Междувременно Кондора бе избран за кмет на някакво градче в област Турен. Под негово ръководство общинският съвет на бърза ръка одобри куп планове за модернизации и реконструкции, с които Виртел се справи отлично, а данъкоплатците се бръкнаха доста дълбоко. Кондора поздрави протежето си и го запозна с кметове, бивши съратници от Съпротивата, и те като него преминали в политиката. Изгодата беше взаимна. Виртел строеше училища, стадиони, пристанища, местните големци заживяваха в разкошни къщи, обикновено извън общинските граници.

През 1958 година Кондора почина. Виртел плака много на погребението. Утеши го мисълта, че скъпият покойник бе имал достатъчно време и съобразителност да го свърже с всички кметове, депутати и индустриалци от областта, дошли да го изпратят в последния му път.

През 1960-а, на трийсет и четири години, Едмон се ожени за дъщерята на един от тях, Жерар Лосран, кмет и депутат от Лонгьо. Така Жаклин отърва на косъм кукуването на стара мома, на което очевидно я обричаха мазната й рядка косица, дългият й костелив нос и леко изкривеният й гръбнак.

Устните й бяха толкова тънки и стиснати, че когато я видя за пръв път, Едмон Виртел се запита дали не се храни със сламка. Но той така добре се погаждаше с таткото, че взе дъщерята. Продължаваше да върви напред, докато един прекрасен ден през 1966 година направи големия си удар. Благодарение на приятеля си Аршамбо получи голяма част от проекта за застрояване на нова градска част. Веднага прехвърли проекта на създаденото за целта ДОО, претупа работата и обяви несъстоятелност. Разполагаше с достатъчно средства, за да изкупи „Пробетон“, изпаднала в затруднение конкурентна фирма, която доставяше бетон на половината строителни предприятия от областта край Париж. С хитрост и ловко заобикаляйки закона, Едмон Виртел стана силен и богат. И това съвсем не беше краят. Можеше да стигне още по-далече…

Разбира се, имаше още недоизпипани неща тук-там. Липсваше му образование. С разрастването на предприятието се наложи да се заобиколи с млади сътрудници, току-що дипломирани от престижни инженерни училища, преливащи от знания, които му създаваха куп комплекси. За капак жена му, която беше имала достатъчно свободно време да получи лъскаво образование, не му спестяваше забележките си. „Не, скъпи, не се казва Мейгрит, а Магрит. Той е белгийски художник“, безцеремонно го поправи тя една вечер пред всички, когато се бе опитал да блесне, произнасяйки името с предполагаем американски акцент.

Бе необразован и си падаше малко простак. Много трудно се намираха дрехи, които да му стоят добре. Приличаше повече на бик, отколкото на манекен от модно списание и жена му не пропускаше случай да му се подиграе заради костюмите, купени от бутици, за които четеше по вестниците. Жаклин намираше, че ролс-ройсът е парвенюшки автомобил, и твърдеше, че златният пръстен с рубин, който съпругът й носеше на кутрето, е проява на „ужасен вкус“. Затова Едмон реши да сведе отношенията им до минимум — подписваше чековете и разсеяно целуваше двете хлапета, с които го беше дарила, спомен от редките моменти, в които се бе докосвал до нея.

За да се разведри от брачните си несполуки, Едмон Виртел пръскаше пари. Изпиваше по една бутилка във всяко новооткрито нощно заведение, посещаваше Сен Тропе, придружаван от „омайни създания“, придоби ловни дялове в едно имение в Елзас и вечеряше в „Максим“.

Голямото му удоволствие бяха уикендите, които прекарваше в именията на приятели. Отиваше сам, убеден, че ще срещне някоя красива глупачка, с която да се фука след това. Като онази, която Режина доведе преди няколко седмици в Мили, очарователна, свежа блондинка, едва-що излетяла от родното провинциално гнездо, с невинен поглед, тънка талия и задниче на луксозна лека жена…



Всяка вечер в седем часа Жюлиет отиваше при Изабел, служителка в приемната на фирмата. Двете тръгваха по авеню „Марсо“ до моста „Алма“, където Изабел вземаше автобуса, а Жюлиет прекосяваше моста, за да се прибере в апартамента на авеню „Рап“. Изабел й разказваше най-новите клюки. Седнала на бюрото си в приемната, тя не пропускаше нищо и коментираше надълго и нашироко постъпките и движенията на персонала. Клюките се въртяха основно около догадките кой с кого спи, кой с кого е спал и кой с кого ще спи.

Този път тя отново пусна въдицата в опит да разбере каква заплата получава Жюлиет, която от своя страна се постара да избегне въпроса, защото счетоводителката й бе загатнала, че се ползва със специален статут и не бива да говори за него.

— Много си нахална — заяви Жюлиет, — за такива неща не се пита.

— Аха, а да ти пиша на машина тайно писмата, не е нахално, така ли!

Жюлиет се засрами. Изабел й служеше за машинописка след случая, когато не успя да открие „ж“-то на машината, а Виртел бързаше и губеше търпение. Оттогава отиваше при Изабел, която натракваше писмото за нула време.

— Чакай, не го казвам, защото искам да го крия, а защото старата Жермен ме предупреди да бъда дискретна.

— Ама не е нормално…

Жюлиет се замоли наум автобусът на Изабел да пристигне веднага и да я отърве от нея.

— И без това всички приказват, че спиш с него! Тази история със заплатата няма да те направи по-популярна.

— Какво! Това ли говорят? Аз и Виртел…

Беше искрено възмутена.

— Ми да. Специално възнаграждение за специални услуги. В живота няма нищо безплатно. Още ли не си го разбрала? Наистина ли си въобразяваш, че има нужда от асистентка, за да му доставя информация за бетона? Трябва само да звънне в Изследователския център, за да получи нужната документация.

Трябва да го запомня този център, каза си Жюлиет.

— Той си е такъв, да знаеш! Наема девойка под някакъв изсмукан от пръстите претекст и я чука. Раз-два, направо на бюрото. Така че не си първата.

Жюлиет почувства как й се качва кръвното. За малко да се тросне на Изабел, да й каже нещо обидно, но си спомни за неоткриваемите букви на клавиатурата и с поверителен тон, сякаш й съобщаваше голяма тайна, прошепна:

— Хиляда и петстотин франка.

— Какво! Получаваш хиляда и петстотин франка месечно! За половин работен ден! А аз се бъхтя за хиляда и осемстотин на пълен работен ден! Каква несправедливост! Няма съмнение, драга моя! Виртел иска да те чука!

Изабел я изгледа с поглед, в който се четеше учудване и завист. Жюлиет не знаеше какво да отговори. Реши да прояви достойнство, за да възстанови накърнения си престиж.

— Във всеки случай с мен номерът му няма да мине. Ако ме докосне с пръст, няма да му мълча, ще му натрия носа!

— И ще изхвръкнеш от работа.

Жюлиет нямаше накъде да отстъпва.

— Не ми дреме.

— Това се казва да си принципен — отвърна Изабел, подсвирвайки с възхищение. — Наистина ли ще го направиш?

— Да — отговори Жюлиет, която вече се вживяваше в ролята на светица, закрилница на секретарките, подложени на сексуален тормоз.

Известно време вървяха мълчаливо.

— Ако го вярваш наистина, направо ми скриваш топката — заяви Изабел, нарушавайки мълчанието.

— Чуй сега — отвърна Жюлиет, възползвайки се от предимството, което й даваше новата й добродетел. — Обещай, че няма да казваш на никого.

Изабел се поколеба, но накрая обеща.

— Никога да не си намериш годеник, ако нарушиш обещанието?

— Никога да не си намеря годеник — повтори Изабел.

— Протегни ръка и плюй.

Изабел протегна ръка и плю на тротоара.

— И напълно да оплешивея…

Изабел зяпна смаяна, но се подчини.

Сега съм убедена, че няма да си отвори устата, каза си Жюлиет.

— Друго си е да ловиш окото все пак — измърмори Изабел. — От понеделник тръгвам на гимнастика.

— Така е, но пък това поражда друг вид проблеми — въздъхна Жюлиет.

По всичко личеше, че работата й в „Пробетон“ няма да е толкова лека и безгрижна, колкото си го бе представяла.

Глава 5

Един неделен следобед Жюлиет реши да се поразходи в парка „Тюйлери“. Времето беше хубаво и тя тръгна по кейовете на Сена, от моста „Алма“ към площад „Конкорд“. Небето беше леденосиньо, от устата на минувачите излизаше пара. Хванали за ръка родителите си, малчуганите крачеха със зачервени нослета, като морковите, които слагаха на снежните човеци.

Ведра и спокойна, Жюлиет наблюдаваше щастливите домочадия, гледка обичайна за това време на деня.

Този уикенд остана в Париж на авеню „Рап“ заедно с Унгрун, която се възстановяваше от пластичната операция за намаляване на бюста. Манекенката лежеше бинтована и от време на време отлепваше крайчето на лейкопласта, за да види дали раната зараства нормално. Жюлиет заплашваше да я шамароса, ако не престане да се вманиачава. В края на краищата годеникът от Рейкявик бе дал съгласието си. Сигурно си беше помислил: „По-малки гърди, повече работа“. Според Жюлиет си падаше малко меркантилен, но Унгрун се беше смахнала от любов. Той й пишеше по три писма на ден, които портиерката оставяше на изтривалката всяка сутрин. Вече нямаше кандидати за исландски марки.

Унгрун беше много целомъдрена. Почти не излизаше вечер, а покани не липсваха. Мнозина лудееха по румената й бебешка муцунка, по огромните сини очи и полуотворените в израз на постоянно учудване устни. Всяка вечер я търсеха по телефона. Тя отговаряше учтиво, смееше се, когато я уверяваха, че умират от любов, но отклоняваше поканите за „Кастел“, Довил, Гщаад или Сен Тропе. Колкото и Жюлиет да я увещаваше да изневери поне веднъж на годеника си, ей така, просто за да опита и да не съжалява един ден, когато седне на касата в магазина за домакински електроуреди, Унгрун повтаряше: „Не ми харесват“. Една вечер звънна Джони. Джони Холидей, без майтап, певецът, чиито снимки Жюлиет бе налепила във форма на ветрило по стените на детската си стая.

Канеше я в прочутата дискотека „Бюс Паладиом“. Жюлиет, която държеше помощната слушалка до ухото си, ощипа до кръв Унгрун, за да я накара да приеме. Унгрун отговори: „Не, благодаря. Гледам едно предаване по телевизията“. Да предпочете телевизията пред Джони! Жюлиет се натъжи — защо Джони не заведе Силви на танци в „Паладиом“? „Защото вестниците пишат само лъжи — процеди през зъби Режина, която чакаше за телефона и си пилеше ноктите. — И Джони хойка като всички останали.“

Беше приключила участието си във филма с Габен и изживяваше страстна идилия с млад италиански актьор, с когото се бе запознала по време на снимките.

Жюлиет се чувстваше изгубена сред тези любовни водовъртежи. На нея й оставаше само синът на Пенсонови, единствено за него сърцето й тупкаше по-силно. Обаче нямаше опасност да получи сърдечна криза! Видя го само веднъж след вечерта в „Приве“. Заведе я на вечеря у приятели. Тя не разбра за какво си говорят и не отвори уста през цялата вечер. Той я изпрати с колата до тях. След като пристигнаха, изключи двигателя и тя си каза: „Най-сетне дойде моментът“. Той я прегърна. Отметнала глава, Жюлиет чакаше със затворени очи. Той само промълви: „Мило малко момиченце“, и не я целуна.

— Не съм малко момиченце. Скоро ще стана на деветнайсет години, на седми март.

Може пък да запомни датата.

— Толкова си малка, толкова невинна…

Говореше, допрял устни до ухото й. А на нея й се искаше да го ухапе по устните.

— Целунете ме, моля ви…

Той я изгледа, учуден. Допря устни до нейните леко и толкова бързо, че не бе сигурна дали не е сънувала.

— Сега се прибирай вкъщи като послушно момиченце. Утре ще ти се обадя.

Да се прибира! Точно когато се очертаваше нещо толкова прекрасно!

— Не е задължително да се прибирам, може да отидем у вас, ако желаете.

Той се засмя.

Смее се, значи, спечелих точка. Ще запали колата и ще отидем у тях.

— След два дни летя за Ню Йорк, Жюлиет, ще остана там три месеца.

Тя въздъхна разочаровано и се отдръпна.

— Но ти обещавам, че като се върна, ще празнуваме.