— Да, но… — заекнах аз.

— Не се при-при-притеснявайте — каза господин Кабулке. — В края на краищата всичко е с научна цел.

— А, така значи? А какво да кажем за тях? — казах, посочвайки към старците. — Да не искаш всички ни да вкараш в затвора, Евелин?

— Все някой трябва да купи продукцията ми! — отговори Евелин. — А от всички, които познавам, те са единствените, разполагащи с парите да го направят.

— Защо пък затвор? Нашият интерес е продиктуван единствено от чисто научни цели — убедително се намеси Шерер, а доктор Бернер побърза да добави. — Нашето поколение не познава тези неща и затова ни е крайно любопитно.

— Нямаше начин да се скрие от нас. В края на краищата вършим работата си изключително прецизно — заключи и Хуберт.

— За какво става въпрос? — попита Оливер.

В този момент много ми заприлича на Фриц. Човек направо можеше да се изплаши от него.

— Нищо, което ще ти бъде интересно! — отговори Евелин.

— Престани вече! — намесих се ядосана. — Сега вече това не може да бъде наречено тайна. Така че и Оливер спокойно може да разбере.

Евелин сви рамене.

— Щом така смяташ. Но после да не кажеш, че не съм те предупредила!

Погледнах нагоре към Оливер, който отново беше повдигнал едната си вежда, както винаги, когато заподозреше нещо.

— През свободното си време Евелин преоткри любовта си към градинарството — обясних му аз. — Дори се справи доста успешно. В резултат на това доби няколко килограма канабис.

— С-с-седем, за да сме точни — намеси се господин Кабулке. — При това с най-високо качество. Съдържанието на ТНС е сензационно!

— Моля? — напълно несправедливо Оливер впи точно в мен критичния си поглед. — Добре ли ви разбрах? Отглеждали сте тук дрога в големи количества?

Кимнах.

— Оливия! Не съм очаквал от теб, че си способна да се забъркаш в подобно нещо — каза Оливер.

— Това да не би да е забранено? — попита господин Кабулке.

Евелин завъртя очи.

— Разбира се, че е забранено, господин Кабулке — каза тя. — А вие какво си мислехте?

— Но нали сега сме в ЕГ? — каза господин Кабулке и никой не разбра какво точно имаше предвид.

— Неслучайно това е забранено — започна да чете лекция Оливер. — Хашишът е дрога, която се ползва, за да се зарибят подрастващите така, че те по-късно да преминат към по-твърди наркотични вещества.

— Затова не исках да ти казвам! — избухна Евелин. — Виж го ти, проповедник на морал!

— Идеята беше на Евелин — казах жално аз.

— Естествено — отговори Оливер, а лицето му продължаваше да излъчва огромно неодобрение.

— Мо-мо-може ли да бъдем подведени под отговорност за това? — искаше да знае господин Кабулке.

— Ама разбира се — каза Оливер. — За цялата тази работа може да прекарате остатъка от живота си в затвора.

— Е, не бъдете толкова строг, Оливер! — намеси се Шерер. — Сигурно по време на следването си сте изпушили някой и друг джойнт. Ние пък принадлежим към друго поколение. Когато следвахме, бяхме щастливи, ако имахме какво да ядем. Не е ли разбираемо защо сега изпитваме такова силно влечение към неизживяното.

— Но ви моля само да не ни издадете на баща си! Той не проявява никакво разбиране към подобни детинщини — добави доктор Бернер.

— Какъвто бащата, такъв и синът — измърмори Хуберт.

— Жена ми ще има да се чуди, ако на стари години извърша престъпление — намеси се господин Кабулке доста възбудено. — А от четирийсет години все се оплаква, че съм бил скучен.

— Така, така, Евелин — каза Оливер. — Да не би пак да си пропушила марихуана? Или го правиш само заради парите? И само не ми излизай с номера, че си водена от чисто ботанически интерес към растенията! А и аргумента „влечение по неизживяното“ също няма да призная — каза Оливер и като се обърна към старците продължи: — Неслучайно в университета жена ми имаше прякора „Марихуанка“!

— Марихуанка? — извика Шерер и избухна в див смях, все едно че току-що беше изпушил един джойнт.

— Точно така, Марихуанка — повтори Оливер сериозно. — И сега какво? За собствена употреба ли е, Марихуанке?

— Добре де, сноб такъв! — Хилейки се, Евелин на свой ред се обърна към пенсионерите. — Да не би твоите подвизи като „Хашишко“, да са останали на светлинни години назад във времето?

Шерер отново бе обхванат в пристъп на смях, останалите също се захилиха. Аз бях единствената, която зяпаше Евелин и Оливер с широко отворена уста. За пръв път ги виждах в такава светлина.

— Много отдавна приключих с това — отвърна Оливер. — Сега вече, от позицията на зрял човек, знам какво значи отговорно поведение.

— Марихуанка и Хашишко! — грачеше Шерер и от силния смях не можеше да си поеме въздух. — Марихуанка и Хашишко! Отдавна не се бях забавлявал така!

— И аз отдавна съм приключила с това — каза Евелин на Оливер. — Все пак може би съм бременна.

— Какво? — извика Оливер.

— Какво? — извикаха и останалите.

— Честито! — каза господин Кабулке.

— Марихуанка е бременна от Хашишко, Марихуанка е бременна от Хашишко — започна да припява Шерер и хвана с две ръце корема си, който се тресеше от смях.

— Казах — може би! — повтори Евелин.

— Крайно време беше — намеси се доктор Бернер. — А и толкова често се срещахте в хотела…

— Тази книга, дето им я дадох, е наистина добра — каза Хуберт. — Ние с жена ми се придържахме стриктно към нея.

Оливер седеше и хапеше долната си устна. Очевидно беше, че за днес му се струпаха много неща. Първо — градинското предаване, а сега пък дългоочаквания наследник. Изглеждаше така, сякаш не може истински да се зарадва.

— И какво ще правим сега? — попита възбудено той.

— Вкъщи имам тест за бременност — отговори Евелин. — Може веднага да го направя и тогава ще знаем със сигурност.

— Да — възторжено се провикна Хуберт. — Аз съм за това, да го направим веднага.

— Аз също — казаха доктор Бернер и Шерер.

— Господа, само допреди малко искахте да огледате добива на коноп — ядосано викна Оливер. — Аз мисля, че тестът за бременност трябва да бъде направен при закрити врата, не смятате ли?

— Жалко! — каза Шерер разочаровано.

Може би неговото поколение не познаваше и теста за бременност и в тази област сигурно също имаше силно влечение по неизживяното.

— Къде всъщност е Щефан? — попитах нетърпеливо.

Започвах да копнея за човек, който поне малко да е с всичкия си.

— Ами, той реши, че всичко това му е прекалено инфантилно — каза Евелин. — А пък и колата на онази кривокраката се развали и трябваше да я закара до вкъщи.

Хуберт погледна часовника си.

— Но трябва всеки момент да се върне, защото в два и половина се прибира мъжът на кривокраката.

— Това пък откъде го знаете? — попитах смаяно.

Аз дори не знаех къде живее Петра. Да не говорим за това, кога се прибира мъжът й.

— Ние знаем всичко! — каза Хуберт сериозно.

— Между другото, смятам, че е много неучтиво да я наричате кривокраката — намеси се Шерер. — Мисля, че всички части на тялото й са в ред.

— Да, всички, с изключение на мозъка — рече Евелин.

Шерер не можа да се сдържи и отново се захили истерично.

— Добре казано, Марихуанке! — изквича той.

Евелин плесна с ръце.

— Ами тогава да действаме!

Всички, освен мен изведнъж се раздвижиха. Докато старите безделници, под ръководството на господин Кабулке, се отправиха към оранжерия номер пет, за да огледат канабиса, а Евелин и Оливер се отправиха към съборетината ни, където щяха да направят теста за бременност, аз останах сама и изоставена в магазина. Може би се дължеше на водката, но се чувствах така, все едно някой ме бе ударил с тиган по главата.

Какъв луд ден само!

Първо участието в предаването на Йохен пръдливата възглавничка, провъзгласен за телевизионна звезда. След това събранието на откачените старци, всички до един жадни за канабис. И като за капак, историята за Марихуанка и Хашишко. А сега пък и бременната Евелин.

Отпуснах се върху дивана в кабинета на Щефан и се загледах в бавно въртящия се вентилатор на тавана. Мислите ми се въртяха в главата ми също като него. Защо Щефан не си идваше вече? Толкова неща имах да му разказвам. Сега, когато щях да печеля пари като водеща и когато осигурих бизнеса ни с поръчки за телевизионното предаване, вече не се нуждаехме от тъпия милион. Можехме да изхвърлим кошмарните моменти от миналото и да спасим брака си или поне това, което беше останало от него. Мисля, че беше крайно време. Само ако пожелаехме, можехме да прекараме остатъка от лятото като нормални хора. А сега, когато по всяка вероятност Евелин беше бременна, ситуацията ставаше още по-абсурдна. Със сигурност и Щефан щеше да е на същото мнение.

От толкова мисли и зяпането във вентилатора съвсем ми се зави свят. Затворих очи и се свих удобно на дивана. О-о-ох! Нещо твърдо неприятно се впи в ребрата ми.

Беше една от онези розови, детски шнолки на Петра. Какво, по дяволите, търсеше тъпата шнолка на Петра върху този диван?

Изведнъж се разсъних напълно. Разбира се, имаше хиляди невинни обяснения на това как един такъв малък, пластмасов предмет можеше да се озове на дивана. Но точно в този момент бях сигурна, че никоя от тези невинни възможности не би могла да бъде вярна.

Имаше само едно-единствено обяснение: не Евелин, а Петра е имала връзка с Щефан. Порчето Петра.

Елизабет ме предупреждаваше.

Откакто не живеех тук, за Щефан и Петра условията бяха станали идеални. След края на работния ден необезпокоявани са можели често да се срещат. Например тук, в кабинета. На този диван.

Евелин е знаела. Старите откачалки също, та нали по двайсет и четири часа слухтяха наоколо.

О, Господи, не Петра е била тъпа като галош, а аз! При това трябваше да се усъмня най-малкото, когато Щефан тръгна на солариум. Та нали Петра дори и не прикриваше факта, че го харесва. Непохватните й свалки, както и флиртуващото писукане, сладките приказки.

Просто не можех да си представя, че Щефан бе проявил толкова лош вкус. Ако се беше влюбил в Евелин, щях да го разбера. Та тя беше чудно хубава и интелигентна. Но Петра? Това кривокрако и тъпо порче! Не, не, никога не бих и предположила, че Щефан може да прояви подобна липса на вкус. Та той имаше стил!

Разгневена, започнах да крача из кабинета. Повърхността на бюрото беше идеално полирана и миришеше на антибактериален препарат. Веднага се досетих, че са го правили и на бюрото. Трескаво започнах да отварям чекмеджетата, без да зная какво точно търся. Може би любовно писмо. „Целувчици, твоя Петра!“, с отпечатък от розово червило и сърчица.

Но не намерих нищо подобно. Затова пък открих кутийка с презервативи. За да бъда по-точна — черни презервативи. Точно такива още никога не бях виждала. Тези, които ние обикновено използвахме, бяха розови, като шнолките на Петра. Нерешително заобръщах кутийката в ръцете си. Откога ли го правеха? По всяка вероятност това не беше първата опаковка с презервативи. Двамата бяха имали толкова много възможности да се срещат, докато Евелин и Кабулке ремонтираха кухнята, а клетият съпруг на Петра се грижеше вкъщи за двете малки порчета. Затова и Щефан толкова яростно запази дивана, не го даде за гаражната разпродажба на Еберхарт и го постави точно тук, в кабинета си. Петра със сигурност си мислеше, че на пода ще е много нехигиенично, а с времето масата им се беше сторила много твърда и неудобна. Сигурно така се получаваха постоянно синини.

Синини! Ами, да! Синината на гърдите на Щефан, със сигурност беше от лакътя на Петра или от някоя друга ръбеста част на тялото й.