„Вчера се научих да приготвям задушени картофи с масло на силен огън, без да прегарям маслото. Много е лесно. Тенджерата трябва да е чугунена, картофите да са пресни и постоянно да ги разбъркваш с дървена лъжица в продължение на двайсет минути. Да не ги изпускаш от очи. Поднасяш ги златисти, уханни и можеш да добавиш лъжица прясна сметана…“

Или: „Розите са прекрасни хора“. „Уважавам паяците, не ги убивам. Старая се да ги държа настрана от очите на мъжа ми, защото той ги смачква.“

Често споменаваше мъжа си.

„Той не си прави труда да взема предпазни мерки, аз трябва да внимавам, да търся нужните хора. Не искам друго дете. Не смея да споделям с никого. Когато се оплаквам на майка ми, тя грубо ме наставлява: «Бъди по-гъвкава, всичко ще се намести. Не си първата, нито ще си последната». Той е господарят. Вчера се скарахме, защото изразих несъгласие с проповедта на господин свещеника, и той ми заповяда да си затварям устата. «Ти си жена, мълчи си.» Когато споделих това с майка ми, тя каза: «Кой носи парите вкъщи? Той. Така че бъди по-гъвкава».“

Отново и винаги парите, отбеляза Жюлиет. Ако Минет бе разполагала със собствени пари, щеше да замине с учителя по пиано. Подчинението на жените се обяснява главно с безпаричието им, а не толкова с чувството им за дълг.

Имаше дни, в които Минет беше весела.

„Мъжът се нуждае от много грижи, но моят поне е здрав, работи и не пие като мъжа на Бланш. Не се червя заради него, когато ни поканят в общината.“

Към края записките й бяха в стенографски стил:

„Вчера, четиринайсети аборт. Защо не съм бездетна?“

От последните записки я побиха тръпки, бяха ужасяващи.

„22 декември 1958: той е мъртъв. На мен весела Коледа.“

Жюлиет върна обратно писмата (те принадлежаха на пианото), но си запази дневника.



Една сутрин раздавачът донесе писмо, препратено от Париж. Пликът носеше печата на адвокатската кантора „Ноблет и Фарланд“. Документите й бяха приети. Жюлиет Тюил беше одобрена за едногодишен стаж в кантората. На стажантите не се полагаше заплащане.



Краят на лятото завари Жюлиет в Жирен. Цял един месец в полусамота й се отрази благотворно. Прекарваше времето, наблюдавайки цветята и мравките, Шоколад и паяците, розите и ягодите. Не общуваше много-много с Шарло. Помагаше на Маргьорит в полската работа. Маргьорит постоянно се оплакваше от времето.

— Оплаквате се, когато е хубаво, оплаквате се, когато вали… Нищо не може да ви направи щастливи — казваше Жюлиет.

— Щастие — отвръщаше Маргьорит, — още една парижка дума. На село такова нещо не съществува. Ние живеем с времето и реколтата, затова за нас прогнозата е толкова важна.

— Но все пак нали си се омъжила, Маргьорит — не се предаваше Жюлиет, — значи си обичала Симон.

Маргьорит свиваше рамене.

— Трябваше ми мъж да работи на полето, нищо повече. Той ми беше първият и казах „да“.

— Но си била щастлива все пак, нали?

— Правичката да ти кажа, децата ми са здрави, изкарвахме достатъчно да ги отгледаме! Другото…

А за мен другото е важното, към него се стремя в живота, разсъждаваше Жюлиет. Минет си е мечтаела за красивия учител, Маргьорит се утешава и мечтае, докато чете „Ние двамата“, аз упорито преследвам някакъв идеал за мъж, който може би съществува само в книгите или в мечтите. Ами ако всъщност аз съм измамената и жертвата?

В Париж Мартин се беше записала на курсове по търговски английски. Тръгваше си от работа в „Кооп“-а в седем без петнайсет и пътуваше цял час, за да стигне навреме до площад „Одеон“. Всяка божа вечер. В брошурата се твърдеше, че ежедневните занимания помагали да се „потопят курсистите изцяло в езика“. В нейния случай това беше единственият начин да изтрие от паметта си спомена за един дълъг шлифер и за проблясващата светкавична усмивка, която й се привиждаше зад всеки ъгъл.

— Никога ли няма да се спреш? — дивеше се Бенедикт пред неизчерпаемата работоспособност на Мартин.

— По-добре се чувствам, когато се претрепвам от работа.

— Заради Ришар ли? Пак ли те прихваща? Защо не отидеш да го видиш? Сигурно вече се е върнал.

— Аз направих достатъчно. Сега е негов ред да се реши на една малка крачка.

— Искаш ли аз да отида?

— Най-много искам да приключим с темата, да я изтрия от съзнанието си. Пълно затъмнение. Изтриване… А ти никак не ми помагаш, като ми говориш непрекъснато за него.



Бенедикт реши да поеме нещата в свои ръце и да отиде сама. Семейство Брузини не я познаваха, а в случай че Ришар се е върнал, щеше да си поприказва с него. Отвори й госпожа Брузини. Бенедикт успя да види, че надписите със спрей бяха заличени, но фасадата не беше пребоядисана изцяло.

— Добър ден, госпожо, аз съм от Националния комитет по преброяването на населението.

— Имате ли документ?

Бенедикт показа отдалече журналистическата си карта и френският трикольор свърши работа. Госпожа Брузини я покани да влезе.

— Само да не се забавим много, че трябва да приготвям вечерята.

Бенедикт извади молив и формуляри, които сви от вестника, и започна с въпросите: брой деца, с какво се занимават… Госпожа Брузини не беше от схватливите и Бенедикт се нервира.

— Кой е глава на семейството у вас? — попита тя рязко.

Истинската анкетьорка би трябвало да е авторитетна личност, нали така.

— Мъжът ми, но той е болен. А големият ми син не е тук, в момента е в Марсилия.

— Професия на съпруга и на сина?

Госпожа Брузини се поколеба за миг и изтърси:

— Мъжът ми е безработен, а синът ми работи на надница в Марсилия. Работи на пристанището. Изпраща ни по малко пари в края на месеца.

— Адресът на сина ви в Марсилия?

Колкото по-рязко говореше Бенедикт, толкова по-сговорчива ставаше госпожа Брузини. Тя стана и отиде до бюфета. Отвори едно чекмедже и се разрови вътре. Бенедикт видя, как се старае да намери адреса на Ришар, и се почувства обзета от странно усещане за власт. Защо съм толкова дръзка, когато се представям за друг човек? Как се получава така, че аз, която толкова се страхувам от живота, успявам да направя такива удари? Ето сега например, никой не ми помага. Никой не ме е хванал за ръката, за да ме доведе тук.

Госпожа Брузини седна отново, държеше някакъв плик. Извади от плика писмо и прочете адреса: улица „Мартини“ №36, апартамент Ж5.

Бенедикт си записа адреса и зададе още няколко въпроса, след което си събра листовете и си взе довиждане.

Госпожа Брузини я изпрати до входната врата, извинявайки се за забавянето. Бенедикт не си даде труда да отговори.

Глава 8

— Доколкото видях, бяха десетина, искаха да поднесат венец на гроба на жената на Незнайния воин.

— На кого? — попита Режина, внезапно обзета от съмнения относно познанията си по френски.

— На жената на Незнайния воин. Така пишеше на лентата: „Има и някой по-незнаен от Незнайния воин — жена му…“.

Матилд беше дълбоко развълнувана. Разхождали се двете с Джоун по „Шан-з-Елизе“ и видели група жени, поели към Триумфалната арка. Джоун настояла да се присъединят към тях. Не успели, защото точно тогава полицаите обградили групичката, издърпали цветята и лозунгите от ръцете на жените и ги натоварили в полицейски фургон да ги отведат в управлението. Матилд и Джоун присъствали на сцената, вцепенени от ужас.

Режина слушаше и лакомо похапваше компот от дюли направо от буркана, беше си го донесла от Германия.

— Ако продължавам да се тъпча така, скоро ще стана огромна и никой мъж няма да ме иска. Дори Незнайния воин…

Страните на Матилд бяха пламнали от вълнение.

— Не мога да обясня защо, но групата протестиращи жени дълбоко ме развълнува. Обикновено сме свикнали да виждаме групи протестиращи мъже. Една от жените носеше транспарант с надпис: „На всеки двама души единият е жена“. Досега не се бях замисляла.

— Един от двама е жена. А колко ли са възможните съпрузи? — попита Режина с пълна уста.

— Наистина ли искате да се омъжите? — обърна се Матилд към нея.

— Това е единствената ми надежда. Не виждам какво друго бих могла да направя. Нямам дипломи, нямам пари, нямам професия. Всъщност не ме бива за нищо.

— Когато се омъжих, и аз бях като вас.

— Ето на, виждате ли. А сега имате прекрасни деца, красива къща, мил съпруг. Преуспели сте в живота.

Матилд кимна. Беше подредила живота си. Въпреки всичко нещо не й достигаше.

На другия ден на първа страница на „Франс Соар“ се появи заглавие с огромни букви: „Протестаращите феминистки не успяха да поднесат венците си“. Статията беше посветена на Движението за освобождение на жените, напомняше накратко за американското сродно движение Women’s Lib и съобщаваше, че предния ден в Ню Йорк 25 хиляди американки излезли на улицата да протестират.

Същата вечер, след като Мартин се върна от английския, Матилд отиде в стаята й. Искаше да й разкаже за преживяното приключение. Мартин я изслуша с усмивка.

— Говорите ми странни неща, Матилд. Доколкото виждам, за вас това е откритие, нещо ново, нали?

Матилд леко се изчерви.

Мартин продължи:

— Майка ми беше ангажирана изцяло в политическите борби. Мен ако питате, бих предпочела да се беше посветила на женската кауза. Политиката е капан за тъпаци, така мисля аз, това е моят девиз. Няма партия, която да се вълнува от съдбата на жените. Впрочем не виждам смисъла от такава партия. Всяка жена трябва сама да се освободи. Преди да замина за Ню Йорк, ще ви дам книгите си, сред тях има някои доста интересни, сама ще видите.

— Не можете ли да ми заемете една-две още сега?

— Добре, но запомнете добре едно нещо, Матилд! След това вече няма връщане назад. Какво ще правите с всичките си нови идеи в Питивие? Ще си създадете само неприятности.

— Ще постъпя според обстоятелствата.

Мартин й даде да прочете книгата на Бети Фридан25 „Женската мистика“.

— Как мислите, дали ще мога да я разбера? — притеснено попита Матилд.

— Да, разбира се — успокои я Мартин майчински.

Чувстваше се странно, че именно на нея се е паднало да запознава госпожа Тасен с феминистката литература. Развълнува се.

Матилд се върна от Флоренция разхубавена, загоряла, различна. Лакома и сериозна. Лакома за знания, прилежна и сериозна като ученичка.

Запасяваше се за зимата. Събираше книги, посещаваше концерти, изложби…

— Такава повече ми харесвате, преди се притеснявах от вас — каза й Мартин.

— Защо се притеснявахте?

— Не знам точно защо. За мен семейство Тасен си беше друг свят. Свят на привилегировани, които използват специални прибори за риба и разговарят на културни теми, докато се хранят.

— Вярно, така е. Но аз никога не съм отделяла време за себе си. Правех всичко в името на мъжа ми и на децата. От време на време си задавах разни въпроси, но не можех да им отговоря и отново се оставях да ме погълнат ежедневните грижи. Едва миналата година отидох на почивка за пръв път сама, представяте ли си?

— Мама никога не е ходила сама на почивка — въздъхна Мартин.

— Ето виждате ли… С нея сме от жените, които откриват живота късно. На четирийсет и пет години.



Бенедикт наблюдаваше Матилд с безмълвното отвращение на майка, която гледа пъпчивата си дъщеря, влюбена в кинозвезда.

Не я разбираше. Ако би дръзнала да изкаже на висок глас какво мисли, щеше да заяви, че й е смешно да гледа как Матилд започва да чете книгите на Мартин, как иска да се върне на училищната скамейка, как се облича… Матилд носеше широки панталони, индийски туники, сплиташе косата си на дълги плитки, които падаха свободно на раменете й. Най-смешното в цялата работа беше, че всеки ден отлагаше завръщането си в Питивие.