Луиз Бегшоу - Наследнички

— Телеграма, госпожице.

Диана вдигна поглед от купчината кремави визитни картички с позлатени ръбчета, които разпределяше. Определяше местата за сядане. Адски сложно нещо. Часове наред се занимаваше с това и резултатът далеч не бе идеален.

— Какво искаш да кажеш с това „телеграма“?

Усмихна се на иконома си Ферис, мил възрастен господин, който започна работа за нея, когато купи апартамента. Толкова бе забавно да имаш истински иконом. Никой друг на нейната възраст си нямаше други домашни помощници, освен бавачка и може би личен консултант. Но Диана Чеймбърс знаеше как да демонстрира стил.

Тя сви рамене и наметката от нежна кремава коприна и бледо прасковен кашмир леко се свлече от раменете й, а изящните седефени гривни леко подрънкаха на ръката й с бронзов загар.

— Никой не изпраща вече телеграми. Освен за сватба.

— Мисля, че идва от Сейшелските острови, госпожо — отвърна Ферис с непроницаемо изражение на набръчканото си лице.

— Разбира се — мигновено отвърна Диана. — Чичо Клем. Предполагам, че е той.

По красивото й лице пробягна леко недоволство. Тъкмо бяха приключили с коледните празненства. Нямаше нужда да се връща там поне още една година.

Какво би могъл да иска Клемент?

— Надявам се, че не е болен — с искрена загриженост възкликна тя, докато вземаше кафявия плик от сребърния поднос. — Благодаря ти, Ферис.

Разкъса го рязко.

Диана скочи от дивана „Мийс ван дер Рое“, проектиран с лек наклон назад под прецизно изчислен ъгъл върху метални крака. Тя усети огромен прилив на адреналин. Огледа се наоколо, попиваше всичко с очи, сякаш можеше да го изгуби. След две години труд мезонетът й бе просто идеален; близо двеста квадратни метра първокласна площ в Кенсингтън с тераса, прелестно реновирана по неин собствен проект. Лично бе подбрала всичко — от реставрираната викторианска камина до мраморната настилка от Карара в мокрото помещение, като умело бе смесила класически елементи с най-доброто от модерния дизайн. Искаше всичките й изискани приятелите да й завиждат и наистина бе успяла да ги накара да й завиждат.

И не само за безупречния й вкус и изисканите партита. Диана бе красива и свободна, богатата и стилна. Но за разлика от повечето момичета, на нея не й се налагаше да се омъжи за някой скучен стар финансист или безличен поземлен аристократ, за да си осигури място в привилегированите кръгове на богатите.

Диана Чеймбърс имаше най-доброто от всичко.

И много богат чичо, който плащаше за това.

Което бе много по-добре, напомни си тя, отколкото досадни възрастни родители, които можеше да се опитват да се месят в живота й, да следят колко алкохол пие или още по-зле — колко харчи за обувки.

Рупърт и Хестър Чеймбърс бяха мъртви. Диана ги познаваше само от снимките; бяха красива млада двойка, той — висок и рус, а тя — слабичка и тъмнокоса, но с привлекателно, кръгло като на дете лице. Хестър винаги бе засмяна и имаше трапчинки. Грейналите им лица й се усмихваха от снимката, на която бяха застанали на стъпалата пред църквата в Бромптън в грозните си сватбени одежди от шейсетте години. Рупърт бе почитател на бързите коли и неговият раздрънкан и купен на старо „Астон Мартин“ бе поднесъл на заледения път в Глостършир и бе убил и двамата в новогодишния ден, когато Диана бе само на две години и половина. Връщали се от местната кръчма. Тя не помнеше онзи ден, но винаги бе мразила тази част от историята заради намека, че татко й е пийнал няколко питиета, че е бил неразумен и егоист. Когато бе убил и двамата, той бе оставил огромна празнина в живота на децата си.

Инцидентът бе оставил нея и Венера най-напред на грижите на болнавата им възрастна баба по майчина линия, а после се бяха озовали в пансион.

Толкова по-добре. Елспет Хекълс, баба им, която трудно бе преживяла загубата на дъщеря си и пристигането в дома й на две невръстни момичета, бе вечно изморена и сърдита. Тя и децата живееха в лишения в малката й къща под наем в края на Ню Форест, защото Елспет много строго пестеше скромното им наследство, за да могат да посещават добро училище. Тя изпълни дълга си и само два месеца след като и единайсетгодишната Венера бе започнала да посещава училището с пансион, почина и остави на внучките си единствено личните си вещи.

Училището се опитваше да им осигури стабилност и да замести родителския контрол, което не беше от голяма полза. Диана и Венера се научиха сами да се грижат за себе си. Но бяха в различни класове и колкото повече порастваха, толкова повече се отдалечаваха една от друга. Когато си тийнейджър, разликата от две години е цяла пропаст.

Изпълнителите на завещанието на родителите им бяха уредили сестрите да остават в пансиона по време на училищните ваканции, когато минимален брой учители и възпитатели продължаваха да се грижат за някои от питомците си, които бяха в училище — тъжните дъщери на дипломати, които бяха разпределени в различни горещи точки по света; момичета, които имаха нужда от допълнителни уроци по време на ваканцията; както и дъщерите на някои от учителите, които живееха в сградата. Диана и Венера, за разлика от всичките си приятелки, мразеха училищните ваканции. Двете се подкрепяха взаимно, но копнееха да се върнат към обичайното си всекидневие.

Хора. Светлина. Шум. Диана мразеше самотата, харесваше й да е заобиколена от множество хора. А Венера подхождаше към живота още по-просто: заслепяваше всички с красивата си усмивка, изрусяваше дългата си коса и флиртуваше с целия свят. Ако не можеш да получиш любов, мислеше си със съжаление Диана, ласкателството бе приемлив заместител.

Но когато бе на петнайсет, дойде телеграмата, която промени живота им. Чичо Клем.

Сега Диана си спомни за онзи миг, докато стискаше отворената телеграма в скута си. Беше забравила. Естествено. Телеграмите бяха любимият начин за комуникация на Клем, такъв бе стилът му; никакви електронни съобщения или факсове, поне не и до членовете на семейството.

Венера бе дотичала при нея след обяда, докато момичетата излизаха от столовата. Беше на тринайсет години, а Диана — на петнайсет, и вече се превръщаше в истинска красавица.

— Ди, Ди!

— Здравей. — Онзи ден се чувстваше потисната и само прегърна малката си сестра през раменете, сестринска прегръдка. — Какво става?

— Получи ли телеграма?

Диана примигна.

— Какво?

— Един такъв кафяв плик — обясни Венера. Нетърпеливо задърпа сестра си за ръката. — Хайде, ела до пощенския блок. Аз получих, ще ми кажеш дали е фалшива, хайде.

Без да проявява излишно любопитство — сестра й винаги бе ентусиазирана за нещо — Диана изтича заедно с нея до пощенския блок, където всяко момиче имаше свое отделение, отбелязано с фамилията му. Отделението на Венера бе празно, но Диана забеляза, че в нейното имаше тънък кафяв плик. Взе го и го разгледа внимателно. Наистина бе телеграма. Беше виждала да ги четат по сватби по времето, когато баба им ги влачеше със себе си на подобни събития. Но кой изпращаше телеграми в днешно време?

— Отвори я — примоли се Венера. — Пише, че е от чичо Клем.

Думите й привлякоха вниманието на сестра й. Диана замръзна.

— Чичо Клем?

Елспет бе споменавала за него веднъж или два пъти, но не с добро чувство. Беше техен далечен роднина, с когото отдавна не общуваха. По-голям брат на баща им, който натрупал богатство, прекъснал всички връзки с роднините си и напуснал Англия, за да заживее на някакъв тропически остров. Никой не бе получавал вести от него, дори и картичка за Коледа.

Тя развълнувано разкъса плика. Съобщението бе напечатано с бледосиви букви върху онази специална хартия за телеграми. Диана зачете на глас:

— Мили боже! — възкликна Диана. Стисна здраво ръката на Венера.

— Вярно ли е, Ди? — Венера едва си поемаше въздух от вълнение. — Мислиш ли, че е истина?

Диана не отговори и продължи да чете:

— Аз… звучи ми съвсем сериозно — заяви Диана. Усещаше, че й се вие свят и направо й се гадеше от притеснение, сякаш всеки момент щеше да повърне. — О, господи, Венера!

Венера се намуси.

— Не ги харесвам особено.

Диана облегна рамо на дървения пощенски блок.

— Лондон — промълви тя. — Наша собствена къща. Лондонски партита. Половин милион на година.

— Ако е истина, никога няма да ни се налага да работим! — Венера изпадна във възторг. — Никога! О, Ди, да върви по дяволите тъпото домашно по география, няма да го пиша. Кого го е грижа? Няма нужда да правя каквото и да било, ако не искам!

— Не, не. — Диана побърза да я поправи. — Той казва, че нашето поведение засяга и него. Трябва да продължиш да се държиш както досега, никакви щуротии.

— Ако това е истина, аз обичам чичо Клем — щастливо заяви Венера. — Ще му пиша и ще му кажа, че го обичам и че му благодаря. Какъв мислиш, че е той? Дали прилича на татко?

Диана наблюдаваше грейналото лице на възторжената си малка сестра и й стана тъжно.

— Не, скъпа, прочети пак. Чичо Клем не иска да се свързваме с него.

— Но защо?

Диана сви рамене. Защо баща й бе пил и после бе седнал зад волана? Защо го бе направил, защо бе оставил нея и Венера сирачета? Времето не можеше да излекува тази болка.

— Помниш ли какво казваше баба? Той просто си е такъв. Мисля, че е най-добре да се съобразим с него.

И така и направиха. Настаниха се в голямата къща, като не се сближаваха с персонала, но посрещаха приятелки. Вече дори чакаха с нетърпение ваканциите. Животът им стана по-лек. Диана веднага забеляза влиянието на парите. Всички започнаха да им се подмазват… А после трябваше да приемат и пристигането на братовчедките си. Повлеканата Атина, която вечно бе заровена в книгите, и необщителната Юнона, които можеха да се похвалят с двама живи родители.

От уважение към желанията на чичо Клем четирите момичета общуваха помежду си възпитано. Но всички бяха в различни класове, така че за щастие не се налагаше да са постоянно заедно. Братовчедките имаха любезни, но не особено близки отношения. Диана и Венера завиждаха на Юнона и Атина за родителите им, а Юнона и Атина, на свой ред, завиждаха на братовчедките си за независимостта им.

Понякога изглеждаше, че най-силната връзка между тях бяха парите на Клем. Макар и все още на петнайсет и без пени от издръжката в джоба си, Диана съзнаваше, че не бива да застрашава цялото това богатство. Двете с Венера понякога може и да бяха надменни и мързеливи, но винаги правеха точно както пожелаеше чичо Клем.

Никога не бяха го срещали, но той бе най-важният човек в живота им.

Едва на осемнайсетия рожден ден на Диана нещата се промениха завинаги. Тя бе извикана в Лондон, за да й покажат новата й банкова сметка с началния капитал за годината.

Обещанието бе спазено — петстотин хиляди лири.

И заедно с тях задължението да посещава чичо Клем всяка Коледа. Дойде телеграма, която осведоми братовчедките, че за в бъдеще ще прекарват две седмици от декември, всяка Коледа, на тропиците. Други роднини не бяха поканени.