Жерар Льотюр, оня с цайсите, дето заекваше, вдигаше ръка. Последната му надежда.

— Два-два-два…

— Спокойно, Жерар, не бързай.

Изглежда, беше попаднал на правия път.

— 26 и, и, и, и… 98!

— Много добре, Жерар, отличен. Излез на дъската да покажеш на тези лентяи как трябва да се реши задачата.

За да развеселява децата, купи папагал и реши да го научи да говори. По един час на ден учениците правеха опити да разговарят с пернатото. Целият клас затаяваше дъх, а птицата, кацнала на един клон сред гроздови зърна и корички хляб, клюмаше, упорито стиснала човка. Луи се възползваше от случая, за да разсъждава върху мъдростта на пилето, което осъзнало, че много често говоренето води човека до гибел.

Елизабет чакаше бебе. Луи се чувстваше излишен вкъщи. Бебето се роди. Беше момче, кръстиха го Франсоа, заради когото му забраниха да свири.

— Поне засега, Луи. Шумът му пречи да спи, той е толкова мъничък…

— Това не е шум! — възмущаваше се Луи. — Това е музика!

На Франсоа току-що му бяха поникнали първите зъбки и Елизабет отново се почувства отпаднала.

Розали, очарователно русокосо и белолико момиченце, беше одрало кожата на майка си. Пианото пак се оказа под възбрана, вдигала се ужасна патърдия. Луи водеше безкрайни монолози с папагала, който продължаваше да стои безмълвен.

— Ще се махна, ще замина — казваше му той, за да си изплаче душата, — ще постъпя като Били. Жена и две деца, идват ми в повече.

Папагалът чоплеше мократа коричка хляб, кълвеше я и я плюеше, съвършено безразличен.

— На теб не ти пука, нали ще живееш сто години! Само че на мен, приятелче, не са ми отредени толкова! Искам да живея сега. Ще се махна, ще се махна, ще се махна оттук…

Не изпитваше някакви особени чувства към децата си, случваше се дори да им забрави имената. Елизабет не му придиряше.

— Нормално, мъжете не се интересуват от бебета, те са толкова мънички, но почакайте да пораснат и тогава ще видите…

Луи очакваше с нетърпение да пораснат, за да се върне към пианото нощем.

Елизабет бе започнала леко да се отпуска, стана една такава сладникава. Сигурно кърменето и майчинството я размазват толкова, мислеше си Луи. Вече не се налагаше да настоява, нито да се пазари с нея, за да я накара да си запретне полата.

— Поне веднъж няма ли да ми кажеш „не“ — прошепна й той една вечер, преди да заспи.

— „Не“ за какво, любими?

Той не отговори.

Най-сетне дойде дългоочакваният ден на пенсионирането на Анри Гаяр, на преместването от едната къща в другата, на предаването на връзката ключове и даването на съвети.

— Ще организираме вечеря, ще го отпразнуваме — предложи Елизабет. — Ще поканим твоите и моите родители и ще отпразнуваме настаняването ни.

Човек не отпразнува „настаняване“, каза си Луи. Каква ужасна, мрачна дума. Настанявам се, заравям се в дупката си.

На вечерята вдигнаха наздравица за Луи, новият глава на семейството и ръководител на училището, и той леко се прегърби от изброените отговорности.

Следващите дни бяха още по-ужасни. Всички го преследваха за всичко: домакинката за работното време на училищния стол, водопроводчикът за разваленото кранче на втория етаж, родителите на учениците за отрочетата си, Елизабет за неговите собствени.

Родителите на Луи придобиха лошия навик всеки ден да идват на вечеря у тях, под претекст, че „училището им липсвало“. Луи се гневеше, докато се приготвяше за лягане.

— Искат да ме уморят… Целия си живот икономисваха да си купят къща и след като се нанесоха в нея, само се чудят как да се върнат обратно тук!

— Но те са ти родители, скъпи! — напомняше Елизабет.

— Точно така, затова да си стоят на родителското си място — далече от мен!

— Нали знаеш, че идва един момент, когато родителите се превръщат в твои деца. Трябва да го приемеш, скъпи. И ти самият след време ще бъдеш доволен Франсоа и Розали да поемат грижите за теб!

— И ти ли започваш! Вече ме виждаш като немощен старец! Ама какво ви става бе, хора? Аз съм на двайсет и три години, не съм стар!

Беше толкова бесен, че излезе да изпуши една цигара при папагала.

— Заминавам, старче, заминавам, махам се оттук…

Опита се да си разтвори душата пред Елизабет, но тя много се ядоса.

— Признай си, че не желаеш да пораснеш, че искаш да си останеш дете цял живот!

— Точно така, не искам да пораствам. Не искам да ходя с костюм като възрастен и да произнасям сложни думи с важно изражение! Кажи ми какво лошо има в това?

— В такъв случай не трябваше да се жениш, да правиш деца. Сега е много късно.

Тази нощ той спа в покритата част на училищния двор. Тази нощ взе решение да се махне.

Изкара последния си ден в училище, както обикновено. Прибра се за вечеря, както обикновено. Масата беше сложена. Родителите му го посрещнаха, усмихнати.

— Месарят мина и пита какво ще искаме за събота — съобщи Елизабет, която прехвърчаше насам-натам, оправяйки ту едно, ту друго. — Не, не, оставете на мен, татко — спря тя с жест бащата на Луи, който предлагаше да нареже хляба. — Поръчах бутче, ще направя печено, но все повече се убеждавам, че се налага да си вземем хладилник. Нали се сещаш, оня, дето го видяхме миналата седмица?

Дума да не става, мислено се опълчи Луи, ако купя хладилник, направо съм загубен.

Беше се изправил до масата, не докосваше салфетката си, не дърпаше стола да седне.

— Какво стоиш като истукан? — обърна се Елизабет към него, повдигайки капака на супника. — Сядай!

— Не.

Всички вдигнаха очи. Няколко капки супа потекоха по брадичката на баща му.

— Какво ти е, Луи? — попита майка му. — Да не си болен?

Болестта. Алибито на отказващите да общуват. Върховният аргумент, с помощта на който да се измъкнат. Просто мога да им кажа, че ме боли глава, и всичко ще си дойде на мястото. Ще ме утешат, ще се погрижат за мен. Ще ме приютят на топло в семейното гнездо, ще ми пъхнат в ръката два аспирина. Ще си спестя куп неприятности!

— Реших да замина.

Той се отпусна на стола с подкосени крака.

— Местят те на друго място ли? — попита Елизабет. — Затова ли не се чувстваш добре?

Последен шанс за последна лъжа.

— Не. Махам се оттук, заминавам завинаги. Не мога. Всичко това…

Той посочи стаята, подредбата, всичко чисто, спретнато, ведро, истински модел от списание, олицетворяващ идеалния дом.

— Съжалявам, наистина съжалявам, но направих грешка, сбърках…

Седяха, онемели. Както в театъра, когато чакаме лошият да се сгромоляса, а добрият да победи. Брадичката на баща му лъщеше необърсана, майка му го гледаше, застинала с лъжица във въздуха. Ще я поднесе към устните си, след като прекрача прага, след като си изляза. Тази мисъл му вдъхна смелост. Няма да умрат без мен.

Стана, отиде до вратата и се обърна.

— Ще ви пиша. Ще се постарая да ви изпращам пари.

— Забравяш, че имаш две деца! — напомни баща му.

— Знам, знам, съжалявам…

Натисна дръжката на вратата и излезе.

Имаше усещането, че е участвал във филм на забавен каданс, но след като напусна къщата, лентата отново се завъртя на обичайните обороти. Свежият въздух го погали по лицето.

В покритата част на училищния двор папагалът спеше.

— Ей, старче… Заминавам. Махам се. — Почеса го по главата. — Постарай се да проговориш някой ден!

Погледна пианото си, вдигна капака, спусна го. Бръкна в джоба си — имаше само две банкноти от по десет франка.

Глава 7

Мартин замина за Париж в средата на август. Преди това се беше обадила на управителката на супера „Кооп“, която се бе съгласила да я върне на работа като касиерка… но само до Коледа.

— Ще си подготвя отново документите за „Прат“ и ще замина за Коледа. Този път наистина ще замина, каквото и да става.

Жюлиет остана сама в Жирен, в компанията на Шарло и Шоколад.

— Ще се наложи двамата да запретнем ръкави и да довършим ремонта — заяви Шарло, оглеждайки бъркотията наоколо.

След като Мартин си замина, Жюлиет се обезкуражи от огромната работа, която оставаше да се свърши.

— Никога няма да успеем!

— Напротив. Пък и Симон ще ни помага.

Незнайно защо, оптимизмът на Шарло я подразни.

— Писна ми от този ремонт! — заяви тя и изрита купчината пясък. — Край няма…

— Щеше да приключи по-бързо, ако бяхме наели майстори. Обаче щеше да струва доста по-скъпо.

Пари, винаги и само пари. Постоянно се сблъскваше с този проблем. Би трябвало да започнат да ни учат как да ги печелим веднага щом поотраснем. Вместо да ни учат на всякакви безполезни и ненужни неща!

— Татко изпрати ли ти чека?

— Да.

— И ти го запази, така ли?

— Да.

— Но защо? Аз щях да ти ги върна, само че по-нататък! Не искам нищо от него.

— Ти нямаш пари, Жюлиет.

Унизена. От родителите си, а сега и от Шарло. Унизена и подпомагана, и подкрепяна. Не искам да съм финансово зависима от когото и да било.

Качи се на тавана, където потърси усамотение до пианото.

Cosi, cosa… Не знам къде е. Може би в този момент шепне мръсни думи в ухото на някоя друга?

Седна до пианото и обгърна коленете си с ръце. Ревнувам и ме боли. В началото беше добре, тогава не го обичах. Бях по-лесна за съжителство и вероятно по-интересна. Любовта те прави безпомощен. Ставаш глупав, точно когато трябва да блестиш и да заслепяваш.

Лъскавите педали на пианото сякаш бяха позлатени. Жюлиет си представи обутия в ботинка крак на Минет върху педала и как кракът на учителя едва докосва нейния.

Погали лъскавото акажу, ръката й тръгна нагоре към клавишите, но се спря на някаква грапавина. Едно различно парче фурнир, залепено по-късно, нещо като кръпка. Опита се да го премахне, да го приплъзне встрани, нагоре, надолу, почовърка, почука, докато най-накрая щракна някаква пружина и Жюлиет видя пакет писма и една снимка. Снимка на нежно усмихващ се млад мъж с черни очи и черна коса, допрял с три тънки пръста наклоненото си лице. Писмата говореха за любов, за фини къдрици, за прилежно сведено чело, за седефени нокти и пъргави пръсти. Всички бяха написани с един и същ фин, почти женски почерк. Последното загатваше за целувка по челото в края на предишен урок и даваше обет за вярност до гроб, целомъдрие и вечна любов. Той се подчиняваше на решението на Минет, без да се бунтува, и поднасяше извинения за безразсъдството си.

„Как всичко се е променило оттогава!“, разсъждаваше Жюлиет. Как е възможно да скъсаш заради целувка по челото? Да се откажеш да изживееш разгоряла се страст? Минет със сигурност е обичала този младеж. Повече от съпруга си. Въпреки това е останала тук, в Жирен, следвала е реда, установен от родителите й, от мъжа й. Послушала ги е. Подчинила се е.

Зад писмата Жюлиет откри в тайника и дневника на баба си. Той започваше така:

„Трябва да съм затоплила леглото му, преди да си е легнал, преди да се е отпуснал под завивките и след като ме е попитал: «Достатъчно ли е топло?». Оставам до късно в кухнята, чакайки да заспи, за да не се налага да понасям «онова». Когато ме докосва, имам чувството, че съм крива, безформена: прекалено малки гърди, равна от горе до долу, като кютюк, никаква талия, къси крака. Погледът му ме загрозява“.

Дневникът изобилстваше с подробности от ежедневието на Минет.