— Каквото и да става, фойерверки ще има!

Отиде да попита Маргьорит къде живее кметът.

„До бряста“, отговори тя, сякаш му съобщаваше пощенския код.

— Кой бряст?

— Брястът на кмета.

Луи тръгна да обикаля селото, от къща на къща, от бряст на бряст, в търсене на господин Мишел.

Господин Мишел помоли за малко време, да размислел. И той подготвял тържествено факелно шествие, заря и бал, на 13-и вечерта.

Луи се досети: не биваше фойерверките на парижанина да затъмнят тези на кмета.

— Вижте, ако нямате нищо против, ще дам петстотин франка за селската каса — предложи той.

И понеже оня си траеше, Луи уточни:

— Петдесет хиляди стари франка.

Стиснаха си ръцете. Селският глашатай грабна фунията, метна се на колелото и се зае да разгласява празничната програма за 13 и 14 юли. Съобщи и за поканата на Жюлиет до всички жиренци.

— По случай празника госпожица Жюлиет, внучката на госпожа Миняр, ще почерпи по чаша вино.

Къщата придобиваше вид. Една стая беше почистена, подът бетониран, загладен, стените с гипсова шпакловка — белосани.

Това е то щастието, мислеше си Жюлиет и погледът й се местеше от къщата към Мартин и Луи, към Шарло и градината. Човек трудно си го представя, но всичките му мечти са свързани с него. Изпитва го в най-невероятни моменти, на най-различни места… Окъпано от спокойна и нежна светлина като тази привечер, смътно, но въпреки всичко присъстващо, усещане за покой, който бавно се спуска, обгръща ме и ми дава сила… Или концентрирано и силно, като при подписването на договора между Виртел и Шарло, чувство за пълноценен живот, за постигната победа… Щастието е летливо вещество. Кацва за миг, колкото да го зърнеш, и пак полита във въздуха. Поемаш дълбоко въздух, разтваряш гърди, казваш си „добре съм“, но ако направиш опит да пресъздадеш това блажено състояние, виждаш, че не успяваш. Щастието не вярва на изтърканите образи, представи, идеи и бързо-бързо се изпарява, плюе си на петите…

— Къде ще спят Бенедикт и Емил? — попита Луи.

— В красивата стая — отвърна Жюлиет, преливаща от щастие и от желание да го дарява с пълни шепи.

— Жалко за хубавото легло — отвърна Луи. — Да го сефтоса двойка, дето хич я няма по тази част.



Бенедикт и Емил пристигнаха на 13-и сутринта от Париж, все още възбудени от оживлението в столицата. Емил се успокои, зървайки телевизора — щеше да следи размириците в Лондондери. Бенедикт донесе дебел бежов килим, подарък за новия дом.

Жюлиет ги заведе в отредената за тях стая. Емил се тръшна на леглото и отскочи един-два пъти, вторачен в Бенедикт, която отклони поглед.

— Имам да ти разказвам толкова неща — започна развълнувано Бенедикт. — Низо си подаде оставката… Откакто баба му почина, той се държи много странно. Щял да пише роман, така се говори.

— Много добре — отговори Жюлиет.

— Глупава постъпка — намеси се Емил. — Преспокойно можеше да прави и двете неща. Чудя се от какво ще живее.

— Баба му била оставила платна на стари майстори — обясни Бенедикт. — Винаги може да ги продаде.

— Както и да е, той не ставаше за журналист — заключи Емил. — Е, каква е програмата за вечерта?



Вечерта присъстваха с цялото село на факелното шествие, след което се преместиха на разклона на пътя между Жирен и Жермон, откъдето можеха да се насладят на фойерверките. По-късно на селския площад имаше бал и всички танцуваха под звуците на акордеона.

— Покани Мартин — пошушна Жюлиет на Луи.

— Не мога, обещах първия танц на Маргьорит.

По случай празника Маргьорит се беше накъдрила на ситно и бе прекалила с брилянтина.

— Блести, създава празнично настроение — обясни тя на Луи. — Понеже съм много дребна, трябва да бъда двойно по-красива.

Кръгла и топчеста, тя беше висока метър и петдесет и тежеше шейсет кила.

И понеже ритъмът се ускори, го предупреди: „Не ме изпускайте, иначе ще се изтърколя“. Луи се изкикоти.

— Вие поне нямате комплекси!

— Още една измислица на парижанин! На село нямаме време за такива работи. Коя е вашата изгора?

— Моята какво?

— Вашата изгора. Вашето момиче де.

— Аха… Жюлиет.

— Така си мислех, защото Мартин е много тъжна. А пък с вас на човек не му остава време да се отегчава.

Тя се засмя и лицето й се сбръчка като повехнала ябълка. В очите й припламнаха закачливи искри.

— Ако решите да отделите малко място за зеленчуци в дъното на градината, само ми кажете, ще се погрижа, тъкмо ще си докарам някоя пара.

— За това трябва да поговорите с Жюлиет, Маргьорит, тя е собственицата.

Тя извърна глава и в носа го удари силна миризма на брилянтин.

— Приятелката ми, Моник, млекарката — посочи тя с брадичка една брюнетка. — Продава гъсто и мазно мляко, като го сварите, се получава един пръст каймак.

— Я ми кажете, Маргьорит, как става така, че кравите пасат само трева, а дават гъсто и мазно мляко?

— Знам ли…

Не знаеше. А Луи от дете си задаваше този въпрос. Подозираше, че кравите ядат децата си, теленцата. Беше прекарал доста нощи да ги следи в опит да ги пипне на местопрестъплението.

Танцът свърши. Маргьорит си оправи блузата и си приглади косата. Луи отиде при Жюлиет и Мартин на бюфета. Жюлиет беше зачервена и задъхана, Мартин — по-скоро посърнала и мрачна.

— Искаш ли да танцуваш — попита я Луи.

— Не.

Луи настоя.

— Не настоявай, Луи, моля те…

Луи се обърна и прегърна Жюлиет. Двамата се отдалечиха. В непрогледната нощна тъма светеше само квадратът, образуван от оркестъра и оградения с лампички дансинг. Покрай него се мяркаха загадъчни сенки, тъмни петна и по-нататък се открояваше друг ярък квадрат: паркингът. Възрастните обитатели на селото, забили дръжките на лампионите в земята, наблюдаваха как танцуват младите.

Оркестърът поде „Капри, всичко свърши, Капри, градът на първата ми любов…“ и Мартин се замисли за Ришар. Първата ми любов… Двойките се завъртяха, момичетата, увиснали на врата на партньорите си, момчетата, сложили ръце на ханша на момичетата.

— Един танц?

Мартин се извърна стреснато. Бишо…

— Не ме ли помниш?

— Да, да, разбира се, че те помня, просто ме уплаши… тоест… изненадана съм.

Той се усмихваше. Тя тръсна глава, не можеше да го погледне в очите. Потърси с поглед инспектора и хората му.

— Чакаш ли някого?

— Не. Да. Тоест…

— Ще танцуваме ли?

Смесиха се с танцуващите. Жюлиет ги забеляза и вдигна палец победоносно, наклони се към Луи и му пошушна нещо. Луи се изправи и смигна съзаклятнически на Мартин.

Глупаци, каза си тя.

Страхуваше се.

Преди три дни инспектор Ескула я предупреди, че капанът ще щракне на 13-и вечерта, по време на танците в Жирен. Един инспектор получи задача да пофлиртува с жената на Бишо и да я убеди да дойде на бала с мъжа си. Мартин се обади на Жоел.

Жоел се дърпаше. Рьоне ненавиждал подобни вечеринки. А тя не искаше да отиде сама.

— Ела с Гладис. Толкова ще ми бъде приятно. Ще ти покажа къщата. Искам да ни посъветваш за някои неща.

Най-накрая Жоел отстъпи и се съгласи.

Бишо не умееше да танцува, не спазваше такта, кичурът коса все така му падаше в очите и той машинално го отмяташе. Ноздрите му се издуваха като на жребец, надушил вятъра.

Мартин полагаше всички усилия, за да не се покаже прекалено скована или враждебна, но влажната й длан непрекъснато се изплъзваше от ръката на Бишо.

— Без жена си ли дойде?

— Не, с нея съм, но тя е по-нататък.

— Бебето добре ли е?

— Да…

„Никога вече няма да отидем там, където ми каза «обичам те», никога вече, нали така реши…“

Най-сетне успя да зърне Ескула. Застанал под едно дърво редом с един инспектор в розова риза. Той й махна леко и тя се отпусна. По гърба й потта се спускаше на вадички. Отпусна се на рамото на Бишо… За секунда, после внезапно се отдръпна.

Той я изгледа, учуден.

— Лошо ли ти е?

— Не… не.

Той стисна китката й, сякаш се готвеше да й премери пулса. Тя го погледна — непохватен и недодялан селянин с хубава усмивка. Притесни се. Не може да е той.

— Ти каква кола караш? — попита тя.

— Мерцедес, защо?

— Просто така.

Тази песен край няма… Взря се в тълпата, търсеше Гладис или Жоел. Не ги откри.

— Чакаш ли някого? — отново попита той.

— Не. Никого.

— Щото непрекъснато шариш с очи.

Точно в този момент видя Гладис и Жоел. Танцуваха заедно. Гладис водеше и жвакаше дъвка. Забелязаха Мартин и дойдоха по-близо.

— Ужасно са отегчителни тези селски танци — заяви Гладис, като си вееше с чантичката си.

— Нали дойдохме, за да ти доставим удоволствие — прекъсна я Жоел. — О, виж ти, привет, Анри!

Мартин видя как ноздрите на Бишо потрепериха.

— Само ми кажи кога искаш да отидем да разгледаме къщата… щото не ми се ще да кисна тук до безкрай — каза Жоел.

Бишо не я изпускаше от очи, заслепен, лицето му се гърчеше от нервни тикове. Жоел се изхили подигравателно и пошушна нещо на ухото на Гладис, която прихна.

— Сега вече те грабвам и не искам да чувам никакви протести.



Мартин усети как една здрава ръка я грабва и я издърпва от прегръдките на партньора й. Двамата с Луи се завъртяха в ритъма на валса, отдалечавайки се от Жоел и Бишо.

Мартин се опита да се измъкне, но Луи си помисли, че се шегува, и я притисна още по-здраво.

— Пусни ме, Луи, пусни ме.

— Хич не си го помисляй, дължиш ми един танц.

Тя видя Жоел и Бишо да се отдалечават по посока на бюфета, мерна и Гладис, която танцуваше с един местен.

Инспекторът и мъжът с розовата риза ги нямаше под дървото.

— Пусни ме, Луи, моля те…

— Танцуваш с някакъв бивш обожател, а на мен ми отказваш? Не е много любезно.

Мартин се поколеба за миг, после изненадващо вдигна крак и с все сила заби коляно в чатала му. Луи се сви надве, извика и се отпусна на земята.

— Съжалявам, приятел, но като не разбираш от дума…

Спусна се да търси Жоел, взираше се в тъмното, оглеждаше хората покрай бюфета… Най-сетне ги откри на пътя, който водеше към паркинга. Инспекторът сякаш се беше изпарил. Той е луд! Бишо ще я подмами в колата и тогава ще бъде много късно.

Изрита елегантните си обувки на висок ток и се втурна да настигне сестра си.

— Чакайте ме, чакайте ме — извика тя.

Бишо и Жоел не се обърнаха.

Мартин се уплаши, страхът я стисна за гърлото. С последни сили, останала без дъх, успя да ги догони и хвана Бишо за края на сакото.

— Пусни я, Бишо… пусни я.

Думите прозвучаха толкова умолително, че той направи крачка назад и я погледна. Видя паниката в очите й. Тя знаеше. Погледът му стана студен и изцъклен.

Стисна я за ръката и я попита:

— Защо толкова се страхуваш?

— Махай се — викна Мартин на Жоел, махай се… Той е, той е убиецът, който те подложи на ужасните мъчения.

Жоел остана за миг като ударена от гръм, после търти да бяга. Бишо я стисна още по-силно и Мартин остана без дъх.