Хана също забеляза емблемата и очите й светнаха.

— Спенс! Това е знак! Може да се окажете в едно и също общежитие!

Спенсър отвърна поглед.

— Като че ли ще ме приемат.

Момичетата се спогледаха изненадано.

— Разбира се, че ще те приемат — каза тихо Емили.

Спенсър взе чашата си и отпи сериозна глътка, пренебрегвайки любопитните им погледи. Истината бе, че през последните няколко месеца беше позанемарила училището — не беше ли напълно нормално, след като тъй наречената им „най-добра приятелка“ се опита да ги убие? Когато за последен път беше проверила точките си, тя се беше сринала до двайсет и седмо място. Никой с подобен успех не влизаше в „Айви лигата“2.

— Предпочитам да остана с вас, мацки — рече Спенсър. Не й се мислеше за училище по време на почивката.

Ариа, Емили и Хана свиха рамене и отново надигнаха чашите си.

— За нас — каза Ариа.

— За приятелството ни — съгласи се Хана.

Всяка от тях се потопи в своята въображаема Дзен градина и за пръв път от месеци никоя не се замисли за ужасното си минало. В съзнанията им не се появиха заплашителни есемеси. Роузууд им изглеждаше като в някоя друга слънчева система.

Диджеят пусна стара песен на Мадона и Спенсър се надигна от стола си.

— Да танцуваме, мацки.

Останалите също се надигнаха, но Емили сграбчи ръката на Спенсър и бързо я дръпна обратно на стола.

— Не мърдай.

— Какво? — погледна я Спенсър. — Защо?

Емили беше вперила ококорените си очи в спираловидната стълба.

— Вижте.

Всички се обърнаха и присвиха очи. На горната площадка се беше появило слабо русокосо момиче с яркожълта плажна рокля. Тя имаше поразително сини очи, розови устни и белег на дясната вежда. Дори от мястото, където седяха, можеха да видят, че по тялото й има и други следи: набръчкана кожа на ръцете й, белези по врата и голите й крака. Но въпреки белезите тя излъчваше красота и самоувереност.

— Какво има? — промърмори Ариа.

— Познаваш ли я? — попита Спенсър.

— Не виждате ли? — прошепна Емили с разтреперан глас. — Не е ли очевидно?

— Какво трябва да видим? — попита разтревожено Ариа.

— Онова момиче. — Емили се обърна към тях с пребледняло лице и безкръвни устни. — Това е… Али.

Десет месеца по-късно

1.

Малко сладко парти

Една дундеста сервитьорка с перфектен маникюр тикна под носа на Спенсър Хейстингс подноса с все още димящо разтопено сирене.

— Печено бри?

Спенсър си избра една бисквитка и отхапа голяма хапка. Вкуснотия. Не се случваше всеки ден да й сервират печено бри в собствената й кухня, но точно тази събота вечер майка й беше организирала малко парти в чест на новите им съседи. През последните няколко седмици госпожа Хейстингс въобще не беше в настроение да се прави на домакиня, но сега преливаше от съседски ентусиазъм.

И като по поръчка, обгърната в облак от „Шанел №5“, в стаята връхлетя Вероника Хейстингс; на ушите й звънтяха златни обеци, а на десния й показалец блестеше огромен диамант. Пръстенът беше последната й покупка — майка й беше подменила всички бижута, които й беше подарил бащата на Спенсър, с абсолютно нови дрънкулки. Пепеляворусата й коса беше изправена и подравнена до брадичката, очите й изглеждаха огромни, благодарение на професионално положения грим и тя беше облечена с прилепнала черна рокля, която разкриваше идеално стегнатите й от пилатес ръце.

— Спенсър, приятелката ти е тук за гардеробната — рече бързо госпожа Хейстингс, докато вземаше чиниите от умивалника и ги нареждаше в миялната машина. После набързо забърса за пореден път кухненския плот, макар служителите на фирмата за почистване да си бяха тръгнали само преди час. — Виж дали ще иска нещо.

— Кой? — Спенсър набърчи нос. Не беше викала никой да й помага за организирането на партито. Обикновено за тези неща майка й наемаше студенти от университета „Холис“.

Госпожа Хейстингс въздъхна нетърпеливо и огледа безупречната си фигура в металната врата на хладилника.

— Емили Фийлдс. Оставих я да чака до кабинета.

Спенсър се вцепени. Емили беше тук? Тя определено не я беше канила.

Не можеше да си спомни кога за последен път беше разговаряла с нея — сигурно беше преди месеци. Но майка й — и останалият свят, — все още си мислеха, че двете са близки приятелки. За това беше виновна корицата на списание „Пийпъл“ — тя украси вестникарските будки малко след като истинската Али се опита да ги убие, и на нея четирите момичета, Спенсър, Емили, Ариа и Хана, позираха прегърнати. „МНОГО СА СЛАДКИ, НО ОПРЕДЕЛЕНО НЕ СА ЛЪЖКИНИ“, гласеше заглавието. Наскоро един репортер се беше обадил в дома на семейство Хейстингс, за да поиска интервю от Спенсър — следващата събота беше годишнината от онази ужасна нощ край езерото Поконос и читателите искаха да знаят как се справят момичетата една година по-късно. Спенсър беше отказала и беше сигурна, че останалите са постъпили по същия начин.

— Спенс?

Спенсър се обърна рязко. Госпожа Хейстингс беше изчезнала, но на нейното място стоеше по-голямата сестра на Спенсър, Мелиса, облечена в шикозен сив шлифер, пристегнат с колан. Дългите й крака изпълваха чифт тесни черни панталони на „Джей Крю“.

— Здрасти. — Мелиса се приближи към сестра си и силно я прегърна. Спенсър едва не се задуши от парфюма й, който беше — че какво друго? — „Шанел №5“. Мелиса беше абсолютен клонинг на майка й, но Спенсър се опитваше да не се дразни от това.

— Толкова се радвам да те видя! — пропя монотонно Мелиса, сякаш беше отдавна изгубената леля, която не беше виждала Спенсър от бебе, макар че само два месеца по-рано двете бяха заедно на ски в курорта „Бечълър гълч“ в Колорадо.

Изведнъж някой се появи иззад гърба й.

— Здрасти, Спенсър — рече мъжът, който застана до Мелиса. Той изглеждаше странно, изтупан в сако, вратовръзка и идеално изгладени панталони в цвят каки; Спенсър беше свикнала да го вижда облечен в полицейска униформа, с пистолет в кобура. Дарън — известен още като полицай Уайлдън — беше разследващият детектив по случая с убийството на Алисън Дилорентис. Той беше разпитвал безброй пъти Спенсър за изчезналата Али — която всъщност беше Кортни.

— 3-здрасти — заекна Спенсър, а Уайлдън и Мелиса се хванаха за ръце. Двамата излизаха вече повече от година, но въпреки това връзката им й изглеждаше адски странна. Ако Мелиса и Уайлдън бяха регистрирали профили в иХармъни, системата посмъртно нямаше да ги свърже един с друг.

Някога Уайлдън беше лошото момче на „Роузууд дей“, градското частно училище, където учеха всички — той пишеше неприлични лозунги по стените на тоалетната и пушеше марихуана пред учителя по физическо. Мелиса, от друга страна, беше отлична ученичка и кралица на бала, чиято представа за напиване беше да изяде един бонбон „пияна вишна“. Освен това Спенсър знаеше, че Уайлдън е израснал в една амишка комуна в градчето Ланкастър, Пенсилвания, но избягал оттам още като тийнейджър. Дали вече е споделил тази пикантна подробност от живота си със сестра й?

— Видях Емили като влизах — каза Уайлдън. — Смятате ли да гледате онзи шантав филм следващия уикенд?

— Ами… — Спенсър се престори, че приглажда измачканата си блуза, за да избегне отговора на въпроса. Уайлдън говореше за „Малка сладка убийца“, евтина телевизионна документална драма, която преразказваше историята за завръщането на истинската Али, бесните й изпълнения като А. и смъртта й. В някой паралелен живот те четирите сигурно щяха да гледат заедно филма, да обсъждат момичетата, които бяха избрани да играят ролите им, да оплюват измислените диалози и да потръпват при алините психарски изпълнения.

Но не и сега. След Ямайка приятелството им започна да се разпада. И сега Спенсър дори не можеше да стои в една стая с някоя от бившите си приятелки, без да се почувства нервна и притеснена.

— А вие какво правите тук? — попита Спенсър, променяйки темата на разговора. — Не че ми пречите, разбира се. — Тя се усмихна мило на Мелиса. В миналото двете сестри бяха имали търкания, но след пожара предишната година те се бяха опитали да оставят всичко зад гърба си.

— О, просто минаваме да приберем няколко кашона, които оставих в старата ми стая — отвърна Мелиса. — След това отиваме в магазина за мебели. Казах ли ти, че пак ще предекорирам кухнята? Ще ми се да има по-средиземноморски вид. И Дарън идва да живее с мен!

Спенсър повдигна вежди и погледна Уайлдън.

— Ами работата ти в Роузууд? — Мелиса живееше в луксозна къща на площад „Ритънхаус“ във Филаделфия, която й беше подарена от техните по случай дипломирането в Университета на Пенсилвания. — Чака те всекидневно дълго пътуване с влак.

Уайлдън се ухили.

— Напуснах миналия месец. Мелиса ми намери работа като охрана в Музея на изкуствата във Филаделфия. Ще трябва да тичам по ония мраморни стълби като Роки всеки ден.

— И да пазиш ценните картини — напомни му Мелиса.

— Уф. — Уайлдън разхлаби с пръст вратовръзката си. — Да. Вярно. Та за кого сте подготвили това парти? — Уайлдън взе две чаши от кухненския плот и наля вино за себе си и за Мелиса.

Спенсър сви рамене и погледна към всекидневната.

— В отсрещната къща се нанесе ново семейство. Подозирам, че мама иска да им направи добро впечатление.

Уайлдън се напрегна.

— Къщата на семейство Кавана? Някой я е купил?

Мелиса цъкна с език.

— Сигурно са я взели адски изгодно. Не бих живяла там и без пари да ми я дават.

— Сигурно искат да започнат начисто някъде — промърмори Спенсър.

— Ами да пием за това. — Мелиса вдигна чашата към устата си.

Спенсър наведе глава и се загледа в шарените теракотени плочки. Наистина беше странно, че някой е купил къщата на семейство Кавана — и двете им деца бяха умрели тук. Тоби се беше самоубил малко след като се завърна в Роузууд от поправителното училище. Джена беше удушена и захвърлена в един трап зад къщата… от Али — истинската Али.

— И така, Спенсър. — Уайлдън отново се обърна към нея. — Криеш тайни, а?

Спенсър изтръпна, зави й се свят и пулсът й се ускори.

— М-моля? — Уайлдън имаше инстинкта на детектив. Можеше ли да усети, че крие нещо? Със сигурност нямаше как да знае за Ямайка. Докато беше жива, никой нямаше да разбере за това.

— Приели са те в Принстън! — извика Уайлдън. — Поздравления!

Спенсър бавно си пое дъх.

— О! Да. Научих го преди около месец.

— Не се сдържах да се похваля, Спенс. — Мелиса направо грееше. — Надявам се, че нямаш нищо против.

— Ранният прием, а? — повдигна вежда Уайлдън. — Невероятно.

— Благодаря. — Но кожата й все още бе настръхнала, сякаш нещо продължаваше да я лази. Беше положила херкулесовски усилия, за да се върне на първо място по успех в класа и да си осигури място в Принстън. Не се гордееше особено с нещата, които беше направила, за да го постигне, но така или иначе беше успяла.

Госпожа Хейстингс отново връхлетя в кухнята и постави ръце на раменете на Спенсър и Мелиса.

— Какво още правите тук? През последните десетина минути не спрях да говоря за двете ми великолепни дъщери! Искам най-после да ви покажа!

— Мамо! — проплака Спенсър, макар тайничко да се зарадва, че майка й се гордееше и с двете, а не само с Мелиса.

Госпожа Спенсър я избута към вратата. За щастие госпожа Норууд, с която майката на Спенсър редовно играеше тенис, застана на пътя й. Когато зърна госпожа Хейстингс, очите й буквално изскочиха. Тя я хвана за ръцете.

— Вероника! Толкова искам да поговорим! Много добър ход, мила!

— Моля? — Госпожа Хейстингс се спря и разтегна устни в широка престорена усмивка.

Госпожа Норууд наклони глава и й намигна.