Щеше да има собствена карета и страхотен външен вид, който щеше да показва на всички, че тя е върхът на артистичния свят…

Между тези мечти Маги просто обичаше да танцува. Винаги бе изпитвала удоволствие от танците, но сега те се превърнаха в смисъл на живота й. Нямаше миг, в който да не й се танцува.

Тази вечер Маги за пръв път нямаше желание да танцува. Не искаше да се изправи пред тълпата в кръчмата, защото миризмата на алкохол щеше да й напомни за случилото се с Арнолд Стоун. Не желаеше да вижда пиянските лица и похотливите погледи, които следяха всяка нейна стъпка. Те щяха да съзрат следите по шията й, почервенялото й лице й вината й.

На вратата се почука и Луиза тихо попита дали може да влезе.

— Влез — покани я Маги.

— Да ти помогна ли да се закопчееш?

Очите на Луиза говореха много повече от думите й. Маги се чудеше как съдържателката може да е толкова спокойна след случилото се.

Маги се завъртя и застана с черните копчета към Луиза.

— Не ми се танцува.

— Често се налага да вършим неща, които не ни се ще да правим. — Луиза направи пауза. — Джак Морли е в бара.

— Ясно. — Джак Морли беше причината Маги да поиска парите си от Арнолд Стоун. Преди три седмици той и бе платил в аванс огромната сума от десет долара, за да му прави компания в любимия му игрален салон на Ларимър Стрийт. В уречената вечер се опита да й наложи по-интимни задължения от това тя да седи до него на игралната маса и да му носи късмет, каквато бе уговорката. Маги отказа да го последва в стаята на втория етаж и Морли поиска обратно парите си. Но тя вече бе успяла да ги похарчи. Оттогава той я преследваше. — Имам само два долара.

— Мога да ти дам пари назаем. — Луиза закопча последното копче.

— Не мога да взема парите ти, за да ги дам на това копеле. Господ знае кога ще мога да ти ги върна. — Тя приглади назад гъстите си къдрави коси и закрепи на върха на главата си сребърна баретка — едно от малкото неща, останали от майка й. Направих това, за което ми беше платил. Не виждам изобщо защо трябва да му връщам някакви пари.

— Ами защото ще продължава да прави живота ти черен, докато не му ги дадеш!

— Ти нали имаше едно такова правило: „Първо се грижи за себе си, след това за другите“? — Маги се усмихна лукаво на по-възрастната жена. — Май тази вечер забравяш за него, Луиза!

— Ако ти дам аванс от десет долара срещу заплатата, няма да обеднея.

— Не говоря за десетте долара!

Луиза упорито стисна устни.

— Питам те, ще вземеш ли парите или не?

— И да разочаровам Джак Морли? По дяволите, в никакъв случай! На него му е много по-приятно да ме преследва за парите, отколкото да ги получи обратно!

— Внимавай с този човек, Магдалена! С такъв като него по-добре да не се разправяш… И преди те предупреждавах, но ти не ме послуша…

— Наистина не ми се танцува тази вечер.

Въпреки това тя танцува. Както обикновено, димът от пурите й миризмата на пот, тракането на чашите, жужащите разговори и изблиците на дебелашки смях престанаха да съществуват за нея. Акордите на китарата на Хермано Галего я обгърнаха и тялото й им отговори, краката й се задвижиха в ритъма, ръцете й гордо се издигнаха, тялото й се изви в невинна чувственост. Изминаха няколко мига и салонът притихна. Разговорите секнаха и всички очи се обърнаха към нея. Музиката стана бърза. Светлите поли се извиваха около глезените й и се разтваряха като фунии, за да покажат добре оформените прасци и бедра. Единствено звуците на китарата нарушаваха почти благоговейната тишина.

Маги се опитваше да се отдаде изцяло на танца, но въпреки желанието си, погледът й бе привлечен от Джак Морли, който седеше на маса до бара. Намръщеният му вид беше достатъчен, за да я накара да обърка стъпките. Проклетникът беше истинска напаст! Та нали бе направила всичко, за което я бе наел — поне онова, което тя мислеше, че трябва да свърши. Ако Джак не беше с такъв ужасен характер, щеше да го прати по дяволите с неговите десет долара.

Погледът й се отмести от намръщеното лице на Морли, за да разгледа посетителите. В дима от пури и цигари познатите и новите лица се смесваха. Един непознат мъж улова погледа й тъкмо когато приключи серия от грациозни завъртания. Той седеше на маса в дъното на салона, но въпреки това се открояваше сред грубата тълпа като самотен бор, извисяващ се сред шубраците по склона на някой хълм. Гладко избръснат, с грижливо й стилно оформена черна коса, той имаше класически черти. По изражението на лицето му не можеше да се каже дали е харесал нейния танц. Устните му образуваха безизразна линия. Но това, че следеше изпълнението на Маги, показваше известен интерес към нея.

Тя реши, че ще е по-безопасно да насочи вниманието си към непознатия, а не към Джак Морли. Изтри от съзнанието си всички други лица в залата и затанцува само за изискания господин с черните коси. Музиката ги отделяше от целия свят. Нейната усмивка, ръцете й, чувственият език на тялото й стигаха единствено до джентълмена, когото си бе избрала. Когато музиката стана още по-забързана и танцът й достигна връхната си точка, Маги би представи как строгата линия на стиснатите му устни се отпуска и леко повдигнатата вежда показва известен мъжки интерес. Представи си как вихрещите ей поли около босите й стъпала и глезени улавят погледа му и сърцето му започва да бие бързо; как устните му се извиват в усмивка на възхищение. Дали това беше само игра на въображението й, или внимателното и безстрастно лице на непознатия наистина се бе смекчила, питаше се Маги.

Тя се бе отдавала на тази игра и друг път, когато се случваше да се разсее по време на танца. Съсредоточаваше вниманието си върху един мъж и го примамваше във властта си. Това й помагаше да се концентрира отново й да танцува без усилие. Сега Джак Морли и Арнолд Стоун изчезнаха от реалността. Магдалена Монтоя се превъплъти в първичната жена стихия — горда, жизнена, тя танцуваше не на малката сцена в мръсната кръчма, а в центъра на вселената и целият свят я гледаше. Докато изпълняваше трите финални завъртания, струваше й се, че самата земя тупти с ритъма на нейния танц. Разнесе се последният чувствен акорд на китарата. Маги се отпусна грациозно върху грубия дъсчен под. Танцът беше приключил и действителният свят се натрапи на съзнанието й отново, когато аплодисментите и тропането с крака в знак на одобрение избухнаха около нея и разтърсиха паянтовата сцена. Тя се изправи с усмивка и се поклони, без изобщо да погледне към Джак Морли.

Маги седеше в малката си спалня и попиваше потта от шията, лицето и ръцете си. На вратата се почука.

— Влез!

Луиза пристъпи в стаята. Маги леко се усмихна. Никой друг, освен собственичката на заведението не си правеше труда да почука на вратата й, преди да влезе. В края на краищата стаята беше склад, освен спалня на Маги, а тя самата не беше персона, за която се предполагаше, че може да има личен живот.

— Харесаха те тази вечер! — възкликна Луиза. — Всъщност онази сган там винаги те е харесвала.

— Ти как си? — Маги усещаше напрежението в гласа на Луиза.

— Добре съм, разбира се.

Не беше нужно да споменават на глас онова, от което и двете трепереха.

— Луиза…

— Той щеше да те убие — промълви Луиза.

Маги удари с юмрук по тоалетната си масичка, направена от стари дървени щайги.

— Ако не бях… ако не бях тъй дяволски глупава, това изобщо нямаше да се случи. Понякога ми се струва, че каквото и да направя, все е лошо.

— Един клиент желае да се види с теб — побърза да смени темата Луиза.

Измина цяла минута, докато Маги успее да изтръгне мислите си от тазвечерното злощастно приключение.

— Морли ли? — попита тя накрая. — Ще разговарям с него тогава, когато имам парите, не преди да съм готова… Не желая да слушам повече заплахите му!

— Не е Джак Морли. Един джентълмен, когото виждам за пръв път. Имам предвид истински джентълмен. Изглежда така, сякаш има повече пари от Хорас Тейбър, ако такова нещо е възможно.

Маги учудено се вгледа в своята работодателка.

— Нали знаеш, че аз не спя с клиенти?

— Според мен той не си търси лека жена.

— Защо мислиш така?

Луиза сви рамене.

— Съдя по вида му. Не вярвам такъв мъж да си търси жена на Маркет Стрийт. Такива като него могат да си позволят нещо по-добро.

Когато двете влязоха в кръчмата и Луиза показа на Маги господина. Тя бе принудена да се съгласи с мнението на съдържателката. Това бе мъжът, когото бе избрала от тълпата, докато танцуваше тази вечер. Той определено не би взел някоя евтина проститутка. Навярно можеше да си позволи удоволствията в „Къщата с огледалата“ на Джени Роджърс — най-елегантният салон между Сан Франциско и Сейнт Луис, гордостта на жените за развлечение, които работеха в него. Маги предположи, че той е забелязал вниманието й към него по време на танца и го е приел като покана за среща.

— Не каза ли какво иска?

— Ще трябва сама да узнаеш това от него.

— Добре — съгласи се Маги, — но нека Големия Джон ни държи под око. Въпреки скъпите си дрехи, този господин не изглежда като човек, който би приел отказ за каквото и да било. — Беше живяла години из улиците на Денвър и познаваше от пръв поглед трудния клиент.

Когато Луиза представи Маги, мъжът стана. Това бе учтивост, с която рядко удостояваха една кръчмарска танцьорка. Вторият мъж на масата също се изправи. Луиза се усмихна окуражително на девойката и ги остави.

Когато по време на танца бе съзряла чернокосия мъж, Маги не бе забелязала, че той не е сам на масата. Обикновено беше по-наблюдателна. Другият мъж беше забележителен почти колкото приятеля си, макар да бе по-възрастен и по-слаб. И двамата носеха строги скъпи костюми по поръчка, които изглеждаха прекалено хубави за обстановката в кръчмата. По-възрастният мъж се усмихна на Маги за поздрав и бръчиците около очите му също се засмяха. И чернокосият господин се усмихна, но усмивката не стигна до очите му. Той я разглеждаше с критичен поглед и Маги се почувства като кон за продан, на който всеки миг ще му намерят някакъв недостатък.

— Благодарим ви, че дойдохте при нас, госпожице Монтоя — каза по-възрастният мъж, след като Луиза си отиде, и смушка с лакът чернокосия господин, който се намръщи.

— Маги Монтоя, нали така се казвате?

— Магдалена! Предпочитам да ме наричат Магдалена.

Чернокосият се прокашля. Очите му, както забеляза Маги, бяха тъмни почти колкото косата му. Гъсти черни вежди се извиваха над тях в саркастична дъга. Ноздрите на тесния аристократичен нос леко се разширяваха, сякаш отвратени от вонята на мръсните тела, която се смесваше с дима и миризмата на застоял алкохол. Грижливо изваяните устни стояха като безупречна права линия на лицето, което изглеждаше непривикнало да се усмихва.

— Моля, седнете, госпожице Монтоя — покани я той. Акцентът му беше странен.

Маги седна. Господата я последваха. След около две минути тя дойде до заключение, че те искат просто да я гледат. Реши, че има правото да си позволи същата грубост спрямо, тях и започна да ги оглежда. Въпреки скъпите си дрехи, добре оформената коса и чистите ръце, младият мъж беше човек, когото не би желала да разсърди ненужно. Хубавото сако криеше широки рамене и силен гръден кош. Известна твърдост бе оставила отпечатък върху чертите му и влизаше в противоречие със светския му външен вид. Той считаше за даденост силата — реши Маги — както физическата, така и онази, която се дължи на парите и на произхода на човека. Навярно се възползваше от нея най-ефективно и в двата варианта.

Приятелят на чернокосия господин изглеждаше с по-мека душа. С посивели коси, слаб, но с добро телосложение, той можеше да бъде на четиридесет и пет, както и на шестдесетте години. Лицето му й напомни кукумявка — кръгло, любопитно и интелигентно. В пъстрите му очи проблясваше интерес, а на тънките му устни през цялото време играеше доволна усмивчица.

Изведнъж Маги се почувства недодялана. Обикновено не се замисляше много за външния си вид. Знаеше, че лицето и формите й не отговарят на модната представа за красота. Ежедневната битка за прехрана беше направила фигурата й много слаба и жилава. Ръцете й бяха загрубели от годините, прекарани в търкане на подове и миене на чинии, а естественият прасковен цвят отдавна си бе отишъл от лицето й под въздействието на студения зимен вятър, горещото лято слънце, дима и мръсотията в кръчмите и бордеите, където бе работила. Не беше водила правилен начин на живот и това се виждаше. Единственото нещо в нея, за което можеше да се каже, че е красиво, беше гъстата черна естествено къдрава коса, която се спускаше по раменете и гърба й. Очите й също не бяха лоши. Всъщност веднъж един мъж ги бе оприличил на две звезди, светещи в непрогледна нощ — но тогава той беше пиян и навярно изобщо не знаеше какво приказва.

— Извинете ни за грубото поведение, госпожице Монтоя — наруши тишината чернокосият господин. — Чакаме тук, отдавна, за да се срещнем с вас, и… искам да кажа, вие и вашият танц правите впечатление, което е… доста поразяващо. — По усмивката на възрастния мъж личеше, че се забавлява.