На Леандър хич не му харесваха разкрасените ми истории.

— А кой става през нощта, когато някое от децата е сънувало кошмар? — попита ме той иронично. — Вие не сте, защото винаги трябва да ставате много рано.

— Абсолютна заблуда — отговорих триумфиращо. — Та нали по цяла нощ съм будна, за да работя.

— Да, но аз не мога да работя така — каза Леандър и погледна критично от трибуната надолу.

Зад камера едно беше настъпило оживление. Оливер и двамата мъже в костюми обсъждаха нещо, без да ме изпускат от поглед.

— Съжалявам, но сега трябва да прекратя интервюто — казах на Леандър. По дяволите, откъде ли го познавах? — Работата ме зове!

Леандър погледна към тавана на студиото.

— Добре — каза той. — Само един последен съвет към нашите зрители. Какво трябва да направи човек, за да има успешна кариера като вашата?

Тъкмо вече бях станала.

— О-о-о, много е просто — казах, докато неспокойно се озъртах за Оливер. Къде беше изчезнал така внезапно? — Човек просто трябва да се влюби в работата си. Това е цялата тайна.

Леандър направи гримаса. В този момент разбрах защо ми се струваше толкова познат.

— Да, вече знам откъде ви познавам! — извиках възбудено. — Ходехме заедно на уроци преди първото си причастие. При свещеник Зайцингер? Йохен! Ти беше момчето с пърдящата възглавница.

Всички в студиото небивало се забавляваха.

— Благодаря ви за разговора — каза сухо Леандър.

— Няма за какво, Йохен — отговорих, усмихвайки му се радостно.

Кой можеше и да предположи, че Йохен с пърдящата възглавничка ще стане толкова известен! Трябваше задължително да се обадя на приемната си майка и да й разкажа.

— Може ли някой да свали този микрофон от мен?

Хелмут ме потупа по рамото.

— Бяхте страхотна! — каза ми той. — Самороден талант.

Оливер стоеше няколко метра по-надолу до двамата костюмари и ми се усмихваше.

— Чудесно — каза по-високият и по-дебелият от двамата, когато ме видя.

Оливер ме хвана за лакътя.

— Позволете да ви представя Оливия Гертнер, експерт и участник при разработването на концепцията за градинското предаване. Самата тя е собственик на реномирана градина. Оливия, това са господин Дюр — програмният директор, и господин Кимел — режисьорът на предаването на Леандър.

— А скоро и режисьор на градинското шоу — добави Кимел.

— Много ми е приятно — отговорих любезно.

Дебелият се казваше Дюр8 — беше смешно и лесно за запомняне.

Чакай, чакай, какво искаха да кажат, че имат намерение да стартират предаването?

— Гертнер — повтори дебелият Дюр възхитен. — Е това, че се казвате така, направо е черешката на тортата.

— И аз се казвам така — подсети го Оливер.

Програмният директор смръщи чело.

— Вярно, Оливер, така е. Това съвпадение ли е? Или вие двамата имате роднинска връзка?

— Роднини по сватовство сме — намесих се любезно.

— Много добре се справихте преди малко — обади се режисьорът. — В никакъв случай не може да се каже, че сте паднали от луната.

— Изобщо дори! — потвърди програмният директор. — Длъжен съм да ви поднеса извиненията си, че днес забравих за срещата ни. Какво само бих правил без секретарката ми? Освен това, днес трябваше да се погрижим и за Леандър, защото много бързо си изпуска нервите. А при хонорара, който взима тук, това може да се окаже фатално. Но и без това вашият въпрос вече беше решен. Нали така? Всички, които прочетоха концепцията ви, останаха очаровани. Оказа се, че много повече хора, отколкото съм си представял, се интересуват от градинарство. А и сега, когато се запознах с партньорката ви, вече съм напълно убеден, че вие двамата ще водите шоуто по страхотен начин.

— Какво, и аз ли? — извиках аз.

— Задължително! — отговори Дюр. — Вие сте точно това, което търсим: естествено момиче, което е едновременно и секси, и забавно. Просто сте идеална за това градинарско шоу. Нали така, Кимел?

— Абсолютно — потвърди Кимел. — Сръчните жени в момента са страшен хит. Имате ли гащеризон?

— Дааа, имам! — отговорих аз.

Имах цяла дузина гащеризони.

— Чудесно! Отсега нататък можете да приспадате разходите за гащеризони от данъците си, защото ще са работното ви облекло — пошегува се програмният директор. — Само си ви представям: облечена в омазан с кал гащеризон и нищо друго отдолу, а презрамката небрежно виси отстрани на загорялото от слънцето рамо… Хората направо ще полудеят. Градинарството ще стане любимо занимание на младото поколение, дори по-популярно от компютърните игри и скейтбордовете — той стисна ръката на Оливер. — Обадете ми се следващата седмица, Оливер, тогава ще доуточним всичко. Мисля, че трябва да направим първите епизоди още тази година, искам да кажа, преди да е дошла зимата.

Дюр се обърна към мен и стисна и моята ръка.

— А идеята ви за ограничения бюджет, просто намирам за гениална: Да се обнови напълно една стара градина само за 10 000 евро, си е същинско чудо.

— Така ли?

Аз пък се страхувах, че ще сметнат бюджета за прекалено висок. Разбира се, че и с половината от тази сума можеше да се постигне много, но с 10 000 щяхме да сме по-сигурни, затова и убедих Оливер да се спре на високата сума. Така можеха да се купят висококачествени материали, а и поотраснали растения. Този бюджет щеше да стигне дори за големи дръвчета, а това, разбира се, много ме блазнеше.

— Знаете ли каква сума броих миналата година, за да обновят градината ми? — попита Дюр. — Жена ми искаше японска градина. Непременно с поточе и малко езерце и какви ли не още глезотийки. Казвам ви, за парите, които дадох можех да си купя имот на Канарските острови.

— Напълно ви вярвам — казах. — Но ще е много по-мотивиращо да предлагаме идеи, които и средностатистическото домакинство да може да осъществи вкъщи, нали?

— Разбира се, разбира се! — съгласи се Дюр. — Това шоу ще е трепач! Нали Кимел? Абсолютен трепач!

— И аз мисля така! — потвърди Кимел и на свой ред ни стисна ръцете.

— Да, така е! — отговори Оливер, който все още ме държеше за лакътя. Изчакахме, докато двамата костюмари се скрият зад кулисите. След това се прегърнахме от радост.

Глава 11

Когато вече седяхме в колата, зъбите ми започнаха да тракат.

— Странно — казах. — Сега, когато всичко свърши, започнах да се притеснявам.

— И аз се чувствам по същия начин — отговори Оливер. — Изведнъж ръцете ми започнаха да се потят. Гледай, толкова са мокри, че не мога дори да завъртя ключа на колата.

Поех си дълбоко въздух.

— Всичко е толкова вълнуващо, че направо нямам думи, нали? Слушай, Оливер, ти сигурен ли си изобщо, че искаш да участвам? Имам предвид пред камерите.

Оливер се засмя.

— Да, напълно, карфиолче! Въпреки че ти направо ще ми откраднеш шоуто. Особено ако се появиш по гащеризон, и нищо друго отдолу.

— Е, да ти кажа, това не мога да го направя — отговорих.

— Трябваше да се видиш само как изглеждаше при Леандър — каза Оливер. — Ти наистина си самороден талант. А си и много фотогенична. Освен това, шоуто ни няма да бъде претъпкано със скучни диалози. Ти ще си работиш през цялото време и между другото ще даваш кратки обяснения. Мисля, че това ще ти допадне, нали?

— Не е ли невероятно? Ще получавам пари за нещо, което обожавам да правя.

— При това не малко!

— Мислех, че ви плащат пари, колкото да не умрете от глад?

— Това пък кой ти го каза?

— Баща ти.

— А, той ли? — отвърна Оливер. — Не е мениджърска заплата, но парите си ги бива.

— Да, а като се добави и рекламата за градината. А пък и за всяко предаване оборот от 10 000 евро — радвах се като малко дете.

— Така е, отделно и за концепцията ще получим цяла камара пари! Телевизията иска да я откупи — добави Оливер.

— Много пари ли? — сега зъбите ми започнаха да тракат още по-силно.

— Доста внушителна сума, по мое мнение — отговори Оливер. — Но нека да поизчакаме малко. Имам приятел, който е адвокат, и ще уреди за нас всичко, свързано с правата ни върху шоуто.

— Така е, нека поизчакаме — казах аз и погледнах към ръцете на Оливер. — Смяташ ли, че сега можеш да завъртиш ключа?

Той се ухили.

— Сега би трябвало да стане. Искаш ли да отидем вкъщи и да отворим бутилка с шампанско?

— Да! — извиках спонтанно, но след това поклатих глава. — Не, първо трябва да кажем на останалите. Евелин ще се зарадва, а Щефан най-накрая ще се убеди, че въпреки всичко градината ни ще потръгне. В последно време все говори само за това, как ще си търси нова работа. Като мениджър. Мисли, че в нашия бизнес талантът му отивал напразно.

— Може пък градината наистина да не е най-подходящото място за него.

— Да, но… може и да си прав — отговорих. Бих си разтъркала очите, но се страхувах, представяйки си огромното количество очна спирала, което си бях сложила сутринта. — Но е възможно аз да поема оттук нататък целия бизнес, а той да работи някъде другаде. Искам да кажа, че е справедливо и двамата да изпитваме удоволствие от работата си, нали?

— Така е! — отговори Оливер и запали двигателя. — Е, потегляме към градината!

— Точно така — отвърнах му. — А шампанското можем да изпием и довечера.

Когато влязохме, Евелин беше седнала на плота в магазина и поклащаше крака, а доктор Бернер, банковият директор Шерер, добрият стар Хуберт и господин Кабулке бяха застанали около нея. Всичките държаха в ръце големи чаши с червена млечна течност в тях.

— Това е кръвта, която ни прави безсмъртни — каза Шерер и всички, включително и Евелин, отпиха голяма глътка от чашите си.

— Изпуснахме ли нещо? — попитах аз.

— Господата разкриха на господин Кабулке и на мен рецептата си за дълъг живот — отговори Евелин и посочи към миксера, който заедно с няколко бутилки и опаковки, се мъдреше върху хладилника в дъното. — Доматен сок, алое вера гел, белтъчини на прах, витамин С и водка. Искате ли и вие да опитате по една глътка?

— За мен чиста водка, ако обичате — отвърна Оливер.

— Това е тайна рецепта — изръмжа Хуберт. — Само посветените имат право да я знаят.

— Сигурно е така! — отвърна Оливер и се разсмя. — Все пак не всеки трябва да живее вечно. Какво й е толкова тайното на рецептата?

— Водката бих казала — заключих аз, веднага щом отпих голяма глътка от чашата на Евелин. — По принцип се казва, че водката не би трябвало да се усеща, но в този коктейл определено се усеща.

— Не, не е така — каза господин Кабулке, без изобщо да заеква. — Водката може да се усети, но не може да се подуши.

— Жена му всеки ден щателно го души — намеси се доктор Бернер. — Не е ли така, господин Кабулке?

При споменаването на жена му, говорният дефект на господин Кабулке се възвърна.

— Та-та-така е — отговори той нещастно.

Евелин отново отпи голяма глътка от напитката на младостта.

— Много щедро от ваша страна да споделите с нас тайната си рецепта.

— Всеки ден по една чаша от нея и ще доживеете нашите години — каза Шерер. — Но нали все още си спомняте какво ни обещахте в замяна?

— Ама, разбира се — каза Евелин и скочи от плота. — Господин Кабулке веднага ще ви заведе в оранжерия номер пет.

— Евелин! — извиках аз ужасена.

— Не се притеснявай, Оливия, можем да имаме пълно доверие на господин Кабулке! — каза Евелин. — Аз например винаги имах двойки по химия, но господин Кабулке минава за спец в тази област. Нали, господин Кабулке?