Студени тръпки пробягаха по гърба й. Тя наистина криеше нещо от него. Естествено, Ноъл знаеше за Али, А. и случилото се във вилата в Поконос — целият свят знаеше за това. Но той не знаеше за онова непростимо нещо, което бе извършила в Исландия. Не знаеше и за Ямайка, макар да беше там, когато се беше случило — не на мястото, разбира се, но спеше в съседната стая. Дали, ако узнаеше, щеше да поиска да бъде с Ариа?

— Разбира се, че няма друг — прегърна го тя отзад. — Просто ми трябва малко време. Всичко ще бъде наред, обещавам.

— По-добре внимавай — рече той с леко игрива нотка в гласа. — Смятам да си намеря някоя развратна първокурсничка, с която да задоволя нуждите си.

— Няма да посмееш — заплаши го тя и леко го перна по гърба.

Лицето му се изкриви.

— Права си. Пък и всички първокурснички са курви.

— Не че това някога те е спирало.

Той се обърна, прегърна я през врата и притисна главата й под мишницата си.

— Силно се надявам да попадаш в тази категория, жено!

— Престани! — изписка Ариа. Двамата отново се отпуснаха на дивана и започнаха да се целуват.

— Кхм.

Ариа скочи и видя майка си, застанала на вратата. Дългата черна коса на Ила беше завита на кок на главата й и тя бе облякла дълга широка туника и черен клин. Лицето й бе намръщено.

— Здравей, Ариа — рече тя с равен глас. — Здравей, Ноъл.

— З-здрасти, Ила — отвърна Ариа с пламнало лице. Въпреки либералното отношение на майка й към повечето неща, тя все още не позволяваше на Ариа да остава сама с Ноъл в къщата. А тя не я беше предупредила, че ще идват днес. — С-съжалявам — заекна тя. — Ние просто… разговаряхме. Кълна се.

— Аха. — Ила сви многозначително начервените си устни. После поклати глава и тръгна към кухнята. — Какво ще вечеряте? — попита през рамо тя. — Мисля да приготвя равиоли със сурова ряпа за двама ни с Тадеуш. Можете да се присъедините към нас.

Ариа погледна Ноъл, който изразително поклати глава. Тадеуш беше приятелят на Ила — бяха се запознали в галерията, където работеше тя. Той беше привърженик на суровата храна, което означаваше, че Ила също стана такава. Ариа предпочиташе спагетите си сготвени, все пак.

Изведнъж телефонът на Ноъл, който лежеше на масата, иззвъня гръмогласно. Ноъл пусна Ариа, погледна екрана и се намръщи.

— По дяволите. След един час трябва да взема един човек от летището.

— Кого? — Ариа се надигна и изпъна жилетката си.

— Някакъв ученик, който идва за един срок на разменни начала. Нашите ми го изтърсиха вчера след купона у Хейстингсови. Каква тъпотия.

Ариа зяпна изненадано.

— Защо не си ми споменал за това? Чуждестранните ученици са толкова интересни! — В пети клас от Япония беше дошло едно момиче на име Юки, което отседна у семейството на Лейни Айлър. Повечето я намираха за много странна, но Ариа беше очарована от Юки — тя изписваше името си със странни писмени знаци, сгъваше оригами от листите с тестове и имаше най-правата, най-черна коса, която Ариа беше виждала някога.

Ноъл нахлузи любимите си опърпани мокасини.

— Шегуваш ли се? Ще бъде адски тъпо. Знаеш ли откъде е? От Финландия! Сигурно ще е някой смотаняк, от ония, които носят дамски дънки и свирят на флажолет.

Ариа мислено се усмихна, припомняйки си как Ноъл я беше наричал Финландия през първите няколко седмици, след като семейството й се прибра от Исландия.

— Този тип сигурно ще е адски задръстен. — Ноъл тръгна към коридора.

— Искаш ли да дойда с теб? — извика след него Ариа, докато той слизаше по стълбите.

— Не — махна с ръка Ноъл. — Ще ти спестя вида на шантавия фин и дървеното му сабо.

„То е холандско“ — искаше да го поправи Ариа. Тя бързо навлече палтото си и обу ботушите си.

— Сериозно, нямам нищо против.

Ноъл замислено прехапа устната си.

— Щом настояваш. Но после да не кажеш, че не съм те предупредил.

Филаделфийското летище гъмжеше от семейства, които влачеха куфари след себе си, бизнесмени, тичащи да хванат самолета си и измокрени пътешественици, които седяха със събути ботуши. На таблото с пристигащите полети пишеше, че самолетът от Хелзинки се е приземил току-що. Ноъл измъкна малка картонена табела от раницата си и я разгъна. На нея с големи червени букви пишеше „ХУУСКО“.

— Това е фамилията му — рече отегчено Ноъл и погледна табелата така, сякаш на нея бе изписана присъдата му. — Не ти ли звучи като марка бабешки гащи? Или някаква неопределима болест?

Ариа се изкиска.

— Ужасен си.

Ноъл се тръшна мрачно на една от пейките и се загледа към колоната от хора, които бавно се придвижваха към детекторите за метал.

— Това е последната ни година, Ариа. Единственото време за почивка, което ни остава преди колежа. И последното нещо, което бих искал, е някакъв си загубеняк да ми виси на врата. Кълна се, че мама го направи, за да ме накаже.

Ариа изхъмка съчувствено. В този миг забеляза нещо на телевизора, който висеше на стената над главите им. „ГОДИШНИНА ОТ СМЪРТТА НА РОУЗУУДСКАТА УБИЙЦА“ — пишеше с големи жълти букви на екрана.

Пред старата къща на семейство Дилорентис стоеше репортерка с кестенява коса, която вятърът развяваше пред лицето й.

— Преди една година на тази дата Алисън Дилорентис, чийто убийствен план стресира цялата нация, загина в ужасяващия пожар край езерото Поконос — обяви тя. — Оттогава измина цяла година, но градчето Роузууд все още не се е съвзело от потресаващите събития.

На екрана проблеснаха образите на Джена Кавана и Иън Томас, две от жертвите на истинската Али. След това се появи портрет на Кортни Дилорентис — момичето, което в шести клас бе заело мястото на истинската Али, момичето, което тя бе убила по време на гостуването им у Спенсър в седми клас.

— Мнозина все още са озадачени, че тялото на госпожица Дилорентис не е открито сред отломките. Има спекулации, че госпожица Дилорентис е оцеляла, но експертите твърдят, че такава вероятност не съществува.

Ариа усети как я побиват тръпки.

Ноъл покри очите й с ръка.

— Не бива да го гледаш.

Тя се отдръпна.

— Малко ми е трудно да не го правя.

— Мислиш ли често за това?

— Може да се каже.

— Искаш ли да гледаме филма заедно?

— Бога ми, не! — изпъшка Ариа. Ноъл говореше за „Малка сладка убийца“, двучасова телевизионна документална адаптация на събитията от миналата година. Абсолютна безвкусица.

Внезапно откъм митницата нахлуха група хора. Повечето бяха високи, руси, с бледа кожа, определено с полета от Хелзинки. Ноъл изръмжа:

— Почва се. — И размаха табелата с надпис „ХУУСКО“.

Ариа се взря в тълпата.

— А как е първото му име?

— Клаудиус? — промърмори Ноъл. — Нещо такова.

Край тях се точеха възрастни мъже, нарамили куфарите си и разговарящи по телефоните си. Три дългурести момичета се кискаха на нещо. Едно русоляво семейство с бебе в ръце се опитваше да разгъне количката му. Но нямаше никой, който да прилича на човек, носещ името Клаудиус.

Изведнъж от тълпата пътници се разнесе глас:

— Господин Кан?

Ариа и Ноъл се вдигнаха на пръсти, опитвайки се да открият говорещия. И едва тогава Ариа забеляза момчето с изпито, продълговато лице, пълни устни, пъпки по бузите и челото и адамова ябълка, която стърчеше на три сантиметра от шията му. Това направо си беше Клаудиус. Той носеше малък куфар с музикален инструмент, който като нищо можеше да бъде флажолет. Горкият Ноъл.

— Господин Кан? — отново се чу гласът, но момчето, което Ариа помисли за Клаудиус, не отвори уста.

Тълпата се раздели. Пред тях се появи висока фигура с миньорска шапка-ушанка, пухено яке и обшити с кожички ботуши.

— Здравейте! Вие ли сте? Аз съм ученичката на разменни начала! Клаудия Хууско!

Клаудия. Ноъл отвори уста, но оттам не излезе никакъв звук. Ариа зяпна фигурата пред тях и едва не се задави с дъвката си. Ученикът на Ноъл на разменни начала със сигурност не беше висок, дългурест, пъпчив младеж, който свири на флейта. Клаудия беше момиче. Русокоса, синеока, едрогърда скандинавка, с гърлен глас и прилепнали тесни дънки — истинска мокра мечта.

И тя щеше да живее в една къща с Ноъл.

5.

Запознайте се с Пенитисълови

— Спенсър. — Госпожа Хейстингс се наведе над ресторантската маса. — Не пипай хляба. Не е прилично да започнеш да се храниш, преди всички да са седнали.

Спенсър пусна смачканото маслено парче чиабата обратно в панера. Ако се случеше да умре от глад преди останалите да пристигнат, вината за това щеше да е на майка й.

Беше неделя вечерта и Спенсър, Мелиса и майка им седяха в „Гошен ин“, старомоден ресторант, който се помещаваше в стара къща от 1700 година, за която се смяташе, че някога е била пансион за войници от британската армия. Госпожа Хейстингс не спираше да се възхищава на обстановката, но според Спенсър ресторантът беше мрачен като погребална зала. Той се отличаваше с елегантността на колониална Филаделфия, към стените бяха монтирани мускети от Войната за независимостта, по первазите на прозорците бяха подредени триъгълни шапки, а по масите бяха пръснати свещи в старомодни стъклени фенери. И тъй като клиентелата изглеждаше на възрастта на декора, стаята миришеше на неприятна смесица от мухлясало мазе, леко препечено филе миньон и сироп за кашлица.

— А с какво се занимава този тип Никълъс? — Спенсър разгъна и отново сгъна платнената салфетка в скута си.

Госпожа Хейстингс се вцепени.

— На този етап за теб той е господин Пенитисъл.

Спенсър се разхили. Господин Пенитисъл й звучеше като име на клоун от някой порнофилм.

— Аз знам с какво се занимава — обади се Мелиса. — Когато ни каза името му, не направих веднага връзката, но в часовете ми по предприемачество сме учили за него. Той е най-големият инвеститор в района. Доналд Тръмп на Мейн Лайн3.

Спенсър направи физиономия.

— Значи разорава ниви и животински резервати, за да освободи терен за грозни еднотипни жилища?

— Той е построил „Епълууд“, Спенс — пропя възторжено Мелиса. — Нали се сещаш, онези красиви къщи край игрището за голф?

Спенсър си играеше с вилицата, без да се впечатли особено. Колкото пъти решаваше да се разходи из Роузууд, всеки път откриваше нови строежи. Очевидно вината за това беше на този тип Никълъс.

— Ш-ш-шт, момичета — рече изведнъж госпожа Хейстингс, вперила поглед във входа. Към масата им се запътиха двама души. Единият беше висок, широкоплещест мъж, който в някой минал живот сигурно е бил играч на ръгби. Той имаше грижливо сресана прошарена коса, стоманеносини очи, полегат римски нос и зачатък на двойна брадичка. Синият му блейзър и панталоните в цвят каки изглеждаха като току-що изгладени, а на ръкавите си носеше златни копчета за ръкавели, върху които бяха гравирани дребни инициали НП. Мъжът носеше три дългостеблени кървавочервени рози.

До него вървеше момиче на около петнайсет години. Късата й, къдрава черна коса беше прибрана назад от кадифена лента за глава и тя беше облечена със сив сукман, който напомняше униформа на камериерка. Момичето гледаше навъсено, сякаш от няколко дни го мъчеше запек.

Госпожа Хейстингс се надигна тромаво, удари коляното си в крака на масата и чашите се разклатиха.

— Никълъс! Толкова се радвам да те видя! — Тя се изчерви от удоволствие, когато той й подаде едната от розите. След това с широк жест посочи момичетата. — Това са дъщерите ми Мелиса и Спенсър.

Мелиса също се изправи.

— Много ми е приятно — пропя тя и стисна ръката на Никълъс — ъ-ъ-ъ, господин Пенитисъл.