Бенедикт се бе излегнала на тревата до майка си. Беше щастлива — Ларю я бе похвалил по телефона. Чувстваше се щедра и готова да слуша приказките на майка си.

— Убедих баща ти да ме пусне във Франция това лято с Джоун. За десет дни.

— Това е добре — отвърна Бенедикт.

— Ще ми се, ако е възможно, да прекарам края на август в Париж, както миналата година.

— Ще ми бъде много приятно — каза Бенедикт и целуна майка си. — Ще можеш даже да си избереш стая. Жюлиет и Унгрун няма да ги има!

— Сигурно ти изглежда странно да виждаш как майка ти отново се превръща в девойка?

— Откровено казано, по-скоро ми е приятно. А пък и ти никога не си била като другите майки.

Бенедикт облегна глава на рамото на Матилд. Семейство Маро се бяха сближили с Маргьорит и Симон и тя ги чу да си говорят за захарната фабрика.

— Татко знае ли за Емил и за мен? — попита тя неочаквано.

— Да. Аз му казах. Не му пука, бъди спокойна. В Питивие се страхуваше да не избухне скандал, но в Париж… Пък и правилата за добро възпитание важат до осемнайсет години. Ти си на двайсет, вече си голяма. Държиш ли на това момче?

— Не знам.

— Мечтаеш за принца от приказките? Забрави. Той не съществува. Важното е мъжът, когото обичаш, да ти донесе основното. Останалото… нагаждаш се според обстоятелствата.

— Знам.

Останалото беше онова, което видя снощи, докато гледаха телевизия. Луи и Жюлиет се бяха изтегнали на канапето, Емил и тя седяха на пода. Бенедикт се доближи до Емил и го хвана за ръката, когато внезапно погледът й бе привлечен от краката на Луи. Тъмни, космати, с прекалено дълги, почти извити нокти, краката на дявола. Изпита неудържимо желание да ги погали, да ги покрие с целувки, да ги оближе. Пламна от смущение. Не можеше да откъсне очи от тях, не виждаше нищо от това, което ставаше на екрана, краката я хипнотизираха. Ненадейно, кракът на Луи се плъзна и се отпусна върху крака на Жюлиет, разходи се нагоре-надолу по него, одраска го, беше истински любовен акт, пръстите на двамата се преплитаха, разделяха се, свиваха се, отново се преплитаха… любеха се пред нея. Тя стана и излезе от стаята, обхваната от ревност.

От тавана долетя музика от времето на нямото кино, изпълнявана от механично пиано.

— Пианото работи ли? — учуди се госпожа Тюил.

— Кое пиано? — попита Жюлиет.

— Пианото на Минет. Обучавал я един младеж, но се наложило да напусне, защото злите езици в селото започнали да подмятат, че й бил любовник!

— Може и да е било вярно — предположи Жюлиет.

Човек не може да твърди, че знае всичко за бабите си, само защото ги е познавал, когато са били вече старици. И без да иска, им е отнел правото да са мечтали и обичали.

— Младежът изчезнал и никой повече не я чул да отвори дума за пианото… Предупреди приятеля си да внимава, защото подът на тавана не е много здрав.

— Луи? — извика Жюлиет от мястото си.

— Да, пиленцето ми — отговори той, показвайки рошавата си глава на таванското прозорче.

Жюлиет се изчерви. Кой ли беше чул „пиленцето“? Никой…

— Внимавай, според мама имало дупки по пода, да не хлътнеш в някоя!

— Добре. Супер, пианото работи, ще има изненада за вас. Ще дам концерт.

— Той свири на пиано? — попита госпожа Тюил.

— Да.

— А какво работи?

— Ами… актьор е.

— Това не е работа!

— Свири на пиано по баровете и композира музика за реклами.

— Познава ли Жан-Франсоа Пенсон?

— Не.

— Ти вече не се ли виждаш с него?

— Изгубихме се от поглед в последно време.

— Жалко. Толкова свестен младеж. Много щях да съм доволна, ако с него… ако ти и той… Щях да съм доволна да ми стане зет.

— Още съм много млада да мисля за брак, мамо.

— Останах с впечатление, че държиш на него.

Така си беше — много силно се бе стремила към него. Щеше дори да се омъжи за него, ако й бе предложил.

— Нещата са сложни, мамо.

— За вашето поколение. За моето бяха много прости.

На тавана Луи продължаваше да свири. Удряше по клавишите и Жюлиет усещаше как ликува. Подхвана „Париж, това е Айфеловата кула, забила връх в небесата, казват, хубава е, казват, грозна е, само дето без нея Париж нямаше да е Париж…“.

На моравата всички слушаха, клатеха глави в такт, някои бяха станали и танцуваха. Настроението беше ведро. Затворила очи, Жюлиет се замисли за щастието, този тънък, прозирен воал, който щеше да обвие къщата… В това време Луи засвири любимата си мелодия, която го вдъхновяваше, радваше го, караше го да танцува: Cost, cosa, it’s a wonderful world. Cosi, cosa…



Луи изстреля ракетите сам. Посред бял ден. На хоризонта слънцето все още грееше. Беше едва шест часът.

Развалиха му празника. При първите тактове на Cosi, cosa… Тюил, онова дребно и стиснато човече, скочи и изрева да прекрати музиката, след което го наруга и зашлеви дъщеря си. Пред очите на всички гости. Найлоновата му риза беше изскочила от панталона и тирантите му се бяха опънали до скъсване.

— Аха, пипнах ви най-после, значи, вие сте оня с cosi, cosa… и мръсните думи… долен мерзавец! Това сте вие, оня същият, който омърси името ми — повтаряше той, зачервен и задъхан, сочейки с пръст таванското прозорче.

Бе разкопчал яката на ризата си и съскаше през стиснати зъби.

— Не искам да ви виждам повече, господине, никога! Нито вас, нито дъщеря ми, вашата съучастничка. Вие се подиграхте жестоко с името ми, опетнихте репутацията ми. Никога вече… А ти, лъжкиньо, не очаквай нищо от мен, нищичко.

Той чукна с нокътя на палеца по предните си зъби, грубо хвана за лакътя госпожа Тюил и я помъкна навън.

Жюлиет посрещна с изправена глава кръстосания огън, остана така, докато външната врата се тресна, след което се обля в сълзи пред гостите, които, недоумяващи, се споглеждаха смутено или си намигаха клюкарски в очакване на обяснения.

— Това е заради картичката ти — ридаеше безутешно Жюлиет, седнала на моравата, подвила единия крак под себе си. — Заради картичката, която изпрати от Корсика…

Луи се беше свил в дъното на градината. Повдигаше му се. Омразата, повтаряше си той, омразата, която тлееше във всички двойки, във всички семейства, неизбежната омраза, навсякъде, където има институции, притежание, изключителни права… Той претендира, че обича дъщеря си, и проваля празника й. Заради някаква пощенска картичка, която му е преседнала и не е успял да преглътне.

Едва се сдържаше да не скочи да му размаже физиономията на онова дребно човече, на онзи гаден задник, дърт лицемер, който парадираше с принципите си и с доброто си възпитание… да му изстиска лайната от задника и да му намаже лицето с тях.

По-добре да вземе да изстреля ракетите.

Жълти, зелени, сини ракети, които се издигаха в облаците, пръскаха се на безброй бляскави късчета и си съперничеха със слънцето…

Глава 4

Това не беше първата кавга на Жюлиет с родителите й. Разправиите между хората са като изключенията от граматическите правила. Един път може. Става лошо, когато започнат да зачестяват. Значи, правилото не струва.

Традиционното правило на любовта, на което би трябвало да се основават отношенията родители — деца, отново се оказа нарушено. Сериозно, при това. Жюлиет го съзнаваше и всеки път, когато връвта се опъваше и аха-аха да се скъса, я връхлиташе чувство на страх. Страх да напусне спокойното убежище на детството, когато мама и татко бдят над нас като мощни гръмоотводи, страх да остане сама, очи в очи с това, което възрастните надуто и високопарно наричат Живот.

Бенедикт и Емил си заминаха за Париж. Мартин се готвеше за голямото пътуване и умът й вече беше отвъд Атлантика.

Е, оставаше й Шарло, разбира се.

И Луи.

Отношението му към Жюлиет беше непостоянно. Понякога, отпуснал глава на корема й, въздишаше, задоволен и щастлив. „Истинска рядкост е да попаднеш на момиче, с което да можеш да се любиш, да се смееш и да си говориш“, заявяваше той. Жюлиет го галеше по тъмнокосата глава и му връщаше комплимента наум.

Когато обаче отиваха на езерото Комбрьо да плуват, той се обръщаше след всяко момиче, което хващаше окото, и възхитено подсвирваше.

— Смешен си, държиш се като някакъв пубертет — сърдеше се Жюлиет.

— Правя каквото си искам.

В такива моменти в ума на Жюлиет се прокрадваше съмнението. Може би татко има право, той е гамен, нехранимайко… Раздърпан, рошав, панталонът му — зле закопчан и размъкнат, очите му светват при вида на всяко закръглено дупе, ръката му е винаги готова да плесне нечий задник… Тогава се хващаше, че мисли като баща си, и гледаше Луи накриво. И това безразсъдно пръскане на пари, липсата на постоянна работа, подигравателното отношение към всичко и всички… Той не е мъж за мен.

Един ден, докато Луи довършваше една рамка на прозорец, тези мисли толкова ясно прозвучаха в главата й, че той прекъсна работата си и подхвърли:

— Ей, пиленце, човек пораства, пораства и стиска зъби. И престава да мисли за родителите си.

— Не мисля за тях!

— Мислиш и още как! Чувствам го. Защото си е чиста загуба на време. Забрави ги. Те са глупави и лоши.

— Забранявам ти да говориш така! Те са ми родители! И кой си ти, та да ги съдиш? Актьорче някакво, което търчи подир всеки ангажимент!

Луи вдигна глава и я изгледа преценяващо. С един поглед, непознат досега, поглед, който я повдигна, претегли я и я пусна в противниковия лагер.

— Шарло! Ще ми дадеш ли ключовете от колата? — провикна се той.

— За какво са ти? — запелтечи Жюлиет, надушила връхлитащата неприятност.

— Изчезвам. Във въздуха се носи гаден дъх на омраза.

— И ме оставяш самичка?

— Честно казано, като те гледам, струва ми се, че ти е много приятно да си самичка.

Шарло му подаде ключовете и той излезе.

Жюлиет взе да ругае и да хвърля гръм и мълнии. Ето какъв е той, омита се точно когато имам нужда от него. Мразя го. Знае само да ме щипе по задника и да дрънка мръсотии.

Чу двигателя на колата и се изстреля на двора.

— Мразя те, мразя те — извика тя и срита вратата.

— Да ти кажа откровено, скъпа, изобщо не ми пука… — отвърна Луи и потегли.



Не се върна през нощта.

Жюлиет чакаше в палатката.

Гневът й се уталожи и тя потъна в размисъл. Стоп! Да тегля чертата. Прекалено много неща се случиха през последните дни, затова си заслужава да ги поогледам. Луи е прав: пораствам. А това боли. Или поне в моя случай. Откакто се запознах с него, приемам всичко за нормално: подаръците, които ми прави, присъствието му, това, че ме люби като никой друг, приемам за нормално да си тръгва, да се връща и веднага да ми звъни, да прекарва лятото с мен… А аз какво му давам?

Сръдни, необясними гневни изблици, ревност, когато погледне някоя друга, проявявам дребнавост в чувствата и се преструвам на безразлична. Няма ли да е по-просто да отида при него и да му кажа: „Обичам те. Затова съм толкова непостоянна и раздразнителна, затова хитрувам, за да почувствам ръката ти на раменете ми, когато гледаме телевизия или когато се унасяме в сън, увити като пашкули в спалния чувал“.

Предната нощ в съня си неволно бе отпуснал крак върху бедрото й. Тя не смееше да мръдне от страх да не го махне.

Обичам го.

А той?

Той не знае, че го обичам!



На сутринта Луи цъфна на закуска. Небръснат, с мътен поглед, с чаша кафе в ръка. И поведе оживен разговор с Шарло.