— Разбирам го Буше. Малката Буслен ще е много по-полезна за кариерата му. Още повече че е по-скоро хубавка. Тя знае ли според теб?

— Не, поне така ми се струва. Не престава да му звъни и да му прави сцени по телефона. Само че съвсем скоро ще се наложи да й каже, имам чувството, че малката Буслен напира да се настани тук. Тя не е свикнала да й се опъват.

— Още една, която ще го води за носа!

Двете прихнаха весело.

— Какво ще правиш през уикенда?

— Ще боядисвам апартамента с Жилбер. Има нужда от освежаване. От десет години живеем там и нищо не сме пипнали досега.

Двете заприказваха за бои, гримове, свекърви. Излязоха от тоалетната, развеселени.

Бенедикт продължи да седи в кабинката. Повдигаше й се. Надвеси се над клозетната чиния. Главата й се пръскаше, стомахът й се бунтуваше, сълзите мокреха лицето й. Остави ги да текат, не искаше да ги спира. Седна, обгърнала с ръце коленете си и избухна в ридания.

— Мамо, мамо, защо не ме обичаш? Знам, че не ме обичаш, мамо.

Разумът бавно я напускаше. Чувстваше се освободена от отговорности, странно лека, сякаш беше малко дете. Не искаше да излезе от тоалетната. „Те“ ще видят, че съм плакала, и ще са ужасно доволни.

Остана дълго време вътре, изчака „те“ да се разотидат и подутите й очи да поспаднат. Опряла брадичка до студената чиния, вперила поглед във водата, седеше като хипнотизирана. Не можеше да повярва. Струваше й се невъзможно. Сега ще се събудя. Сънувам кошмар.



Същата вечер Едуар Руйе напразно чака Бенедикт Тасен. И той сигурно си бе казал, че му се е явил сън. Прекрасен сън…

След като се увери, че няма да се сблъска с никого по коридорите, Бенедикт излезе от сградата на „Фигаро“ и се прибра в апартамента на улица „Плант“. Застана насред хола и отново се разрида под смаяните погледи на Жюлиет, Мартин, Режина и Унгрун. Хълцаше, нареждаше някакви откъслечни и неразбираеми изречения, обяснения, думи.

— Емил, Буслен, никога вече, „Фигаро“…

— Имаш връзка с Буслен и Емил е разбрал? — започна Жюлиет.

Бенедикт поклати отрицателно глава и се разрида още по-горко.

— Буслен се е опитал да те сваля. Емил е открил и нещата са се оплескали — предположи на свой ред Мартин.

Бенедикт продължи да ридае безутешно. Мартин и Жюлиет се спогледаха. Режина се намеси:

— Момичето има нужда от успокоително, защото ще изпадне в нервна криза. Отивам да й донеса хапче.

Унгрун гушна Бенедикт и я залюля в прегръдките си, от което тя се задави в сълзи.

— Мама, мама — викаше тя, — мама!

— Нещо се е случило с майка й… — предположи Жюлиет.

— Мама… Къде е мама?

Режина се върна с хапчетата и пълна чаша с вода. Накара Бенедикт да ги изпие и й сложи студен компрес на челото.

— Вероятно плаче от доста време, вдигнала е температура. Според мен по-добре да си легне, ще ни разкаже утре сутринта.

Заведоха я до стаята й, разсъблякоха я и я сложиха в леглото. Мартин и Жюлиет решиха да поседят до нея, докато заспи.

— Хапчетата ще я приспят — успокои ги Режина.

След малко двете започнаха да си шепнат в тъмното. Какво ли толкова страшно се беше случило, за да докара шефа на триумвирата им до такъв жесток срив?

— Дали да не звънна на Емил? Той сигурно знае.

— Имаш ли му номера?

— Не. Но във вестника сигурно го знаят и може би ще ми го дадат.

Емил още не си беше тръгнал. Почувства се облекчен да си поговори с Мартин. От три седмици насам избягваше Бенедикт, избягваше неизбежното обяснение. Разказа й всичко от начало до край. Как се влюбил в Аник Буслен още от първия път, когато я видял, как се срещнали отново „случайно“ — при тази дума Мартин леко се подсмихна — и колко объркан се чувствал за Бенедикт.

— Нали ще се погрижите за нея двете с Жюлиет? — попита той.

— Да, разбира се.

— Много съм ти задължен. Не знам как да постъпя с нея.

— Тази работа с „момичето на татко“ сериозна ли е?

— Да… Не… Не знам.

И той не е наясно какво му се случва, си каза Мартин и затвори.



На следващия ден Бенедикт не стана от леглото. Жюлиет и Мартин се редуваха да й правят компания. Всеки път, когато телефонът иззвъняваше, тя се стряскаше, леко се надигаше и разочарована се отпускаше на възглавницата. Жюлиет я наблюдаваше, учудена. Толкова беше смаяна от поведението на приятелката си, че просто седеше до нея, държеше я за ръката и не продумваше дума. Не можеше да си представи, че Бенедикт толкова държи на Емил.

За разлика от нея Мартин, която също не обелваше дума, разбираше много по-добре. Емил й бе действал успокоително, сега без него сигурно се чувства изгубена, объркана, като инвалид, на всичко отгоре остава и без средства.

Затова, когато Бенедикт каза, че няма да отиде на работа, Мартин заяви с тон, нетърпящ възражение:

— Сега ще се облечеш, ще се гримираш, ще се направиш красива и право във вестника.

— Не. Не мога — прошепна Бенедикт, пребледняла като платно.

— Напротив, можеш и още как! Какво ще си помислят за теб? А и не е никак професионално.

— Не мога, уверявам те. Искам да си остана тук.

— Мартин е права — намеси се Жюлиет. — Трябва да им покажеш, че изобщо не ти пука.

— Абсолютно, и дори… дори, че си имаш друг! — извика Мартин.

— Да. Точно така. Ще си измислиш нова любовна връзка… и така ще си помислят, че ти си му показала пътя на Емил! — допълни Жюлиет.

— Няма ли някой, който да се навърта около теб в момента? — попита Мартин.

Бенедикт слушаше безучастно как Мартин и Жюлиет съчиняват цяла стратегия, за да се измъкне от кашата, без да пострада реномето й.

— Много е важно да държиш главата си високо вдигната — продължаваше Мартин. — Заради самата теб.

— Мога да ти заема Низо, ако искаш — предложи Жюлиет. — Той ще се отзове, ще ти направи тази услуга. Ще идва да те взема вечер от вестника и ония ще си кажат: „Виж я ти, малката Тасен, тя ходела с Жан-Мари Низо…“.

— Как така можеш да ми заемеш Жан-Мари? Виждате ли се?

Жюлиет си прехапа езика. Беше сгафила. В желанието си да помогне, съвсем й беше изхвръкнало от ума, че Бенедикт не бива да знае, че се вижда с Жан-Мари.

— Ами… да… тоест…

Мартин я изгледа кръвнишки и Жюлиет млъкна.

— Виж, това не ни е сега проблемът — каза Мартин. — Ставаш, вземаш един душ, слагаш си малко боичка, разкрасяваш се и отиваш на бачкане. Нали така?

— Ами ако случайно го срещна? — попита Бенедикт. — Какво трябва да направя?

— Каквото и той. Или го избягваш, или се правиш, че не го забелязваш.

— Няма да мога.

— Ще можеш. Просто си мисли, че човекът, когото обичаш най-много на света, е до теб и вървите двамата ръка за ръка.

— Мама…

— Както кажеш. Представи си, че майка ти е до теб, и го подмини. Не забравяй: с гордо вдигната глава и без капка емоция. Обикновено отлично го умееш това, скъпа.

За пръв път Мартин се обръщаше толкова мило към нея и на Бенедикт й се прииска да си остане в леглото, на топло, заобиколена от обичта на приятелките си.

— Ами на Коледа? Какво ще правя на Коледа? Не искам да си ходя у дома, при родителите ми и при братята и сестрите ми, които ще се веселят.

— Не бързай, Коледата ще я обсъдим по-нататък, има време.

— Бихме могли да я прекараме тук всички заедно — предложи Жюлиет в желанието си да й простят.

— Защо не? — каза Мартин. — Хайде, ставай и се покажи на висота.

Бенедикт стъпи с единия крак на пода. Жюлиет я разцелува.

— Не ми се сърдиш, нали, кажи, че не ми се сърдиш?

— Не. Май всичко ми е все едно…

Какво ще правя без него? Няма да мога да съчиня дори най-малкия материал. Сети се за списъка от съвети, който беше изготвил за нея и който бе закачила на стената над бюрото си.

Сега го обичам много повече, отколкото когато бяхме заедно, призна пред себе си тя. Какво става с бедната ми глава?

Глава 6

Мартин отиде да се сбогува с Питивие. Беше дошла за края на седмицата при родителите си, в четиристайното жилище в работническия квартал, в който бе преминало детството й. Постланото с плочи стълбище гърмеше от виковете на жената от третия етаж, която хокаше мъжа си, когато се прибираше пиян, по дървените парапети момичетата дълбаеха имената на момчетата, с които ходеха в момента, а върху изтривалката за крака пред вратата на портиерната бяха щамповани инициалите Д. и Р. Тя беше останала в наследство от първия портиер и следващите я бяха запазили. Някога изтривалката бе представлявала загадка за малката Мартин. Момиченцето се чудеше защо изтривалката неизменно оставаше на мястото си, независимо от смяната на портиерите, и какво означават двете букви: „Дирекция Разузнаване“ или „Дърва и Разпалки“… Прекарваше часове в измисляне на възможно най-абсурдни съчетания от думи, започващи с тези две букви, докато чакаше някой от родителите й да се прибере от фабриката и да й отключи. „Дискретност и Разюзданост“, „Домоуправител и Разруха“… Жонглираше с инициалите от изтривалката, съчинявайки всевъзможни гротескни комбинации.

Остарявам, каза си тя, умилявам се от детските спомени. Гледаше с други очи и на родителите си. Вече не им се сърдеше както преди. Аз съм различна, те не са. Те са като всички останали. Защо ли съм като грозното патенце, което се клатушка на късите си крачка встрани от другите?

Когато Мартин влезе, Жоел и майка им си говореха за завеси. Двете млъкнаха и Мартин остана с впечатление, че се натрапва. Измъкна се, споменавайки за някакво телевизионно предаване, което искала да види, и седна настрани. Майка и дъщеря подновиха разговора за кукички и басти, на какъв интервал трябваше да ги ушият, дали да са по-нагъсто, или по-нарядко. Може и да съм се спасила от подобни занимания, като изгубих Ришар, спестила съм си чудовищното алиби на брака, който с благословията на обществото принуждава жената да се откаже от себе си. Да се посвети на готвене и кърпене, на биберони и заушки, на ясли, домашни, съчинения и изпитване на хлапетата.

Всеки път, когато се сещаше за Ришар, омразата се надигаше в гърдите й. Кубчето се раздуваше и я изпълваше с гняв. Гняв студен, решителен и неотстъпчив. Дори да пукне на отсрещния тротоар, няма да се обърна и да видя как от устните му излита сетният му дъх… Не трябва да мисля за него. Не трябва да мисля за него, повтаряше си тя, стиснала юмруци. Да не се обръщам назад към миналото ми, за да не се превърна в стълб от сол. Да гледам право напред към далечния син хоризонт, на фона на който се очертават небостъргачите, да виждам инициалите на „Прат Инститют“ и американците, красивите американци в дългите им открити автомобили. Нещо съвсем различно, несравнимо с някакъв дребен кривоноско, жалък и подозрителен авантюрист. Който позорно избяга. Да не мисля за него, да не мисля. Или само за да се напомпам с желание за мъст, с енергия за реванш, да се сдобия със зашеметяващата сила на ответния удар, който нокаутира противника. Също като граф Монте Кристо.

Размотава се безцелно през целия уикенд. Сбогуваше се с този и онзи, пускаше дребни монети в джубокса на „Кафе дю Нор“ и слушаше непрекъснато музиката от филма „Борсалино“, долепила буза до хладното стъкло на машината. Марсилия на престъпниците и сутеньорите, Белмондо и Делон на топлото слънце, курвите, кафенетата, разчистванията на сметки, малките улички на емблематичния квартал „Пание“, Средиземно море… Тези неща ще ми липсват „там“, няма да ги има в Ню Йорк.

Мислеше за „там“ и в същото време търсеше причини да остане „тук“. Поръчваше си още един сироп от бадеми, още едно парче сладкиш „Питивие“, запалваше една житан, прокарваше пръст по гетинакса на масата. Там, тук, там, тук… Небостъргач и стълб от сол.