— Жените не са по-деликатни от мъжете — възрази Маги. — Истината е, че според мен ние се грижим много по-добре за себе си.

— Естествено е вие да сте в такава заблуда. Имали сте труден живот и ви се е налагало да имате способности, неприсъщи за жената. Но в едно добро общество мъжете защитават жените. Те нямат грижа за неща като пари, собственост и политика и могат да съсредоточат усилията си върху достойната цел да възпитават децата си и да създават домашен уют за съпрузите си.

Луиза вдигна поглед от четивото си. Върху обикновено строгите й устни се появи лека усмивка.

— Жените въздигат морално обществото — продължи Питър самоуверено. — Те правят света по-нежен, по-чист, по-невинен, като изграждат своята добродетелност, чистота и невинност. Жената в обществото е слаба. Тя не се самоизтъква и не се натрапва по въпроси, по които не е компетентна. Тя следва съветите на своя баща, съпруг, брат или друг мъж — наставник. Жената пази поведение и по този начин съхранява високите стандарти на нашата цивилизация за своето поколение, както и за онова, което ще дойде след него.

— Ама наистина ли? — Маги вдигна вежди в закачливо недоверие. Питър усещаше как смехът бълбука под фалшивата й сериозност и се показва на повърхността в танцуващите светлинки в очите й. Здраво стиснатите устни не позволяваха на непочтителния смях да се изплъзне от устата й.

— Наистина, Магдалена! Светът изглежда така, освен в онези ниски слоеве на обществото, където сте имали злощастието да бъдете захвърлена. Но тъй като сега вие явно нямате настроение за сериозен разговор, бихме могли да преминем към урока по танци.

Маги разцъфтя.

— Вие искате да се научите да танцувате?!

Питър усети как търпението му се изчерпва.

— Не аз, вие трябва да се научите да танцувате.

— Аз знам да танцувам!

— Не става въпрос за танците по кръчмите. Вие трябва да научите общоприетите танци, които дамите и господата изпълняват, когато се събират на обществени места.

— Испанският танц също е общоприет!

— Сега ще ви покажа! — Той я отведе в слънчевата стая с излъскан дъбов под. След като премести мебелите до стената, внимателно взе дясната й ръка в своята лява и постави другата си ръка на кръста й. — Пристъпвайте и бройте: едно, две, три, назад, встрани, а сега заедно! — Тананикайки фалшиво валсова мелодия, той я поведе непохватно.

Маги полагаше усилия да хване ритъма. Той беше болезнено различен от онзи, в който искаше да се движи тялото й. Танцът беше тромав и скучен — съвършено подходящ за скованите англичани с техните превзети представи за добродетелността и благоприличието.

Кракът й стъпи точно върху неговия. Питър изтърпя това стоически.

— Извинете — измънка тя.

— Няма нищо… Не забравяйте да броите! Едно, две, три… ох!

— Извинете…

Гласът на Луиза наруши танца.

— Магдалена, да не си решила да осакатиш бедния господин Скарбъроу? Не мога да повярвам, че ти, която така грациозно танцуваш фламенко, можеш да си толкова тромава!

Това не е танц, а погребален марш!

— Валсът е красив танц, скъпа. Може би господин Скарбъроу ще се съгласи двамата да ти го покажем? — Луиза дойде на тяхната импровизирана танцувална площадка и подаде ръка на англичанина.

— Много сте любезна, госпожо.

Лицето на Питър стана аленочервено, отбеляза Маги с интерес. Тя се отпусна на един от столовете до стената и започна да ги наблюдава.

Този път акомпанираше гласът на Луиза.

— Ах, Щраус…

Питър и Луиза се понесоха в танц, който нямаше нищо общо с тромавото препъване на Маги. Отдадени на ритъма, те се движеха като едно същество. Телата им бяха толкова близо едно до друго, че гърдите й докосваха ризата му. Гласът на Луиза се извиси в страстен контраалт, който пулсираше от жизненост, и бръчиците около очите на англичанина засияха във възторжена усмивка.

Те внезапно спряха, олюлявайки се в тромав завършек, сякаш едва сега разбираха, че са преминали границата на своите далечни до този момент отношения. Лицето на Луиза се изчерви от момичешки свян, а Питър се прокашля и отмести поглед от нея.

— Да — смотолеви той. — Ето така трябва да се… ъъ… танцува валс! Благодаря ви за демонстрацията, госпожо Гутиерез!

— Моля, господин Скарбъроу! За мен това беше удоволствие. Когато бях момиче в Ню Мексико, обичах да танцувам валс. Магдалена, ти наистина трябва да положиш усилия и, да научиш, валса! Този танц е прекрасен!

Маги неочаквано си представи, че танцува валс с Кристофър Талбът — ръката му я привлича към него и телата им леко се докосват, докато двамата се движат плавно и грациозно.

Тя сбърчи чело и прогони видението, но пристъпи на импровизирания дансинг с по-голямо желание от преди.

— Съгласна съм, Питър. Научете ме да танцувам валс!



Дните минаваха еднообразно. Маги се бореше с „Оливър Туист“ и „Памела“ и бързо напредваше с приключенските романи и книгите с поезия в библиотеката. Понасяше лекциите на Питър по етикет и порядъчност; рисуваше по малко с молив и бои — ненужни упражнения, които англичанинът смяташе за необходими в скоростното й обучение; отегчаваше се над бродерията, на която я учеше Луиза. Нейната приятелка и бивша работодателка притежаваше таланти, за които Маги дори не бе подозирала, но на любопитните й въпроси отговаряше само с препоръка да се съсредоточи върху урока. Понякога на Маги й се струваше, че Луиза е толкова ужасна, колкото самият Питър.

Мястото й в света вече не беше сигурно, а и самият свят не беше онзи, който познаваше — в него имаше невъобразимо много и различни места, населявани от странни хора с още по-странни идеи. Старите й представи за доброто и злото, за важното и ненужното се рушаха. Объркване прогони нейната самоувереност, а това не й се нравеше. Искаше й се Кристофър Талбът да се завърне и да направят необходимото, за да възвърне земята си и той да си отмъсти. След това тя щеше да бъде отново самата себе си.

Маги не можеше да каже кога точно планът на чужденците се наложи в съзнанието й като, нещо повече от възможност двете с Луиза да се скрият след смъртта на Арнолд Стоун, През изминалите месеци, докато се трудеше над уроците и слушаше съобщенията на Питър за делата на английския лорд в Санта Фе, семейството, за което й бяха разказали, земята в Ню Мексико и сегашният собственик, спечелил ранчото на комар, се превръщаха в реалност. Кристофър Талбът и усилията му да отмъсти за брат си станаха за нея нещо повече от извинение да се махне от Денвър.

Да, Кристофър Талбът. Беше го срещнала само веднъж, при това само за няколко часа, но той бе заел в мислите й много по-голямо място, отколкото заслужаваше. Като цяло Маги бе запомнила, че Кристофър Талбът е груб и високомерен, арогантен и общо взето — неприятен човек. По време на разговора им в хотел „Уиндзор“ в един момент се бе отнесъл към нея така, сякаш бе отрепка от улицата. Въпреки това понякога се усещаше, че мисли за непознатия мъж, която бе нахлул в живота й, променяйки го изцяло.

Дните минаваха и въпросителните се трупаха в мислите на Маги, а несигурността на промяната я ядеше отвътре, докато дойде моментът, в който тя вече не можеше да се удържи на едно място.

— Хайде да отидем на разходка — предложи тя на Луиза в една необичайно хубава мартенска привечер.

Луиза остави книгата си и погледна през прозореца. Слънцето бе залязло наполовина зад планината и обикновено свистящият мартенски вятър се бе укротил.

— Къде искаш да се разходим?

Маги повдигна рамене неопределено.

— Мисля, че и за двете ни ще бъде добре да подишаме чист въздух.

— Ти и без мен ще излезеш, нали така?

Маги се подсмихна.

— Е, може би поне ще те предпазя от някои неприятности.

Вечерта беше приятна и свежа. Дърветата по Четиринадесета улица бяха отрупани със зелените пъпки на новия живот и за пръв път от месеци насам замръзналите следи от коли започваха да се размразяват и да се превръщат в кал. Докато се разхождаха пред обширните градини и огромните тухлени къщи, Маги внезапно почувства носталгия по тесните улички и мръсните сгради на Маркет Стрийт.

— Хайде да отидем в „Лейди Лак“ и да видим дали Джон Трейвис не те мами — предложи тя на Луиза.

— Трейвис не ме мами. И навярно ръководи заведението.

— Не ти ли липсва кръчмата? — попита Маги с глас, изпълнен с тъга и копнеж.

— Не. Изобщо не ми липсва. С кръчмата изкарвам прехраната си. Тя е единственото ценно нещо, което ми остана от моя мъж след двадесет години брак. Но не мога да твърдя, че ми е приятно да се занимавам с пияници, комарджии и развратници всяка вечер, с мъже като Джак Морли и…

Луиза не довърши изречението, но Маги знаеше името, което остана непроизнесено. В деня след онази ужасна нощ всички вестници в Денвър — „Нюз“, „Таймс“, „Трибюн“ — бяха публикували историята за „тайнственото убийство“. Луиза прочете на Маги написаното в „Роки Маунтин Нюз“ — особено потресаващ разказ, в който се казваше, че според икономката отвратителното престъпление е извършено от две жени. За беда на полицията заподозрените били с наметала и качулки. Икономката можела да даде само неясно описание.

Те прекосиха Бродуей и продължиха на запад към центъра на града. Тухлените къщи дадоха път на магазинчета и кантори и при приближаването им към Маркет Стрийт Маги изпитваше нарастващо желание да види отново скандалната улица с лоша репутация, на която бе прекарала голяма част от младостта си.

— Магдалена, наистина трябва да се връщаме вече! Госпожа Колби ще сервира вечерята и господин Скарбъроу ще се чуди къде сме.

— Да вървят по дяволите! За Питър Скарбъроу ще е добре да научи, че ние не сме постоянно на негово разположение. Я виж! Стигнахме до хлебарницата на стария Сандовал. Не ти ли се хапва вкусна кифличка?

— Нямаме пукната пара, Магдалена.

Маги се разсмя.

— Кога е могло да ме спре нещо такова? Освен това миналото лято Сандовал ми причини куп неприятности в кръчмата. Спомняш си, нали? Той ми дължи много повече от една кифличка!

— Магдалена!

Маги изобщо не чу предупреждението на Луиза. Дяволчето в душата й се бе отскубнало от каишката и сега се развихряше. Беше го потискала твърде дълго.

— Хайде! — Маги надникна през прозореца в хлебарницата. — Сандовал е в задната стаичка!

— Магдалена…

Маги влезе на пръсти в магазинчето и вдъхна миризмата на току-що изпечените вкуснотии. На двете стени бяха изложени тави с курабийки, кифлички и хлябове. За момент Маги се обърка — не знаеше какво да избере. Чуваше как Сандовал се движи тежко в задната стаичка.

— Ей сега идвам! — извика той.

— Магдалена, веднага излизай оттам — настоя Луиза.

Ще бъде кифличка, реши Маги. Пресегна се и грабна една в мига, в който ниският тантурест хлебар излезе от задната стаичка. Очите й се разшириха от мигновеното удоволствие, което изпита от страха. Хукна, доволно засмяна от успешната кражба.

— Ей, ти там — извика Сандовал. — Върни се!

С кифлата в ръка Маги се затича по улицата. Сандовал се спусна да я гони, пуфтейки като парен локомотив по нанагорнище. Маги спря за миг и му махна с ръка.

— Дължиш ми я, Сандовал!

— Маги Монтоя, скитнице такава! — Сандовал спря, за да си поеме дъх и размаха юмрук след нея. — Ако те видя в хлебарницата отново, ще ти…

Маги не чу докрай заплахите му. Хлебарят си бе отдъхнал и отново я подгони. С радостен подскок тя хукна напред. Преди. Сандовал да набере скорост, Маги сви по Ларимър Стрийт, където в този час почтените хора в Тейбър Блок приключваха работния ден, а хазартните капанчета по улицата започваха да се оживяват. Тя внезапно зави в уличката между два от най-шумните хазартни салона. Предполагаше, че Сандовал се е отказал от преследването. Но не беше зле да си намери укритие, каза си тя.

Маги се облегна на стената и отхапа от откраднатата кифличка. Дори мисълта, че трябва да се изправи пред вбесената Луиза и навярно пред още по-вбесения Питър Скарбъроу, не намаляваше удоволствието й.

Маги се готвеше да отхапе повторно от кифлата, когато шум от боричкане и сърдити гласове я накараха да се скрие отново в сянката. В уличката се появиха двама мъже.

— Ще те науча аз теб как се подреждат картите, мръсно копеле такова!

Шумът от удар е юмрук беше последван от стенание.

Маги се притисна плътно към стената, но сянката не беше достатъчна, за да я прикрие. Единият от мъжете се изправи, като остави осакатената си жертва да се валя в мръсотията.

— Я да видим кой е тук?

В здрача Маги не видя ясно лицето на мъжа, но разпозна гласа му. Беше Джак Морли.

Трета глава

Кристофър слезе от наетата карета и провери два пъти адреса на къщата пред себе си.

— Тва е, Ваше благородие!

— Да, това е. — Талбът плати на файтонджията, отвори портата с решетки и се отправи по пътеката към входната веранда. Позлатена дърворезба красеше стрехите, капаците на прозорците и прилежащата шестоъгълна кула, която започваше на нивото на градината и се извисяваше над покрива на къщата.