След десет минути, точно в осемнайсет, всички магазини в града щяха да спуснат кепенци. Няколко окъснели домакини бързаха да направят последните си покупки. Зърна госпожа Тюил — метнала тергален шлифер върху престилката, с която обслужваше клиентите, тя бързаше към месаря. Ситнеше устремено с шалче, вързано под брадичката, клатеше глава и като че ли говореше на себе си. Десетина метра зад нея госпожа Пенсон пристъпваше величествено и бавно, сякаш търговците бяха длъжни да я чакат.

Емил не се обади снощи. И тя не го потърси. Не знаеше какво да му каже. Припомни си името Жакоб Голдщайн и на устните й плъзна лека усмивка. Оказва се, че и аз съм в състояние да впечатля един парижанин! После направи гримаса — не можеше да се каже, че Емил е истински парижанин.

Часовникът на църковната камбанария отброи шест часа и Жоел изхвръкна от фризьорския салон на госпожа Робер.

Бенедикт побърза да я заговори:

— Да отидем да пием кафе.

— Рьоне ме предупреди да не говоря повече за това.

— Да, ама Рьоне не може да мисли за всичко.

Жоел й хвърли бърз озадачен поглед.

— Хайде, ела, ще те черпя едно кафе и ще ти обясня как стоят нещата.

Жоел я последва. Поръча си чай, защото кафето й действало зле на нервите.

— Слушай сега — започна Бенедикт, — много мислих, откакто се срещнахме вчера. Слушаш ли ме? Убиецът е решил, че сватбата ти го е направила за посмешище. Целият град го е предизвикал. И той как реагира? Извършва двойно убийство. На свой ред отправя предизвикателство към жителите на Питивие. И отново пълна безизходица, никаква следа, по която да тръгнем. И отново разследването ще бъде прекратено. Какво ще се случи? Той ще започне да се смята за недосегаем и няма да се учудя, ако…

Тя млъкна и погледна Жоел, която беше престанала да разбърква чая си и я слушаше. Бенедикт не бързаше да продължи.

— Ако какво? — попита Жоел.

— Ако пожелае още веднъж да докаже, че е по-силният.

— По какъв начин?

— Като извърши ново престъпление.

Жоел сви рамене и отново се зае да бърка чая си.

— Само че не какво да е престъпление…

— Имаш прекалено развинтено въображение — пошушна Жоел, ръфайки резенчето лимон с дребните си бели зъбки. — Това ви е проблемът на вас, журналистите.

— Продължавам — подзе Бенедикт. — Не какво да е престъпление, защото повече не може да си го позволи. Вдигна летвата прекалено високо, като посегна на близначките. Следващия път, защото ще има следващ път, или ще убие три — което ми се струва трудно, — или ще извърши нещо безразсъдно.

— Тоест? — попита Жоел, оставяйки лимоненото резенче в чинийката.

— Ще нападне теб.

— Мен ли?

— Да.

И понеже Жоел мълчеше, тя продължи:

— Според мен е напълно логично. Помисли добре: ти си единствената, която успя да се измъкне, единствената, която го постави в затруднение. Ще иска да си отмъсти. Ще изчака известно време и ще ти потърси сметка. Иска ли ти се да живееш като подгонен дивеч? Със свито сърце? Вярваш ли, че Рьоне ще издържи на напрежението? На Рьоне вече му писна, нали? Той ще започне отново да излиза с приятелите си, ще поднови предишния си начин на живот. Разбирам го, това е нормално и естествено. Снощи ми се стори много изнервен, когато му съобщи причината за посещението ми.

— Ох, кажи какво точно искаш да сторя? — въздъхна уморено Жоел.

— Искам да си спомниш каква марка беше колата.

— Ама не мога, не съм виновна, че не мога.

— Не правиш никакво усилие да си припомниш.

— Ти си много интересна. Направих всичко, за да успея да забравя тази история. Понякога нощем я сънувам. Не смея да отворя уста пред Рьоне, защото не желае повече да слуша за това. Писна му. Затова трябва да ти е ясно защо не желая да си припомням подробно за случилото се онази нощ! И аз искам да помогна на полицията, да не мислиш, че не искам…

— Наистина ли искаш? В такъв случай имам идея.

Тя хвана Жоел за ръка и двете излязоха от „Кафе дю Нор“.

Беше седем часът. Точно по това време преди шест месеца мъжът беше нападнал Жоел. Бенедикт я накара да застане на ръба на тротоара, да се движи близо до шосето и да се обръща назад от време на време.

— Така ли беше в онази нощ? Ти очакваше да се появи Рьоне, нали? Дотук добре… И затова тръгна към къпалнята. Спомни си. Хайде, тръгвай и се обръщай при всеки шум от кола.

Бенедикт закрачи след нея на известно разстояние, стиснала палци за късмет. Боже мой, направи така, че да успея! Нищо повече не можеше да се очаква от глупавата малка гъска.

В началото Жоел крачеше, без да се обръща. Сякаш се страхуваше да погледне назад.

— Не мога — прошепна тя, — нямам сили, прекалено много искаш от мен.

— Или ще го направиш, или ще живееш в постоянен страх.

Жоел пак закрачи в края на тротоара. Обръщаше се едва-едва, хвърляше бърз поглед през рамо.

— Не. Няма да стане. Не мога да си припомня.

— Напротив. Можеш. Хайде, продължавай.

— Страх ме е. Никога досега не съм се страхувала толкова. Ами ако се появи отново?

Хвърли й поглед, изпълнен с ужас, и Бенедикт неочаквано изпита съжаление към нея.

— Аз съм до теб, ще те хвана за ръка. — Хвана я за ръка и силно я стисна за кураж. — Готова ли си?

Жоел кимна. Погледнати отстрани, сигурно сме страхотна двойка, помисли Бенедикт.

— Това е колата — извика Жоел.

Сочеше с пръст едно сиво „Пежо 504“. После пръстът й увисна във въздуха и тя промълви: „А, не, не“… Отново тръгна, пусна ръката на Бенедикт, изправи рамене и започна да поглежда назад на равни интервали, свъсила вежди, без да отделя очи от шосето.

Сега вече трябва да сме съвсем близо до къпалнята. Дано да си спомни, преди да стигнем до нея. Иначе експериментът ми ще се провали.

— Тази беше! Не, не, не беше тази. Тази! Не. И тази не беше…

Не може да бъде, въздишаше Бенедикт, увесила нос. Садистът не се движи със суперавтомобил с колекционерска стойност все пак! Движим се вече от три-четвърти час, а тя все още не може да си припомни колата. Освен ако не става дума за някой ситроен от 1934 година или за някоя снимка от 1957-а, които все още се срещат из фермите и в селските дворове.

Внезапно Жоел закова на място, провесила чанта на китката си. Опъната като струна, напрегната, сякаш носеше колата на ръце, тя сочеше един сив мерцедес металик.

— Тя е. Сигурна съм. Сигурна съм. Шофираше с маска на лицето, едно такова домино като на Зоро, хвана ме и ме дръпна силно, много ме заболя, защото си ударих крака във вратата… Спомням си. Това е той, той е…

Мерцедесът мина покрай тях, Жоел изпищя пронизително и се отпусна в ръцете на Бенедикт.

Мерцедесът спря.

— Нуждаете ли се от помощ, госпожице? — учтиво се осведоми шофьорът.

— Не, не, благодаря. Вървете си по пътя, ако обичате.

И понеже оня не помръдваше и я наблюдаваше безмълвно, Бенедикт се разкрещя:

— Отлично ме разбрахте. Махайте се! Или ще извикам полиция!

* * *

Същата вечер Емил позвъни у семейство Тасен и помоли да говори с Бенедикт.

— Ало, скъпа, прислужницата ми каза, че си звъняла снощи.

Бенедикт мълчеше, потресена. Прислужницата?

— Да. Исках да поговорим за историята в Питивие.

— Ларю е бесен. Иска да изпрати Раше.

— Раше няма да се справи по-добре от мен, бъди сигурен. Ченгетата мълчат като риби.

На телефона не беше прислужницата, едва се сдържа да не добави Бенедикт. Защо ме лъжеш? Но не й достигна смелост да се рови в това, не сега… нямаше желание. В края на краищата проблемът си беше лично негов.

— Кога се връщаш, скъпа? Липсваш ми, знаеш ли.

Комисар Ескула я помоли да не споменава никому за мерцедеса. Предупреди и Жоел. „Той не бива да се усъмни, че разполагаме с улика — обясни комисарят. — Ще проверим регистрационните талони на всички мерцедеси в околността, както и собствениците им. От вас искам пълна дискретност, нито дума никому.“ „А какво ще получа в замяна?“, отвърна Бенедикт. „Вас първа ще информираме, когато заловим убиеца“, обеща комисарят.

Трябваше да се въоръжи с търпение.

И да изтърпи незаслужения гняв на Ларю, който я смяташе за смотана и некадърна.

— Нещо ми подсказва, че съвсем скоро ще се върна — каза Бенедикт. — Нямам какво повече да правя тук.

— Чакам те, скъпа. Връщай се скоро!

Емил беше искрен. Бенедикт му липсваше. Вчера, когато се прибра и научи от майка си, че една девойка го е търсила, направо изтръпна. Беше измислил истински сценарий, за да избегне признанието. Ще й разкажа след време, когато заема мястото на Ларю и започна аз да дърпам конците, тогава няма да ме напусне.

Затвори телефона разведрен — Бенедикт не подозираше нищо. Иначе щеше да се държи хладно, да заговори с високомерния си тон на принцеса и да иска обяснения.

Никой не знаеше. Никой.

Откакто тръгна с Бенедикт, виждаше удивлението и възхищението в очите на околните. Четеше в погледите им и някои по-неприятни неща от сорта на: „След като това недоносче спи с нея, и аз ще мога“. Но това се случваше по-рядко.

Оня ден Ларю го извика в кабинета си и му предложи пура. На него! Беше готов да се обзаложи, че и най-скоро време Ларю ще го направи свой заместник.

Тогава може би щеше да й признае… на Бенедикт. Да й разкаже историята на Жакоб Голдщайн. Историята на родителите си. Унгарски евреи, избягали от нацистките гонения, установили се в Париж. „Франция, страната, която ще ни приюти и подслони“, повтаряше баща му във влака, който ги отвеждаше към френската столица. Баща му беше станал шивач, майка му се грижеше за домакинството. И бездруго щеше да й е трудно да си намери работа, говореше много лошо френски и не можеше да пише. Семейство Голдщайн си намери квартира на една уличка зад площад „Репюблик“. Малкият Жакоб израсна там и си обеща някой ден да се махне от това място. Един неделен следобед баща му го заведе на разходка в парка „Тюйлери“, там видя прекрасно облечени момченца, които пускаха лодки в басейна и ги насочваха към центъра. Не посмя да помоли баща си да наеме и на него една лодка. Някой ден, някой ден…

Впечатлен от вестника, на който баща му и чичовците му придаваха такова значение — четяха го всеки ден, като си го предаваха от ръка на ръка и коментираха надълго и нашироко новините — Жакоб реши да стане журналист. Записа се в една школа по журналистика. След като се дипломира, за негов късмет едно място се оказа вакантно във „Фигаро“. Назначиха го. Беше щастлив, че може да скъса максимално със семейната среда. Тук поне няма да могат да ме разобличат. Промени името и презимето си, съчини си биография, типично френско семейство, френски корени. Толкова се вживяваше, че почти си вярваше и не беше нужно много да го подтикваш, за да се впусне да разказва как си играел на улица „Вин“ с малкия граф Ларошфуко и дъщерята на граф Монталамбер, с който баща му ходел на лов в Солон. Бе зачеркнал родителите си в социално отношение, но продължаваше да им помага материално. Баща му остаря и повече не можеше да шие. Братята му го държаха в магазина от добро сърце. Старият човек запълваше времето си, изрязвайки статиите на Емил, които подреждаше и лепеше в един голям албум.

Синът му беше добро момче: не спазваше шабат и кидуш, но не пропускаше Йом Кипур и празнуваше с родителите си.

На този ден си беше Жакоб. Стоеше далече от огън, от електричество, оставяше майка си да му прислужва. Само едно нещо огорчаваше господин Голдщайн — синът му още не беше създал семейство. На трийсет години това си беше истински недостатък. Когато отваряше дума за това, Емил се оправдаваше с командировките, спецификата на професията… Затова баща му не настояваше, нали синът им ги почиташе, това беше най-важното за родителите, най-вече за майка му. Тя пестеше от разходите за домакинството да му купува костюми, обувки, защото Емил нямаше време да обикаля по магазините…