигна чаша към нея. Странен жест от негова страна, сигурно си беше пийнал. Обикновено се спотайваше по ъглите.

— Един стар приятел — обясни тя.

— Да престане да те зяпа, че да не му размажа физиономията.

— Ти престани, Ришар, не ставай глупав. Той е безобиден. Никога не съм го поглеждала.

— Ама скивай го сега, не те изпуска от очи — продължи Ришар, стиснал ръба на флипера с побелели пръсти.

— Ето на, видя ли, изгуби една топка. По-добре се съсредоточи в играта, кокошкар такъв.

— Представям си каква двойка щяхте да бъдете. Добре, че се запозна с мен, та да поемеш в правилната посока към светлото бъдеще.

— Познай кой е? — викна някой зад нея и две ръце скриха очите й.

— Предавам се — отвърна Мартин, познала гласа на сестра си Жоел.

Сестрите се разцелуваха, Мартин запозна Ришар с Жоел. Двете седнаха на една маса. Анри Бишо не откъсваше очи от тях.

— Не е за вярване — прихна Мартин, — гледа ме с този поглед от четиринайсетгодишна! Ришар побесня.

— Чакай, още нищо не знаеш! Той се ожени. За Вероник Шарлие. Не те баламосвам. Тя наду корема. Всички знаят, че го ожени за себе си заради мангизите. Това ли е новото ти гадже?

Тя посочи Ришар, който се беше надвесил над флипера.

— Готин е, няма спор! Щастлива ли си?

Мартин тъкмо се канеше да й отговори, но Жоел я прекъсна.

— Аз вече реших, сериозно се заемам с красавеца Рьоне. Не съм ти казала, излизам с него… от септември. От три месеца го държа здраво, ама да не ти разправям колко усилия ми струва. С мъж като него всичко пада върху мен, но аз съм се вкопчила. Красив е…

Тя махна с ръка, нямаше думи да опише колко бе запленена от красотата му.

— И да ти кажа, знаеше ли, че това лято приятелката ти Жюлиет прекарала с него една нощ… той ми го каза. Да внимава къде стъпва, да не навлиза в моята територия, така да й кажеш. Защото аз ще го накарам да се ожени за мен, ако трябва, готова съм да направя като онази Шарлие, да забременея!

— Няма да мине! Този номер отдавна вече не минава — пресече я Мартин, унизена от поведението на сестра си.

— В Париж може би, но тук минава и още как! Смятай въпроса за уреден.

За миг Мартин се беше зарадвала, че е отново в Питивие, в познатото кафе със сестра си, но много скоро почувства, че се е откъснала от предишния си живот.

Чужденка на собствената си територия.

— Няма ли да отидеш да видиш нашите?

— Не, не този път… сега просто минаваме оттук. Не им казвай, че съм идвала, ще се натъжат напразно.

— Ти пък! Ако искаш да знаеш, те мислят само за убиеца. Тук всички само за това мислят… Я ми кажи, ще се бракуваш ли с играча на флипер?

Жоел я гледаше лукаво, досущ като някоя домакиня, излязла рано сутрин на пазар и на лов за клюки. След двайсет години ще бъде същата, помисли си Мартин, само дето ще е натрупала някой и друг килограм, ще е по-зачервена, по-сбръчкана.

— Аз да се бракувам? Ти нещо не си наред!

На лицето на Жоел се изписа гримаса на разочарование.

Ришар седна при тях. Жоел отново се разплямпа с въодушевление.

Изведнъж Мартин се уплаши сестра й да не заговори за Америка, за Ню Йорк, за университета. Скочи от стола.

— Хайде, омитаме се — подкани тя Ришар.

Когато излязоха на магистралата, той я притегли към себе си. Тя се отпусна на рамото му. Той й прошепна нещо на ухото. Тя не разбра и попита: „Какво, какво?“.

— Измислих ти име… Ще те наричам Марин. Красиво, нали?

Глава 6

На другия ден, след краткия престой на Мартин и Ришар в Питивие и след като приключи със задълженията си във фризьорския салон на госпожа Робер, Жоел реши да вземе красавеца Рьоне от работа. Правеше го всеки път, когато имаше възможност. Прекалено много момичета пърхаха около него. Трябваше да е нащрек. Когато стигна до сервиза „Етоал“, механикът Люсиен й каза, че Рьоне отишъл да докара някаква закъсала кола близо до градския басейн и го чакал да се върне всеки момент.

— Ще отида да го посрещна — заяви Жоел.

— Щом искаш… Мен ако питаш, по-добре го изчакай тук.

— Не, ще отида.

Люсиен се зае да сменя маслото на един автомобил. К’во нещо са тези мадами, всички си приличат, нямат ни капка доверие. Предпочита да й замръзне задникът по пътя в зимния студ, вместо да седне на топло и спокойно да го почака. Тази малката си я беше набелязал, Рьоне обеща да му я отстъпи, след като й се насити.

Жоел бодро пое по пътя, движеше се с бърза крачка. Нямаше нищо против да повърви. По-добре, вместо да седи и да се яде отвътре, чудейки се какви ли ги върши Рьоне. Непрекъснато се опасяваше да не й избяга, както хлъзгавият сапун се изплъзва от ръката. Красавецът Рьоне й действаше по невероятен начин, както никой досега. Достатъчно беше да я докосне, за да се разтрепери като лист… Трябваше да се оженят на всяка цена.