— Чудя се вече какво да направя! — проплака Мартин.

— Кажи му, че си бременна — предложи Бенедикт.

Розита сви рамене неодобрително. Мартин не отговори.

— Знам какво ще направя — внезапно каза тя, заемайки предизвикателна поза, стиснала нервно облегалката на Розита.

След като се прибраха на улица „Плант“, Мартин се качи право в стаята си, порови в чекмеджето, взе папката, в която беше подредила документите за пътуването за Щатите, извади плика със самолетния билет от „Ер Франс“ и го скъса на две.

— На четири — подсказа й Жюлиет, — за да не те заподозре в желание да го залепиш.

Мартин продължи да къса парчетата на все по-малки и по-малки късчета, изсипа ги в един плик и добави лист, на който написа: „Ришар, обичам те“.

Щеше да напише адреса на ръка, но Жюлиет предложи да го натрака на машината.

— Ще решат, че е някакво официално писмо и няма да го отворят.

Накрая, за да объркат напълно следите, отидоха да го пуснат в един пощенски клон на осми район.



Сега оставаше само да чакат. Издадоха заповед никой да не се задържа на телефона и да се освободи теренът, в случай че „той“ се появи. Никой не биваше да присъства на сдобряването.

— Ако не се върне, значи е голям глупак — коментираше Розита.

— Ако се върне, ще наготвя пилешко задушено — обеща Режина.

Жюлиет се обърна към Луи.

— Ако беше ти, щеше ли да се върнеш?

— Не знам. В любовта, пиленцето ми, трябва да щадиш самолюбието на другия.

Зачакаха. Минаха няколко дни. Без резултат.

— Така ми се пада — каза Мартин. — Исках да имам всичко, затова изгубих всичко.

Животът продължаваше.

Жюлиет си взе устните изпити. Унгрун замина за Германия да снима модни каталози. Розита обяви, че излиза във ваканция през юли, и Режина предпочете да отпраши към Сен-Тропе, вместо да гледа мивката с трупащите се мръсни чинии и преливащите от фасове пепелници. Бенедикт поднови сутрешното четене на вестниците. Инспектор Ескула я беше предупредил: краят на разследването наближаваше. Той разполагаше с един заподозрян и тя щеше да бъде първата журналистка, на която ще съобщи новината. Жюлиет се опитваше да убеди Мартин да замине с нея за Питивие.

— Или в Жирен, ако искаш. В моята къща. Ще поканим Луи, Шарло, ще си прекараме чудно четиримата.

— Да, но ако се появи междувременно…

— Напиши му писмо.

— Няма да го получи. Ще стане като със самолетния билет, просто не знам какво да сторя, за да го накарам да даде признак на живот. Със същия успех бих могла да яхна някой кон дибидюс гола или да взривя къщата, той няма да се трогне, гадният жабар!

На Жюлиет й хрумна идея, малко крайна, признаваше го, но пък подходяща за създалото се положение.

Една вечер взеха колата на Бенедикт и отидоха при Порт дьо Клинянкур. Паркираха през няколко улици от дома на семейство Брузини и се отправиха пеш към къщата. В пълно мълчание.

Когато стигнаха до кръчмата, извадиха аерозолни флакони с червена боя и изписаха с огромни букви на стената: МАРТИН ОБИЧА РИШАР И ЩЕ ГО ЧАКА В ПИТИВИЕ. Мартин искаше да добави отдолу с малки букви „Майната им на другите“, но Жюлиет я възпря, убеждавайки я, че ще намали ефекта от посланието.

Тихомълком се върнаха при колата и чак когато се настаниха на седалките и затвориха вратите, се отдадоха на обзелата ги бурна радост. Също както по времето, когато бяха ученички в Питивие и Мартин криеше вонящи топки под чиновете или пръскаше сърбящ прах… Ръкопляскаха, целуваха се, щипеха се, пееха с цяло гърло „ще победим, ще победим“, толкова бесняха, че накрая, докато караше по околовръстното, Жюлиет изпусна волана и колата внезапно се отклони от пътя.

Взеха се в ръце и поуспокоени, се прибраха у дома.



На сутринта Бенедикт, на която двете приятелки разказаха снощните си похождения, се упъти към Порт дьо Клинянкур, придружена от фотограф от вестника. Снимката излезе сполучлива, публикуваха я на страницата с произшествията и любопитните случки със следния текст: „Съвременните Жюлиети говорят на своя Ромео“.

„Франс Соар“ откупи снимката и я публикува на първа страница. Беше началото на юли и нямаше кой знае какви новини.

Главният редактор на информационния бюлетин на телевизионния канал на Ил дьо Франс хареса историята и реши да покани Мартин в студиото за разговор на живо.

Мартин си сложи патешкожълтите очила, жълтите шноли, облече си жълтия пуловер и разказа историята си пред камерите. С чувство за хумор и нежност. Накрая водещият, дългонос младеж, който проявяваше всички признаци на страдащ от хроничен синузит, я покани да каже няколко последни думи. Тя се обърна към него смутено.

— Мога ли да му изпратя едно послание?

— Разбира се — отговори той, подсмърчайки.

Мартин пое дълбоко въздух и гледайки право в камерата, която я снимаше в едър план, прошепна:

— Върни се, глупчо, обичам те.

Бенедикт бе придружила Мартин в студиото и през цялото време не сваляше възхитен поглед от нея. Ето какво искам да мога да направя, каза си тя. Не съм го включила в нито един от списъците, просто защото не подозирах, че може да съществува, но е точно това…

Направи опит да привлече погледа на водещия. Изрусеният кичур, който падаше на очите й, и дългите крака бяха нейната запазена марка и тя обикновено добре си служеше с тях. Той не я забеляза. Говореше по телефона, а през това време на екрана вървяха кадри от репортажа от погребението на поета Пиер Мак Орлан.

— Говори с техническия екип — обясни един от операторите, виждайки учуденото й изражение.

— Какъв е този екип?

— Голямото студио над нас, от което се вижда всичко. Там сглобяват информационния бюлетин и напасват илюстративния материал. Ако желаете, в края на предаването мога да ви разведа.

Казваше се Люсиен. Обръщаха се към него с Люлю. Той им показа режисьорската кабина, която приличаше на пилотската кабина на боинг и в която цареше голямо вълнение. След това ги поведе из лабиринт от коридори, остъклени врати, указателни табла, кафемашини, за да им покаже редакциите.

— Обстановката ми се струва доста демоде — отбеляза Мартин, когато излязоха навън.

— Демоде или не, аз искам да стана част от нея. Страхотно интересно е и работата е увлекателна, не е като да си репортер във „Фигаро“!

— Виж ти, намирисва ми на край на епизода, озаглавен „Емил Буше“.

— Нищо подобно. Нищо не си разбрала. Всичко смесваш.

— Хей, няма нужда да се палиш, само защото улучих право в целта.

Тогава Бенедикт й разказа случката с майката на Жакоб Голдщайн. Беше си дала дума да не я споделя с никого, но не можа да се сдържи пред Мартин.

— Е, и какво? — попита тя. — Той се оказва евреин от скромно семейство. Не виждам какво те притеснява.

— Защо досега не ми е казал нито дума?

— Защото го впечатляваш с изисканите си маниери!

— Но това е нелепо!

— Не, това е да си влюбен. Емил се страхува от теб. Ако го обичаш, накарай го да си разтвори душата или го напусни, без да му даваш обяснения. В знак на уважение към него.

— Не знам как да постъпя.

— Признай си, че те е шубе за мястото ти, не съм ли права?

Мартин цъкна с език подигравателно.

Бенедикт се почувства унижена. Не съм такава. Не искам да съм такава. Ще напусна Емил. Искам да успея със собствени сили. Съвсем сама.

Тези две думи я плашеха. Краката й се разтрепериха от страх.

— Ти си много по-смела от мен — въздъхна Бенедикт. — Затова е несправедливо аз да се справям, а ти не.

— Справяш се? Не съм много убедена, драга моя. Досега дори не си се опитала. Емил не се брои изобщо. Изчакай да видим как ще се развият събитията.

И тя я сръга с лакът в ребрата, като почти й изкара въздуха. Мартин удряше яко, не се шегуваше.

— Ще ходиш ли в Питивие това лято? — попита Бенедикт, за да смени темата.

— Така смятам — отвърна Мартин. — В края на краищата там се чувствам най-добре.

Четвърта част

Глава 1

В началото на юли 1970 година Жюлиет, Мартин, Луи и Шарл Милал се събраха в къщата на Жюлиет в Жирен. И те, подобно на милиони французи, които благодарение на леснодостъпните кредити успяха да осъществят най-съкровената си мечта — да притежават свой собствен дом — въртяха мистрията и чука. Тези години ознаменуваха най-впечатляващия разцвет на строителния бранш и Франция се превърна в огромна строителна площадка, прорязана от магистрали, осеяна с нови градчета и с вили, които никнеха като гъби.

Четиримата особняци бяха сформирали екип от прилежни зидари. Бяха обект на възхищение от страна на жителите на селото, а непосредствените им съседи, двойка земеделски стопани — Симон и Маргьорит — често ги навестяваха да проверят докъде са я докарали ентусиазираните парижани.

По къщата имаше много работа: да се бутат стени, да се изолира подпокривното пространство, да се отворят капандури, да се боядисва, да се почистят плочките по подовете, да се изстържат гредите, да се налива бетон…

— Бетон! — провикна се Жюлиет, ужасена. — Ще стане адски грозно.

— Не и с моя бетон — възрази Шарл Милал, засегнат. — Ще видиш колко е красив загладеният бетон.

— Ако не ти хареса, винаги можеш да си сложиш кокосова настилка като във всички селски къщурки на парижани — подигравателно я измери с поглед Луи.

Жюлиет и Мартин стържеха гредите и подовете, Луи рушеше стените, Шарло отговаряше за бетона. Приготвяше го в мазето в условия на дълбока конспиративност.

— Шарло, Шарло, искате ли помощ? — провикваха се Жюлиет, Мартин и Луи от време на време.

Той ужасно се сърдеше и заплашваше, че ще сложи катинар на вратата на мазето.

— Ама чакайте малко, няма да ви откраднем тайната, и без това нищо не разбираме от бетон!

— Никой не искам да се мотае в мазето, точка по въпроса! — тросваше се той раздразнено.

Те послушно го оставиха да действа на спокойствие.

Шарло си падаше по мистериите. Както и по икономиите. Взе нещата в свои ръце, проявяваше се като неумолим интендант и управляваше бюджета строго, едва ли не стиснато. Единствен той ходеше на пазар, защото само той имаше кола, която не даваше лесно назаем.

Прибирайки се от пазар, заявяваше:

— Днес не купих филе. Продаваха го по двайсет и осем франка килото.

— И какво от това? — осведомяваше се Луи, попивайки потта от челото си.

— Обикновено върви по двайсет и два франка.

— Ама, Шарло, аз трябва да ям месо! — протестираше Луи, сочейки купчината камънаци в краката си.

— Добре — съгласяваше се Шарл след кратък размисъл, — за теб ще взема месо.

— Без да броим факта, че трябва да задоволявам Жюлиет всяка нощ!

Жюлиет му се изплези.

Луи Гаяр въртеше с нескрито удоволствие огромния чук, пиеше за аперитив пастис в седем вечерта, живееше на открито. Почиваше си, пушеше по-малко, пиеше по-малко.

— Скоро акълът ми съвсем няма да ми трябва — шегуваше се той.

Бачкаше като звяр. Забрави какво е да заспива трудно. Тревожните мисли сякаш никога не го бяха тормозили. „Ще си умра щастлив като всички тъпаци.“

В крайна сметка агентът му се бе съгласил да го изпрати на почивка сред природата, на зелено, както Луи го беше молил стотина пъти, при условие че договорът с Бертолучи станеше факт. Тогава той предложи на Жюлиет да „чука камъни“ в къщата й.