Бей пъхна ръце под грубото му яке и докосна едно копче на ризата му. Помисли си какво би било да го разкопчае. Искаше да усети ръцете му — толкова груби от мазолите и толкова топли върху студената й кожа…

Кожа, която не бе докосвана толкова отдавна, сърце, което не бе докосвано дори още по-дълго. Устата му бе гореща върху нейната, а брадата му одраска лицето й. Тя искаше да го целува вечно, да усеща как гладкото й лице се драска в наболата му брада. Усещайки устните му върху своите, той я преобразяваше, караше я да се почувства отново жива! Ето какво беше това — нищо по-малко от магия, да бъде докосвана, когато си мислеше, че е мъртва, да бъде върната към живота…

Те се целуваха, толкова неочаквано и толкова страстно. Тя съзнателно искаше да забави това, защото имаха деца.

Децата.

Какво общо можеше да има една целувка с онези деца?

Бей не искаше да знае, но, разбира се, трябваше да знае. Парното издуха горещ въздух в запотения, студен пикап, а ръцете на Дан бяха толкова бавни и горещи, но в миг той усети електрическото напрежение, мислите за децата я спряха на място, по средата на целувката…

Тя се спря с мисълта за онази шейна, за прадядото на Елиза, който се стрелнал през снега с безценната си сребърна чаша за своята истинска любов… падащия сняг, замръзналата река, коледните ангели, пеещи отгоре, войниците, спящи в своя форт… Даяна — майката на първата Елиза — не е знаела дали любимият й генерал ще успее да стигне жив до нея…

„О, имало е такава любов“ — помисли си тя.

Това й позволи да забави ход, да не взема веднага онова, което искаше от целувката. Накара я да повярва в нещо по-истинско, което бе почувствала отдавна, преди години.

Вече не вярваше в любовта, в такава любов.

Вероятно не вярваше, колкото и да се опитваше, през целия живот на най-малката си дъщеря, през живота на Пиджийн.

— Добре ли си? — попита Дан. Беше притиснал мазолестата си ръка в хладната й буза.

— Толкова добре — отвърна тя. Знаеше, че очите й блестят, виждаше ги да се отразяват в неговите.

— Не трябваше да те целувам — каза той и поклати глава.

Тя се разсмя; искаше й се той да не беше казвал това, искаше й се и той да се почувства толкова невероятно и приказно жив като нея.

— Защо?

— Защото…

Изражението в очите му я изненада. Той бе погълнат от нещо, от нещо лошо. „Той не искаше да ме целуне, не ме желаеше, аз започнах“ — помисли тя изведнъж объркана, засрамена.

— Толкова много го исках, от толкова време — обясни Дан, посягайки отново към нея, но очевидно се сдържа. — Трябваше да те целуна, но трябваше да изчакам…

— До какво? — попита Бей.

Дан изглеждаше измъчен, явно се опитваше да реши нещо.

— Да ти кажа за Шон. Той дойде при мен, за да му построя лодка, но това не беше единствената причина.

— А каква беше? — попита тя.

— Твърде е сложно — отговори той.

— Трябва да знам — настоя тя и изведнъж усети страх.

— Иска ми се нито една от тези междинни години да не беше се случвала — простена той, хващайки лицето й в ръцете си. — Иска ми се да бях повярвал в онова, което знаех дълбоко в себе си още преди двайсет и пет години, че ти си единствената. Иска ми се да те бях изчакал да пораснеш…

— На мен също. Всичко, освен децата…

— Направих голяма грешка. Знаеш ли, когато ми казваше, че Шон лети твърде близо до слънцето?

— Да — отвърна тя, усещайки страх.

— Бях изкушен да направя същото.

— По какъв начин?

— Жена ми беше много богата. А твоят съпруг надзираваше фонда й. Той… мисля, че той искаше да се замеся с него в нещо незаконно.

— Не ми казвай това — извика тя и наведе глава, защото не понасяше мисълта за него като такъв.

— Бей, моля те слушай. Нищо не се е случило. Обаче бях изкушен. Изслушах го, премислих нещата и му казах, че не се интересувам.

Тя замълча, а сърцето й биеше силно.

— Бей?

— Закарай ме у дома, Дани — прошепна.

Но Дани Конъли се наведе, прегърна я и я целуна отново. И въпреки всички въпроси и съмнения тя отвърна на целувката му.

24.

— Тара — извика Огъста от будоара си. Беше се увила в тъмносиния плат — шифон ли беше, тафта ли? Никога не можа да го запомни. — Тара, скъпа! Можеш ли да ми помогнеш?

— Огъста, какво е станало? — попита Тара, притичвайки от банята. Миришеше на лимонов препарат за почистване.

— Опитвам се да реша какво да облека за Тиквения бал — обясни Огъста — и имам този чудесен плат от тъмносиня тафта — или е шифон? — който Хю ми купи от Венеция на едно от онези художнически пътувания. Помислих си: „Огъста, скъпа, сега или никога.“ Тъй като темата тази година е „Вещерство“, какъв по-добър цвят от синьо като нощното небе? Благодаря ти, скъпа — кимна тя, след като Тара я разви.

— Готово — каза Тара.

— Мили боже! — възкликна Огъста и се отпусна върху басмения шезлонг. — Мразя това усещане да съм като в капан… като затворничка…

— В синя тафта — усмихна се Тара.

Огъста въздъхна. Децата й винаги я смятаха за лекомислена — постоянно се подготвяше за следващото парти, приготвяше костюма си за следващия бал, бродираше още възглавнички. — Сега Тара явно беше на същото мнение.

— Животът не е само маскени балове — отбеляза старицата. — Наистина се опитвам да върша добри дела.

— Ти даде шанс на Бей — припомни й Тара. — А тя обича работата си.

— Е, тя е невероятно талантлива. Наблюдавам я през прозореца, нали разбираш? — Така се справя със земята и растенията… земята е нейното платно. Повярвай ми, познавам художника веднага щом го видя. Обожавам да гледам как художниците работят, когато са в своята стихия и в контакт със своята муза. Нямам търпение да видя как платното й ще оживее, ще разцъфне през пролетта.

Тара кимна, доволна и горда с приятелката си.

— Как се справя Бей — попита след момент възрастната жена. — Емоционално и финансово?

— Тя е силна — каза само Тара.

Огъста се възхищаваше от сдържаността й. Верността към приятелите бе най-важното нещо; тя винаги учеше дъщерите си на това. Вярност и любов.

През годините бе научила толкова много за любовта. Някога си мислеше, че тя е само между мъжа и жената, че романтичната любов е истинската любов, че всичко останало е второстепенно. Също така умееше да мрази силно. Жените, които бяха преспали със съпруга й, мъжа, който бе нахлул в кухнята й преди толкова години с пистолет и с желание да убива.

Децата й, прекрасните й и чудесни дъщери, я научиха да прощава. Да прощава на всички и да ги обича. Не бе ли в това смисълът на живота? Да преодолееш своето страдание, да се опиташ да обичаш и да даваш на другите?

Огъста въздъхна. Тези мисли я изтощиха. Обаче бе направила прогрес като човешко същество, като мислеше за Бей и за семейството й вместо за костюма си за Тиквения бал.

Но всички добри мисли трябваше да имат своя край и Огъста си пое дълбоко дъх и стана. И отново започна да се увива с плата. С темата „Вещерство“ и като вдовица на Хю Ренуик смяташе да се облече като вещица в някоя известна картина.

Дали да бъде „Летят вещици“ от Франциско Гоя? Или „Четирите вещици“ от Албрехт Дюрер — която й бе особено любима — щеше да е толкова забавно да шокира всички, като се появи гола? Или — заради шока и забавата — в „Неприличната целувка“ от Франциско Мария Гуазо в Милано?

— Тара, какво ще облечеш на Тиквения бал?

— Не съм сигурна дали ще ходя — отговори тя, докато сгъваше и прибираше кашмирените пуловери на Огъста в чекмеджето.

— Може би трябва да поканиш агент Холмс. — Като видя изненадания поглед на Тара, тя допълни: — О, да. Засегнах чувствата ти. Той определено може да завърти главата на някоя жена.

— Той завъртя моята, но аз не съм завъртяла неговата.

— Скъпа, сигурна съм, че си. Но той се притеснява от конфликта на интересите. Или да не изглежда неправилно. Защо просто не отидеш и не му кажеш, че Тиквеният бал ще е едно страхотно място, където ще може да се срещне с всички престъпници с бели якички в Блек Хол? Можеш да бъдеш неговата Мата Хари и да му помогнеш да работи под прикритие.

— Ще си помисля за това.

— Е, ще трябва да дойдеш на бала дори и без него — заключи Огъста. — Ти си млада, жизнена и свободна. Трябва да вземеш и Бей. Огромна тежест е в този град да се превърнеш в професионална вдовица — знам го, повярвай ми. Но както и да е, тя трябва да дойде.

— Шон е мъртъв едва от пет месеца. Не мисля, че ще иска.

Огъста въздъхна отново. Само да можеше да внуши на тези млади жени, че животът се изнизва ужасно бързо, че е твърде кратък. Човек никога не знае дали ще дочака до следващия Тиквен бал. Той винаги се провеждаше през ноемврийската нощ с пълна луна, точно преди Деня на благодарността, и докато той бе смайващо романтичен, смисълът бе да се отпразнуват плодовете на живота.

— Тя трябва да дойде — заяви твърдо Огъста. — И ти трябва да я доведеш там.

Тара се засмя:

— Последния път, когато се опитах да се намеся в живота й, едва не изгубих приятелството й. И твоето.

— Добре. Виж как се обърнаха нещата: тя е щастлива, аз съм щастлива. Градината ми ще се превърне в едно земно удоволствие. Ох! — възкликна Огъста, изумена от великолепието на своето подсъзнание.

— Какво има, Огъста?

— Това е то! Йеронимус Бош — „Градината на земните удоволствия“. Една от грешните картини, създавани някога. Триптих на съзиданието, рая и ада… обрисуване на света с прогресията на греха. Греховни удоволствия! Ще бъде чудесно. Сега аз съм много стара, но, скъпа, в този град няма човек, който да е участвал в повече греховни удоволствия от мен. Ще облека тъмносиня пелерина и ще нося магическа чаша. Което ми напомня!

— Какво, Огъста? — попита Тара.

— Намери ли вече чашата ми от Флоризар?

— Сребърната чаша…

— Все още не мога да я открия! Търсих я навсякъде. Би била чудесно допълнение към костюма ми. Какво е една вещица без вълшебната си глътка отрова?

— Днес ще потърся по-внимателно, Огъста — обеща младата жена. — Не може да се е скрила вдън земя.

— Последния път, когато си спомням, че я използвах, беше, когато Шон Макбий се отби през седмицата, преди да изчезне. Да ме завлече, както се оказа, но тогава си мислех, че само иска да подпиша чековете, за да премести парите от едно място на друго. Вдигнахме наздравица за успеха, за моята печалба…

— О, Шон! — въздъхна Тара, затаила дъх.

— Не може просто така да е взел чашата ми от Флоризар — отбеляза Огъста. — Той не беше клептоман в крайна сметка. Мошениците с бели якички не си цапат ръцете с истински кражби…

Двете жени се замислиха върху идеята за кражбата — актът, когато някой човек взема от друг, независимо дали от банковата му сметка или от доверителния му фонд, от портфейла или от джоба му, или от стените на музей, от сейфа на някой бижутер — независимо дали това ставаше на „Сан Марко“, на „Вандом“ или на „Хълма на светулките“. „Как“ и „къде“ нямаха значение, в крайна сметка без значение беше и „защо“.

— Кражбата си е истински грях — отбеляза Огъста. — Не е земно удоволствие.

— Знам.

Възрастната жена си пое дълбоко дъх и го изпусна.

— Аз имам толкова много неща — продължи. — Събирането е житейски факт… и не е добър факт. Когато отида на небето, Свети Петър няма да ми позволи да занеса картините на Хю, снимките на моите момичета, черните си перли или чашата си от Флоризар.

— Не, предполагам, че няма.

— Но съм сигурна, че няма да пусне Шон с откраднатите пари.

— Ако изобщо приеме Шон — отговори тъжно Тара.



Джо Холмс си мислеше, че Блек Хол вероятно е приятно място за живеене — красиви къщи, гледки, магазини, училища, ресторанти, музикални магазини — но като място за временно назначение той бе доста самотен и се въртеше около двойки или семейства.