В съседство се намираше старата къща на семейство Дилорентис. Мая Сен Жермен, с която Емили беше имала връзка, все още живееше там, макар двете рядко да се виждаха. Олтарчето на Али в предния двор, което стоя там дълго след смъртта на Кортни — нейната Али — също беше изчезнало. Жителите на градчето все още бяха обсебени от нея — вестниците започнаха да пускат материали по повод годишнината от Големия пожар на Алисън Дилорентис, направиха и онова ужасно биографично филмче „Малка сладка убийца“ — но никой не искаше да се прекланя пред нея.

Размишлявайки за всичко това, Емили пъхна ръка в джоба на дънките си и напипа копринения пискюл, който беше носила със себе си през последната година. Самото му присъствие бе достатъчно, за да я успокои.

Отнякъде се разнесе тих плач и Емили се обърна. На около седем метра от нея, почти сливайки се със ствола на хейстингсовия гигантски дъб, стоеше едно младо момиче с повито бебе в ръце.

— Ш-ш-шт — изгука то. После погледна Емили и се усмихна извинително. — Извинете ме. Дойдох тук, за да се опитам да я успокоя, но не се получава.

— Няма проблем. — Емили скришом избърса очите си и погледна мъничкото бебе. — Как се казва?

— Грейс. — Момичето леко повдигна бебето. — Кажи „здрасти“, Грейс.

— Тя… твоя ли е? — Момичето изглеждаше горе-долу на годините на Емили.

— О, Боже, не. — Момичето се засмя. — На мама. Но тя е вътре, при останалите, а аз изпълнявам ролята на бавачка. — После бръкна в голямата торба, която беше метнала през рамо. — Имаш ли нещо против да я подържиш за малко? Трябва да й намеря бутилката, а е паднала чак на дъното.

Емили примигна. От доста време не беше държала бебе в ръцете си.

— Ами добре…

Момичето й подаде бебето, което бе увито в розово одеялце и миришеше на бебешка пудра. Червените му устнички се разтвориха широко и очите му се напълниха със сълзи.

— Всичко е наред — каза й Емили. — Поплачи си. Нямам нищо против.

Малките веждички на Грейс се сбърчиха. Тя затвори уста и се взря с любопитство в Емили, която усети как я заливат смесени чувства. Спомените й напираха към повърхността, но тя побърза отново да ги потисне.

Момичето се обърна към нея.

— Хей! Направо ти идва отвътре! Имаш ли по-малки братя и сестри?

Емили прехапа устни.

— Не, само по-големи. Но съм бавила доста деца.

— Личи си. — Момичето се усмихна. — Аз съм Клоуи Роланд. Семейството ми наскоро се премести тук от Шарлът.

Емили се представи.

— Къде ще учиш?

— В „Роузууд дей“. Последна година съм.

Емили се усмихна.

— И аз уча там!

— Харесва ли ти? — попита Клоуи, намирайки бутилката.

Емили й подаде Грейс. Дали й харесва „Роузууд дей“? Всичко в училището й напомняше за нейната Али — и за А. Всеки ъгъл, всяка стая пазеха спомени, които би предпочела да забрави.

— Не знам — рече тя и без да иска въздъхна шумно.

Клоуи се взря с присвити очи в следите от сълзи по лицето на Емили.

— Всичко наред ли е?

Емили избърса очите си. В главата и се въртяха отговори като „Добре съм“ и „Няма значение“, но тя просто не можеше да ги изрече.

— Току-що разбрах, че не получавам университетска спортна стипендия — изтърси тя. — Родителите ми не могат да си позволят да ме издържат изцяло. Аз… През лятото напуснах отбора по плуване. Сега никой не ме иска. Не знам какво да правя.

Сълзите отново рукнаха по лицето й. Откога започна да споделя проблемите си пред разни момичета, които дори не познава?

— Съжалявам. Едва ли искаш да слушаш за проблемите ми.

Клоуи изсумтя.

— О, моля те. Ти си единственият човек тук, който всъщност разговаря с мен. Значи се занимаваш с плуване?

— Да.

Клоуи се усмихна.

— Баща ми е голям спонсор на Университета на Северна Каролина, неговата алма матер. Може пък да успее да помогне.

Емили я погледна.

— УСК имат страхотна плувна школа.

— Може пък да поговоря с него за теб.

Емили я погледна изненадана.

— Но ти дори не ме познаваш!

Клоуи повдигна Грейс на ръце.

— Изглеждаш ми много мила.

Емили се взря по-внимателно в Клоуи. Момичето имаше приятно закръглено лице, блестящи лешникови очи и дълга, лъскава кестенява коса с цвят на шоколадов пудинг. Веждите й като че ли не бяха оформяни от доста време, не носеше много грим и Емили беше уверена, че е виждала рокля като нейната в „Гап“. Веднага й хареса небрежността на момичето.

Входната врата на къщата се отвори и на верандата излязоха неколцина гости. Щом ги зърна, Емили се стресна. Палтата!

— Т-трябва да тръгвам — извика тя и рязко се обърна. — Работя тук като гардеробиер. Сигурно ще ме уволнят.

— Радвам се, че се запознахме! — махна й с ръка Клоуи и след това подхвана ръчичката на Грейс и също я размаха. — Хей! Ако ти трябват пари, искаш ли да гледаш Грейс в понеделник вечерта? Нашите не познават никого, а аз трябва да отида на интервю в училище.

Емили се спря.

— Къде живееш?

Клоун се засмя.

— Вярно. Това е важна информация, нали? — Тя посочи към другата страна на улицата. — Там.

Емили погледна към грамадната викторианска къща и тежко преглътна. Семейството на Клоуи се беше нанесло в стария дом на семейство Кавана.

— Ами добре. — Емили й махна за довиждане и се затича към къщата. Когато минаваше покрай храсталака, който разделяше дворовете на семействата Хейстингс и Дилорентис, тя чу писклив кикот.

Това я накара рязко да спре. Наблюдаваше ли я някой? Присмиваше ли се?

Кискането се изгуби между дърветата. Емили се затътри по пътеката, опитвайки се да прогони звука от главата си. Просто й се беше причуло. Вече никой не я наблюдаваше. Слава Богу, онези дни отдавна бяха отминали.

Нали?

3.

Поредният политик и идеалното му семейство

В събота вечерта Хана Мерин и приятелят й Майк Монтгомъри седяха в някогашния остъклен склад в центъра на Холис, който бе превърнат във фотографско студио. По високия таван на промишлената сграда бяха окачени ярки прожектори, множество камери и няколко различни платнени екрана — със син фон, есенен пейзаж и екран с развяващото се американско знаме, което според Хана бе изключително безвкусно.

Баща й Том Мерин стоеше сред групата си политически съветници, поправяше вратовръзката си и повтаряше репликите си. Той възнамеряваше да се кандидатира за американския Сенат на изборите през ноември и днес трябваше да заснеме първата си политическа реклама, която трябваше да покаже на Пенсилвания сенаторското му излъчване. До него стоеше новата му съпруга Изабел, която побутваше бухналата си кестенява коса и приглаждаше официалния си червен костюм, подчертаващ вида й на жена на политик — особено с подплънките си, гадост — и оглеждаше оранжевеещата си кожа в малко огледалце „Шанел“.

— Уф — прошепна Хана на Майк, който нагъваше поредния сандвич от шведската маса. — Защо някой не посъветва Изабел да се откаже от изкуствения тен? Честно, прилича на умпа-лумпа!

Майк се изкиска и стисна ръката й, когато доведената й сестра Кейт премина край тях. За нещастие Кейт изобщо не приличаше на майка си — тя изглеждаше така, сякаш бе прекарала деня си в козметичния салон, където бе освежила цвета на косата си, беше си сложила изкуствени мигли и си беше избелила зъбите, така че да изглежда перфектно за рекламата на баща си. Втори баща, не че Кейт правеше някаква разлика. Не че това имаше значение и за бащата на Хана.

Изведнъж, сякаш усетила гадните мисли на Хана, Кейт се обърна наперено.

— Няма да е зле да помогнете малко. Има толкова много неща за вършене.

Хана отпи апатично глътка от кутийката си с диетична кола, която бе измъкнала от хладилника. Кейт се беше самоназначила за мини асистент на баща си и се държеше като някой стажант от „Западното крило“.

— Какво, например?

— Например можеш да ми помогнеш да си отрепетирам репликите — предложи Кейт с началнически глас. Тя вонеше на смокиновия лосион за тяло на Джо Малоун, който според Хана миришеше на мухлясала синя слива. — Имам три реплики в рекламата и искам да звуча перфектно.

— Имаш реплики? — попита изненадано Хана и прехапа език. Кейт очакваше да чуе точно това.

Както беше предположила, очите на Кейт се изпълниха с престорено съчувствие.

— О, Хана, нима ти нямаш никакви? Чудя се защо ли? — Тя им обърна гръб и тръгна към снимачната площадка. Бедрата й се полюляваха. Вързаната на опашка лъскава коса подскачаше насам-натам. Устните й несъмнено бяха разтеглени в тържествуваща усмивка.

Трепереща от гняв, Хана грабна шепа чипс от купата и го натъпка в устата си. Беше с лук и сметана, не точно любимият й, но в този момент не й пукаше. Хана бе започнала война с доведената си сестра от мига, в който Кейт отново влезе в живота й и се превърна в едно от най-популярните момичета на „Роузууд дей“. Най-добрите й приятелки продължаваха да бъдат Наоми Циглър и Райли Улфи, две кучки, които имаха зъб на Хана от момента, в който Али/Кортни ги беше зарязала в началото на шести клас. Когато Хана отново се събра със старите си приятелки, популярността на Кейт вече не я притесняваше толкова много, но след като Спенсър, Ариа, Емили и тя вече не си говореха, Хана просто не можеше да не се дразни на Кейт.

— Не й обръщай внимание — докосна я Майк по ръката. — Тя изглежда така, сякаш си е натикала американското знаме отзад.

— Благодаря — отвърна с равен глас Хана, но думите му не я успокоиха кой знае колко.

Днес тя просто се чувстваше… унила. Ненужна. Тук имаше място само за една блестяща дъщеря и това бе момичето, което бе получило цели три реплики в рекламата.

В този момент телефонът на Майк изпиука.

— Есемес от Ариа — промърмори той, пишейки бързо отговор. — Искаш ли да я поздравя?

Хана се извърна настрани, без да каже нищо. След Ямайка Ариа и Хана се опитаха да си останат приятелки и да отидат заедно в Исландия, защото Ноъл вече беше купил билети. Но в края на лятото между тях се бяха натрупали твърде много неприятни спомени и тайни. Напоследък Хана се опитваше въобще да не мисли за старите си приятелки. Така беше по-лесно.

Някакъв дребен тип с кръгли очилца, розова раирана риза и сиви панталони запляска с ръце и стресна Хана и Майк.

— И така, Том, готови сме за теб. — Това беше Джеремая, основният съветник на господин Мерин в кампанията му — или както Хана обичаше да го нарича, неговото „кученце“. Джеремая се движеше неотлъчно до баща й и вършеше всичко необходимо. Всеки път, когато го видеше, Хана се изкушаваше да извика „къш, къш“.

Джеремая се засуети наоколо, нагласи бащата на Хана в центъра на синия екран.

— Сега ще ви запишем как казвате, че сте бъдещето на Пенсилвания — каза той с момичешки носов глас. Когато навеждаше глава, Хана виждаше нарастващото оплешивяващо петно на темето му. — Не забравяйте да опишете всички обществени дела, с които сте се занимавали досега. И не пропускайте да споменете обещанието си да сложите край на пиенето на тийнейджърите.

— Определено — отвърна господин Мерин с президентски тон.

Хана и Майк се спогледаха и се опитаха да потиснат смеха си. Най-забавното беше, че господин Мерин бе обявил за своя основна цел да сложи край на пиенето на тийнейджърите. Защо не си беше избрал нещо, което нямаше да има такова директно влияние върху живота на Хана? Като Дарфур, например? По-добри условия за работниците в „Уол март“? Колко забавен щеше да е един купон без пиячка?

Господин Мерин изговори репликите си със сериозен, предизвикващ доверие глас, който внушаваше на хората посланието „гласувайте за мен“. Изабел и Кейт се хилеха и се издуваха от гордост, от което на Хана й се повдигаше. Майк показа мнението си за рекламата, като се оригна шумно по време на една от сесиите, за което получи възторжен поглед от Хана.