— Остави ме да поговоря една минута с Бей — предложи той, — а после ще те закарам. — Леденият поглед беше изчезнал; гласът му бе сърдечен и любящ. Но Бей знаеше какво видя и се наведе леко към Елиза.

— Ще се радвам да те закарам — предложи тя. — На път към дома…

— Ти живееш в Хабърдс Пойнт — напомни й Дан.

— Да… Ти знаеш? — попита тя, а сърцето й щеше да изскочи при мисълта, че Шон е бил тук.

Той кимна.

— Дъсчената пътека все още ли е там?

— Не ми казвай, че не си водил жена си и Елиза на плажа! — възкликна Бей. — Че не си им показал нещата, които си построил — ураганът отнесе стария мост, но ние построихме нов и почти всичко друго си е все още там.

— Татко строи нещата така, че да траят вечно — поясни Елиза. Думите изразяваха гордост, но тя ги изрече тихо, сякаш зад тях се криеше нещо мрачно. — Жалко, че хората не са направени така.

— Хората? — попита Бей.

— Ще те чакам в камиона, татко — подвикна Елиза, сякаш Бей не й беше предложила да я закара. — Разкажи й за мама.

— Идвам веднага — обеща Дан.

Сега, когато се обърна към Бей, тя видя тревога в очите му. Носеше факса му и искаше да го помоли да й обясни, но все още не можеше да заговори. Познаваше много добре тези бразди около очите, тревогата, изписана на лицето му.

— Благодаря за предложението — кимна Дан. — Но аз трябва да си поговоря с нея. Вероятно си личи, но тя наистина преживя много. Майка й почина миналата година.

— Съпругата ти? Съжалявам! — възкликна Бей.

— Благодаря — отвърна просто той, почти грубо. — Както и да е, ние живеем доста надалеч от теб. Всъщност в обратната посока — в Мистик. Край старата къща на родителите ми.

— Живял си в района през цялото време, а аз не съм знаела.

— Странно е. Винаги когато минавам край изхода за Блек Хил по деветдесет и пета, си мисля за плажа, чудя се дали ти и останалите сте още там.

— Трябва да си разбрал — каза тя, извади факса от джоба си и му го подаде. — Свързал си се със съпруга ми.

— Знам — отвърна той и извади от джоба си очила за четене. Тъмнокестенявата му коса бе прошарена. „Толкова време мина — помисли си Бей. — Никой вече не е същият.“ — Не можах да повярвам на очите си, когато дойде да се видим.

— И защо дойде? — попита тя.

— Иска да му построя лодка — отвърна Дани, потупвайки по факса.

— Разбирам. Но защо? Защо ти?

Очите му блеснаха за секунда.

— И аз се чудех. Но след като приключихме с шегичките и попитах за теб, той премина направо на въпроса. Посещението му беше само заради лодките.

— Дали… чудех се… дали полицията или… — тя направи пауза, защото това все още й се струваше невероятно — ФБР… са се свързали с теб?

— Не — отвърна той и си свали очилата. — Съжалявам за това, което си преживяла. Гледах новините.

Тя кимна с възможно най-голямо достойнство.

— Благодаря ти.

— Едва си спомням Шон от плажа — наистина, само във връзка с теб — поясни Дан.

Тя си пое дълбоко дъх, опитвайки да се успокои.

Бараката беше пълна с незавършени проекти. Бей разпозна завършените, но имаше небоядисани рибарски лодки и скифове, всичките от дърво, както и шестметровата яхта, която бе в процес на работа. Виждаха се грациозно извити ребра, фини кедрови дъски, дъбови надлъжни греди.

— Все още ли си претенциозна към дървото, Бей? — попита той, гледайки я как се навежда да докосне гладката дъска. — Това е шперплат окоуме, а това е луан. За платноходка по поръчка на един тип от Мейн. Ще я завърша с бял дъб и махагон и ще стане чудна лодка.

— Харесва ми как мирише — въздъхна тя и затвори очи.

— Все още ли си влюбена в луната? — попита тихо той.

— Да. Особено когато е полумесец…

Той кимна. През онова лято тя наблюдаваше луната и всеки ден му докладваше за фазите й.

— Всички си мислят, че пълната луна е толкова романтична — казваше тя, — но аз смятам, че е толкова ярка и крещяща! Обичам полумесеца, само една мистериозна малка отломка в небето…

— Тъй като не са ми отпуснали достатъчен бюджет, за да ти платя за помощта — шегуваше се Дан, — ще ти дам полумесеца. Ще ти направя нещо от него.

— Мислиш си, че можеш да направиш всичко. Предизвиквам те да направиш нещо от луната!

И той го направи. Откри отнякъде извит плаващ клон, изхвърлен на брега след буря, гладък и сребърен като луната и го направи на люлка, само за нея.

— Още ли е там? — попита той, намеквайки й, че мисли за същото. Дали си спомняше изненадата и удоволствието й, как я залюля в люлката за пръв път? Тя виждаше мястото: слънчево сечище дълбоко в гората, далеч от пътеката за Малкия плаж. Въжетата на люлката приличаха на лозници и никой, освен Бей не знаеше как да я намери.

— Не — отвърна тя, втренчена в сините му очи. — Въжетата изгниха преди години. Заведох най-голямата си дъщеря да й я покажа, когато тя беше мъничка. Седалката е все още там. Все очаквам да се превърне отново в луна и просто да изчезне в небето.

Той стоеше неподвижно, облегнат на една от лодките, скръстил ръце на гърдите си.

— Ти имаш по-сериозни неща на главата си — промълви той — от старата люлка в гората.

— Така е — съгласи се тя.

— Бих искал да можех да ти помогна повече. — Докато говореше, той тръгна из бараката — обсипан със златен прах в горещата слънчева светлина, процеждаща се през отворените врати — към малък офис в задната част. Бей го последва, наблюдавайки го как рови в куп хартии върху старото бюро.

— Това е красиво — отбеляза тя, виждайки гравюрите в тъмното дърво: риби, миди, морски чудовища и русалки.

— Принадлежало е на дядото на съпругата ми — обясни Дан. — А е гравирано от моя дядо. Дълга история…

— Това тя ли е? Съпругата ти? — попита Бей, зървайки снимка в рамка на Елиза с красива жена със светла коса и бледа кожа, и двете със сламени шапки с дълги сини панделки.

— Да — отвърна Дан. — Това е моята Чарли…

Сърцето й се сви: „моята Чарли“. С толкова много любов и тъга, без никакво съмнение за чувствата му. Сега, загледан в снимката, очите му се присвиха, сякаш болката от загубата й, от това, че няма да я види никога вече, го обземаше отново. Бей искаше да разбере как е починала, но знаеше, че не му е времето да пита. Тя се замисли за собствените си ужасни смесени чувства към Шон и й се искаше да не изпитва към него нищо друго, освен любов, нищо, освен съжаление за пропуснатите възможности, за чудесните моменти, които бяха преживели заедно.

— Сигурно ти липсва — промълви стеснително.

— Да — отвърна той, продължавайки да се мръщи, докато ровеше из фактурите по старото гравирано бюро. — И на двамата ни липсва.

Бей не можеше да откъсне очи от снимката на жена му — тя имаше такива поразителни очи, такъв открит поглед. Дали Дан бе направил снимката? Бей разпозна фона — въртележката в Уоч Хил — любимото място на момиченцата от Южна Нова Англия. Ани и Пиджийн я обожаваха, както майка им и Тара преди тях.

Огледа стаята. Големи прозорци с изглед към река Темза. Електрическият кораб бе от другата страна, една подводница на док. Минаваха фериботи — високоскоростната машина на въздушна възглавница излизаше докато корабът „Крос Саунд“ идваше от Лонг Айлънд. Малки платноходки кръстосваха, а белите им платна и корпуси блестяха на слънцето.

— Знам, че оставих тази поръчка някъде тук — обясни той. — Той беше много конкретен, само ако мога да я намеря…

— Съпругът ми всъщност не си пада много по дървените лодки. Заради това съм изненадана, че е дошъл при теб — каза тя, забелязвайки чертожната му маса и рисунките на гребни лодки, разхвърляни отгоре. Сега погледна към лавиците с книги за Хорешоф и Конкордия до събраните писма на Е. Б. Уайт и куп стари морски списания. — Той спомена ли нещо за писма? За онези, които сме си писали с теб?

— Ти и аз? — попита Дан и вдигна поглед. — Не, не е. Боже, това бе преди толкова време…

„А аз съм ги запазила всичките — помисли си Бей. — Дали това е лудост?“ Тя погледна отново към снимката на Чарли и се смути. За какво се е държала през всичките тези години? Ако бракът й някога е бил наистина щастлив, нямаше ли да ги изхвърли? Дан със сигурност бе намерил истинската любов на живота си… Погледът на Бей се плъзна по бюрото и отново се спря на Дан. Той бе остарял, по-набръчкан отколкото го помнеше, променен от живота и любовта. Но той все още бе първата й любов и тя все още чувстваше тръпка само като го видеше.

— Наближавам — обясни той. — Сега съм на юни… чакай.

— Не бързай — успокои го тя, изтощена от бурните емоции. Отиде до прозореца да погледне към реката, но се спъна в някакъв ремък на пода.

Посягайки да запази равновесие, залитна към лавиците и извика с изненада.

— Какво прави това тук? — попита, посягайки с трепереща ръка към предмета на най-горната лавица.

Дан отвори широко очи и леко се изчерви.

— Това е на дъщеря ми — обясни Бей, а очите й се напълниха със сълзи, когато вдигна малката зелена лодка.

— Ани я направи за баща си.

— Свършила е страхотна работа — похвали я Дан. — Детайлите са отлични — сглобките и оформянето…

— Той й обеща, че винаги ще я държи при себе си.

— Мисля, че точно това е имал предвид — отвърна той, когато намери фактурата. — Това е поръчката за четириметрова гребна лодка. Той ми остави лодката й, за да знам какво да строя.

— Но защо е искал лодка? — попита Бей, поглеждайки в ясните сини очи на Дан. — Шон предпочиташе яхти…

— Искаше я за дъщеря ви.

— За Ани? — попита тя и сърцето й заби лудо.

Дан кимна.

— Да. Щеше да бъде за нея. Още не съм я започнал. Изоставих всичко, след като прочетох за Шон във вестника. Но той беше непреклонен за нея — искаше я за Ани. И настояваше да я построя сам — не да я давам на помощниците си. Показа ми модела при това първо посещение — и преди две седмици го остави да работя по него. Да продължавам ли с работата?

— По-добре задръж малко — отвърна Бей. Беше объркана, освен това не беше сигурна, че може да я плати.

Точно тогава се чу клаксонът на камиона.

— Тааааатеее! — извика Елиза. Дан погледна с извинение към Бей, а тя успя да каже нещо, че децата са си деца. Стисна му ръката и без да пита или да обяснява, пъхна лодката на Ани под мишница и излезе на паркинга заедно с Дан.

Качи се в колата си и остави лодката на Ани на седалката до себе си. Пъхна ключа в стартера, запали волвото и смъкна стъклата на прозорците. Соленият въздух нахлу в колата с корабните миризми на смола, лак и риба. Нямаше търпение да се прибере у дома, на плажа.

Но когато Дан и Елиза потеглиха в голям зелен камион с надпис „КОРАБОСТРОИТЕЛНИЦА ЕЛИЗА ДЕЙ“, изписан с малки златни букви на вратите, Бей отново се пресегна към лодката на Ани.

Беше толкова фина, толкова лека. Бей си спомни как двете с Ани купиха заедно балсамовото дърво, как дъщеря й го накисна, за да се огъне… как трябваше да съединят дъските с мънички скоби и ластици, да изчакат лепилото да изсъхне.

Да я сглобят…

Шон бе потаен както винаги. Бей някак си усети, че лодката на Ани и посещението на Шон при Дан — и оставянето на модела — могат по някакъв начин да хвърлят светлина върху изчезването му: върху това защо бе извадил от раклата едно от старите писма на Бей до Дани Конъли, върху всичките мистерии през последните му седмици вкъщи.

Тя си спомни колко упорито работи дъщеря й, за да направи на баща си чудесен подарък, който той никога да не забрави. Ани плачеше всяка нощ, мислейки си за Шон, останал сам някъде, криейки се от семейството си и от банката, и от закона, без нищо друго, освен малката зелена лодка, която да му прави компания.

— Шон, как можа? — изрече Бей, докато държеше лодката в ръце и си представяше какво ще каже Ани, като я види, когато разбере, че баща й не я е взел със себе си.

7.