По-благородно звучи, отколкото изоставена.

По-лицеприятно. По-представително. В обществото е нещо като титла. Вдовица на Ришар крадеца. Като Ивон, вдовицата на генерал Дьо Гол, спасителят на Франция. Получаваш пенсия, почитат те и те обичат. Изоставените жени ги съжаляват, докато ги гледат в очите, а като им видят гърба, започват да злорадстват и да ги одумват.

Как тогава да зараснат раните! Налага се да се промушвам между погледите, прошепнатите думи и получените рани.

Пак си пусна транзистора, за да избяга от собствените си мисли.

Пак говореха за Дьо Гол…

* * *

Мартин се оказа права. Следващите дни бяха много бъбриви. Езиците се развързаха, мастилото се лееше… Не само във Франция. Цял свят беше в траур и за няколко дни Париж се превърна, както винаги бе мечтал генералът за „своята скъпа и стара родина“, в център на света.

„Фигаро“ бе натоварил двайсет и четирима репортери и фотографи да отразяват събитието до най-малките подробности. Емил Буше прояви толкова усърдие и организационна дарба, че Ларю му възложи да отговаря за репортажите.

На 11 ноември, в навечерието на тържествената служба в катедралата „Нотр Дам“, на „Шан-з-Елизе“ се състоя огромен митинг с полагане на венци и процесия от участници в Съпротивата при Триумфалната арка. Емил изпрати Бенедикт да отрази на място събитието, да направи „моментна снимка“.

— Ще откроиш отделни лица сред множеството, ще предадеш атмосферата на преклонение, ще споменеш за чужденците, ветераните, такива неща, ясно ти е, нали?

Задачата му на отговорник го изпълваше с чувство на собствена значимост и той наперено пъчеше хлътналите си гърди.

Понеже не беше особено въодушевена от репортажа, Бенедикт попита Жюлиет дали има желание да я придружи. Тя се съгласи. Смъртта на генерала я бе развълнувала.

Никога не го бе смятала за политик. Политиката я отегчаваше. Беше, като да си среден ученик в училище. Това не я интересуваше. Генералът искаше Франция да бъде сред отличниците. За целта полагаше усилия да й даде тласък, да я изведе на върха, внушавайки й собствените си мечти за величие. Романтичен магьосник, който мечтаеше неговата принцеса да е най-красивата, най-почитаната, най-ухажваната. Приказен принц, облечен в цветовете на Франция и препънал се в националния трикольор.

На Жюлиет й стана приятно при вида на струпалите се парижани, смирени и достойни. Дори се просълзи. Горда беше, че е французойка. За пръв път изпита усещането за принадлежност към една страна, към нейната култура и история. Именно за това щеше най-много да съжалява: Дьо Гол беше създал френската мечта, която като всички мечти е измислена, но ви окриля. След него вече никой нямаше да се осмели да го стори.

Франция щеше отново да се превърне в джудже. Историята на Дьо Гол беше историята на Франция; историята на Помпиду щеше да е историята на един човек, роден в Монбудиф, и нищо повече.

Тези мисли се нижеха в ума й, докато вървеше подир Бенедикт, която с молив и бележник в ръка интервюираше струпалите се хора. Блъскана, мокра — над Париж валеше дъжд — тя се стараеше да не губи от поглед приятелката си, която шареше насам-натам сред множеството.

— Ела, ще опитаме да се приближим до Триумфалната арка — каза Бенедикт.

Жюлиет се вкопчи в края на шлифера й и повече не се пусна. Бенедикт си проправяше път с лакти и след тях се чуваха негодуващи гласове. Жюлиет сведе поглед, смутена. Най-накрая успяха да се доберат до първия ред, точно зад полицейския кордон. Огромно синьо-бяло-червено знаме се вееше под Триумфалната арка, осветено от трицветен лъч. Беше настъпила нощта и черното парижко небе бе прорязано от светлини. Въпреки дъжда множеството напираше от всички страни на площада и от време на време се чуваха възгласи: „Да живее Дьо Гол, да живее генерал Дьо Гол“, които всички подемаха в хор. Жюлиет се въздържа да скандира от страх да не стане смешна. Да не се изложи пред Бенедикт, която си водеше бележки и мърмореше.

Под Триумфалната арка се бяха строили студенти от висшите училища, участници в Съпротивата и някакви господа, облечени в сиво от глава до пети. Гвардейският духов оркестър изсвири сигнала в почит на загиналите, последван от Марсилезата. Жюлиет не успя да сдържи сълзите си и подсмръкна. Тъкмо се бе поуспокоила, и Бенедикт я дръпна към себе си.

— Давай! Зърнах едни японци, смятам да си поговоря с тях, това си е истинска находка.

След японците се появи американец, после две млади англичанки, закачили на британското знаме черен креп.

— Екстра — ентусиазира се Бенедикт. — Събрах всичко каквото ми трябва. Да се връщаме във вестника.

Трябваше да напише статията си незабавно и двете се върнаха в редакцията на „Фигаро“. Докато приятелката й трескаво пишеше на ръба на масата, Жюлиет оглеждаше просторната стая, превърната в главна квартира, където се разпореждаше Емил. Едва разпозна в разсеяно поздравилия я мъж дребничкия младеж, който седеше в кухнята на улица „Плант“ по пижама и мажеше с масло препечените филийки.

От балкона се виждаше бавно обезлюдяващият „Шан-з-Елизе“. Бях свидетел на исторически момент, каза си тя. Един ден ще има какво да разказвам на децата и внуците си.

Глава 2

Луи пак въртеше мистрията и чука. Този път в едно мазе на улица „Тампл“. Когато Жюлиет пристигна вечерта, както се бяха уговорили, той бъркаше хоросан. Дънките му бяха скъсани отзад и на коленете. Носеше прекалено тесен стар червен пуловер. Жюлиет го изгледа. Влюбена съм в едно хлапе, което си играе в пясъчника на кварталната градинка.

— Какво правиш тук? — попита тя.

— Нали виждаш, правя се на физически работник.

— Аха…

Не само той се правеше на „физически работник“. Десетина момчета и момичета режеха с трион някакви дъски, ковяха пирони, боядисваха плоскости.

— В комуна ли смяташ да заживееш?

— Отгатна, пиленце. От днес нататък ще се наложи да ме делиш с други.

Жюлиет запали цигара.

— Ти пушиш? — попита Луи.

— От време на време. С бетона на Шарло ли работиш?

— Не, отказва да ми каже как го получава. На мен, представяш ли си? Малко се посдърпахме заради това.

Едно русо момиче дойде и без да погледне Жюлиет, попита дали Луи ще отиде с тях да хапнат в бистрото.

— Не, с приятелка съм. Мари-Анж, това е Жюлиет.

Двете се поздравиха без особен ентусиазъм.

— Добре тогава. След това пак ще се видим. Другите искат да бачкаме до късно тази вечер — обясни Мари-Анж.

— Добре.

— Тази коя е? — попита Жюлиет, след като Мари-Анж отиде при другите.

— Избягала е от къщи. Ще участва в трупата. Иска да става актриса. Сладка е, нали?

Жюлиет сви устни пренебрежително. Изведнъж се почувства като истинска буржоазка в тази обстановка. Студентка съм, работя в юридическа кантора по международно право, живея в голяма къща. Вярно, така е, но съм без пукнат грош и скоро ще се наложи да проституирам.

— Какво сте решили да правите в това мазе?

— Театър, пиленце. След като институциите не желаят да чуят за нас, ние ще си създадем собствена сцена, ще си пишем текстове и сами ще си ги играем. Естествено, няма да е като в „Комеди Франсез“, но ще струва по-евтино.

— И кога го реши това нещо?

— Нищо не съм решавал. Запознах се с Брюно, високият тъмнокос младеж, дето боядисва в дъното… — Той й го показа с мистрията. — … при моя агент. Всъщност оня, който се водеше за мой агент, щото сигурно не се е охарчил много да говори по телефона и да ми търси ангажименти! И тъй като нямаше участия, Брюно се занимаваше с дребни поправки, с боядисване на апартаменти. Пихме по едно, дори не се напихме и три седмици по-късно той ме потърси. Попита дали ще се присъединя към една трупа, за целта трябвало да мога да играя комедийни роли и да забивам пирони. Казах си: „Защо не?“. Пак мога да си съчинявам рекламните мелодийки. Гладна ли си?

Жюлиет кимна.

— Ще ядем на място. Имам всичко необходимо.

Разрови се в един кашон и извади бутилка вино и някакви консерви. Отвори една кутия сардини с олио, една с компот и една с крем монблан с шоколад. Тапата на бутилката изхвръкна.

— Заповядай, на теб се пада честта — покани той Жюлиет, поднасяйки й кутийката със сардини.

— Няма ли хляб?

— Чакай да видя.

Стана и донесе един нарязан хляб, опакован в целофан. Разкъса опаковката със зъби и подаде една филийка на Жюлиет. Тя си взе една рибка и деликатно я сложи върху хляба. Луи си взе с пръсти две рибки и ги глътна направо, без да ги дъвче. Обърса пръсти в дънките си и продължи с пълна уста:

— Ще потръгне. На хората им писна да плащат луди пари, за да гледат пиеси на някакви си жалки драскачи. За цените на билетите измислихме нещо като колелото на лотарията, с цифри от едно до петдесет. Който изтегли номер едно, плаща един франк, и т.н. Хитро, а?

— Отдавна не съм те виждала толкова ентусиазиран!

— Боря се, правя усилия. Хубавото е, че е пълно с мадами.

Жюлиет сви рамене, бясна. Ужасно я нервираше, когато започнеше да ги дрънка такива! Гадно хлапе, което ме предизвиква с кофичката и лопатката си.

— Пука ми, да ти кажа. И в кантората е пълно с мъже, какво си мислиш. Само че аз не се фукам като теб.

— Аха, тя се обиди, цупи се.

— Изобщо не ми пука. Всеки си има свой живот, нали така?

— Точно така. Не искаш ли малко шоколадов крем, за рака на черния ти дроб?

— Не, благодаря. Пръстите ми миришат на риба, а нямам други за смяна.

Луи се засмя.

Язвата му не го беше безпокоила и през последните дни спеше добре, без хапчета. Мястото му допадаше. Ще бъде мръсно, грозно и в духа на времето. Тук ще мога да говоря истински, да пиша истински, ще престана да се нагаждам към кофти роли и да се подчинявам на режисьора, който настоява да се ядосвам наужким с изкуствени думи.

— И какво ще правим след прекрасната вечеря? — продължи Жюлиет.

— Нищо, пиленце. Аз се връщам на строителната площадка.

— …

— Нали чу какво каза Мари-Анж. Ще бачкаме до късно през нощта. Отваряме врати след седмица, а краят му не се вижда.

— Добре тогава. Можеше да ми го кажеш предварително!

— Чуй ме, Жюлиет, между теб и бачкането избирам второто. Ясен ли съм?

— Кристално. Добре тогава, чао.

Тя му се усмихна с най-пленителната си усмивка и излезе. На стълбището се размина с Мари-Анж и останалите от трупата. Отстъпи, за да им даде път.

— Няма ли да останеш с нас? — попита високият брюнет, който трябваше да е Брюно.

— Не. Доскоро.



Луи се обади пръв.

— Е, малка приятелко, още ли се сърдим?

— Съвсем не. Просто съм затънала в работа.

— Кога ще се видим?

— Не знам.

— Сърдита си. Чувам го ясно. Какви искаш да сторя? Да се търкалям в краката ти? Да те обсипя с бижута? Да ти напиша писмо?

Жюлиет едва не прихна. Луи да седне и да пише писмо! Все едно да го помолиш да ти каже „обичам те“ на лунна светлина под акомпанимента на цигулка и с букет цветя в ръце.

— Да напишеш писмо, ти? — отвърна Жюлиет.

— Хайде на бас, че ще го направя — отвърна Луи.

— Добре тогава, ще чакам.

След два дни получи писмо, адресирано до госпожица Жюлиет Тюил, улица „Плант“ №64, Париж, 14-и район.

— Няма да повярваш какво ми се случва — каза тя, размахвайки писмото под носа на Мартин, — Луи ми е написал писмо.

— Не може да бъде! — възкликна Мартин. — Той знае ли да пише?