— Може би е по-добре да ни оставите да си поговорим на четири очи — каза Щефан.

Той все още изглеждаше крайно шокиран. Петра метна глава назад.

— Щом настоявате — каза заядливо тя.

— И затвори вратата! — извиках след нея.

— Не смяташ ли, че малко прекаляваш? — попита Щефан.

— Моля? — изненадах се аз.

— Не е нужно да я изхвърляш! — каза Щефан.

Господин Кабулке! Мотиката! Цялата пламнах от гняв и няколко секунди не можах да обеля и дума.

— Евелин не трябваше да ти казва — рече Щефан. — Знаех си, че няма да можеш да го приемеш.

— Евелин абсолютно нищо не ми е казвала! — изясних положението аз. — Все пак и аз имам очи на главата си!

Щефан въздъхна.

— Не исках да разбираш. В никакъв случай не исках да ти причиня болка.

— Колко мило от твоя страна! — извиках аз.

Наистина бях възмутена от подобно грандиозно безочие. А аз си мислех, че Щефан ще се засрами и ще започне да ми се извинява. Страшно много да ми се извинява, да пълзи на колене, защото това беше най-малкото, което можеше да направи.

Но Щефан набързо се опита да обърне нещата.

— Ах, Оли! Не е възможно наистина да си толкова изненадана. При нас нещата отдавна не вървят добре. За да бъда точен, откакто на теб ти хрумна онази откачена идея с градината.

— Какво? Но това беше нашата обща идея, Щефан! Това беше мечтата на живота ни.

— Това беше мечтата само на твоя живот — отвърна ми Щефан студено. — Никога не съм имал високо мнение за бизнеса с треволяци.

— Но нали ти каза, че това е златна мина, която е нужно само да бъде разработена както трябва.

— Да, но очевидно съм грешал — отговори ми Щефан. — Както вече казах, мисля, че това беше откачена идея.

Все още продължавах да мечтая за мотиката на господин Кабулке. Как само исках да я забия в корема на Щефан. Какви ги плещеше този човек?

— Това пък какво общо има с Петра? — попитах тогава.

Щефан отново въздъхна.

— Вече в продължение на месеци се опитвам да ти кажа, че тази градина проваля брака ни. Някога бях първокласен маркетингов експерт, до момента, в който заради теб захвърлих професията си и се набутах в скапаните оранжерии. Но както се вижда, ти си сляпа и глуха за моите аргументи. И изобщо не ти пука, че пропилях години от живота си тук! Господи, само като си представя от какво съм се лишавал през цялото това време! Смяташ ли, че не съм искал да карам прилична кола или да отида на почивка, или да се облека в дрехи, от които не ми се налага да се срамувам?

Залялата ме първоначално сляпа ярост се изпари. Вече не се нуждаех от мотиката. Ядът, който сега ме заливаше, беше значително по-слаб.

— Все още не разбирам какво общо има цялата тази работа с порчето? — попитах аз.

— През пролетта големият строителен магазин ще отвори отделение за градина — отговори Щефан. — Сега вече мога да го кажа: след като това стане, тук няма да влезе и един клиент.

— Разбира се — подхвърлих иронично. — За какво им е да го правят. Да не би да предлагаме стари рози, екзотични растения, оформени храстчета и професионални съвети? Да не говорим за самобитната и неповторима обстановка в магазина!

— Престани най-сетне да мечтаеш, Оли!

— Не мечтая — избухнах аз. — С Оливер скоро ще реализираме градинското предаване. А това ще направи градината ни известна. Нека скапаният строителен магазин да продава бегонии и напръскани с брокат коледни звезди. Те изобщо не могат да са ни конкуренция! Ти си този, който си затваря очите за логичните аргументи, не аз! А и никой насила не те е карал да участваш в бизнеса! Освен това все още не си ми обяснил какво общо има всичко това с твоята изневяра.

Щефан въздъхна дълбоко.

— За Бога, Оли, и аз не знам точно! Та аз съм мъж, просто така се случи — каза той, а след един дълъг момент, в който бях впила поглед в него, добави: — Съжалявам!

— Обичаш ли я? — попитах го аз.

— За Бога, не! — отвърна той. — Та тя изобщо не е мой тип. Забелязала ли си колко са й криви краката?

Продължавах да го гледам неразбиращо.

— Но, защо тогава…

— Откъде да знам — каза той. — Мъжкото ми достойнство беше силно засегнато. Нали разбираш, всичките ми приятели имат успешна кариера. А на мен тази градина ми е като камък на шията!

— И аз ли съм като камък на шията ти? — попитах тихо.

— Ох, Оли! — каза Щефан и леко се усмихна. — Аз те обичам!

— Какво?

— Разбира се, че те обичам — повтори Щефан. — И никога не съм преставал. Това с Петра беше пълна глупост. — Щефан се облегна назад в стола си и впи в мен предан поглед. — Една глупост, за която се извинявам. Това вече никога няма да се повтори! — без помен от вина рече Щефан и остави поразителната си усмивка стил „Брад Пит“ да се разлее по лицето му. — Освен това, след като продадем градината, няма да я видим никога повече.

— Не искам да продавам градината, Щефан — казах, клатейки глава.

Усмивката на Щефан изчезна толкова бързо, колкото и се беше появила.

— Оли, не ме ли чу?

— Напротив! Много добре те чух — отговорих аз. — Работата тук те прави нещастен. Чувстваш се непълноценен, в същото време искаш да караш баровска кола и да носиш скъпи дрехи. Разбрах те много добре. Но ти чу ли аз какво ти казах? Много скоро ще имаме достатъчно пари, за да се задържим над водата, при това, без да ни е необходим милиона на Фриц.

— Няма да затворя парите ни в глупавия магазин — настойчиво каза Щефан. — Ако успеем да издържим въпросната половин година, ще имаме шанса да започнем наново. И аз няма да позволя ти да провалиш всичко!

— Разбирам!

Изведнъж се почувствах съвсем празна и студена като лед.

— Оли! — започна Щефан и гласът му отново стана по-мек — Ако си намеря хубава работа, а това ти го гарантирам, тогава ще можем да си купим страхотно жилище в града и най-накрая ще заживеем живота, който заслужаваме. Баща ми вече пусна в действие някогашните си връзки. В старата му фирма със сигурност ще се намери доходна работа за мен. Може дори за няколко години да заминем на работа в чужбина. Ние двамата — отборът мечта. Обещавам ти, че няма да съжаляваш, ако само ме послушаш.

— Разбирам — повторих аз.

— Това много ме радва — отговори Щефан. — Ела тук, Оли-Дундичке, ела при татко!

Направих крачка назад.

Щефан въздъхна.

— Моля те, спри да се сърдиш! Нали ти се извиних?

Някой от нас двамата се беше побъркал. Не че имам кой знае какъв опит в тази област, но ми се струваше ненормално така бързо да се върнем към нормалното ежедневие след изневяра. Представях си го по съвсем различен начин: изпочупени чинии, насинени очи, много часове семейна терапия. В случая тези неща ми се виждаха много по-нормални от поведението на Щефан, сякаш нищо особено не се е случило.

— Трябва да работя — отговорих и бързо излязох през вратата на кабинета.

— Не можете да ме уволните — рече Петра, която изникна на пътя ми. — Иначе ще доведа мъжа си.

— Нека да позная — отговорих аз. — Той сигурно е бодигард в някоя дискотека. Или събира вземанията на някое съмнително кредитно учреждение от сивия сектор?

— Глупости — тросна се Петра. — Той е адвокат.

— Ах, жалко — казах аз. Наистина жалко, идеята как някоя татуирана горила влиза в магазина и пребива Щефан, много ми бе харесала. — Какво би си помислил твоят адвокат, след като разбере, че си се забавлявала с шефа си на канапето в кабинета му?

— Той умее да ме цени — отговори Петра. — В края на краищата аз съм майката на децата му.

— Горкият човек! — рекох аз. — Но въпреки това си уволнена.

— Ще видим! — закани се Петра.

* * *

Открих Евелин в оранжерия номер пет да обгрижва скъпоценната си продукция.

— Мислех, че се каниш да печеш сладки.

— Така е. Видя ли кухнята?

— Да. — Кухнята беше станала страхотна. Една мечта в кремаво и бяло. Всичко, което преди изглеждаше тъмно и грамадно, сега беше светло и просторно. Включително и тавана. — Това е най-хубавата кухня, която някога съм виждала.

— Да, знам — отговори Евелин, без да скромничи. — С господин Кабулке измислихме толкова оригинални решения, че на човек не би му и хрумнало, че кухненското обзавеждане е било от дъбов фурнир, модел от седемдесетте. Как намираш лампите?

— Страхотни са! — казах аз.

— Не звучиш много ентусиазирано — отговори ми Евелин. — Ох, извинявай, може би сега не си в настроение да се прехласваш по кухнята. Какво стана? Заби ли мотиката в гърдите на Щефан?

Махнах с ръка.

— Не си струва!

— Права си — каза Евелин. — Ако ме питаш, този мъж изобщо не си струва.

— Това го казваш само защото Петра успя да ти го измъкне изпод носа — отвърнах аз.

— Оливия, кажи ми моля те, че не го мислиш сериозно! — засмя се искрено Евелин.

— Разбира се, че не го мисля — признах аз.

Ако Евелин го беше пожелала, със сигурност щях да намеря нейните презервативи в бюрото на Щефан.

— Е, сега вече ме успокои — отвърна Евелин. — Уверена бях, че знаеш колко е изискан вкусът ми. Почернелите от солариум хипохондрици със сигурност не са мой тип.

И моят също, помислих си. Но Щефан невинаги е бил такъв. Преди той беше много мил човек.

— Освен това — добави Евелин, този път съвсем сериозно, — освен това, не мога да си легна с брата на съпруга ми, нали така? Това говори за липса на стил.

— Ами, да — казах, а в същото време една леденостудена ръка се спусна към гърлото ми и го стисна здраво. Ох, какво направих! Аз нямах никакъв стил. Бях спала с брата на мъжа си.

— Освен това никога не бих го направила, защото те харесвам — допълни Евелин нежно и в този момент леденостудената ръка стисна гърлото ми още по-силно, толкова силно, че вече не можех да си поема дъх.

— И аз те харесвам — чух се да казвам с пресипнал глас.

И това си беше абсолютната истина. Харесвах Евелин. Много я харесвах. Особено откакто разбрах, че не е имала връзка с Щефан. Просто беше ремонтирала къщата ми и нищо повече. А какво направих аз в знак на благодарност? Преспах с мъжа й.

Аз бях утайка. Възможно най-гадната утайка. По-гадна от Петра дори. При нея просто подлостта беше заложена по рождение.

Гледах Евелин с отчаяние. Как бих могла някога да оправя нещата?

— А какво показа тестът за бременност? — попитах с пресекващ глас.

О, Господи! Не бях помислила дори и за секунда за бебето на Евелин, докато се въргалях с баща му в леглото.

Аз бях най, ама възможно най-долната гнусна утайка.

— Положителен! — каза Евелин и се засмя. — Поне за мен. Ха-ха-ха.

Когато обаче видя объркания ми поглед, тя отново стана сериозна.

— Не, всъщност даде негативен резултат.

Все още бях объркана.

— Това означава ли, че не си бременна?

Евелин поклати глава.

— Не, не съм. И знаеш ли какво? Никога няма и да забременея. За цялото това време ми стана ясно едно: изобщо не искам дете.

— Наистина ли?

— Да — отсече Евелин. — Да ти кажа, никога не съм искала дете, но си мислех, че просто е задължително да имаш, че това е част от живота. И ако не сега, то кога? Смятам, че идеята беше много глупава. Някои хора просто не са създадени, за да имат деца.

— Но Оливер — започнах, като се опитах да не обръщам внимание на угризенията на съвестта си, — той толкова иска да има деца.

— Да — отговори ми Евелин. — Той е ужасно разочарован. Но ме разбира. Винаги всичко разбира. Знаеш ли, той е толкова мил човек. Не искам да му причинявам болка.