— О! — възкликна Бей. Шон бе видял възможност.

— Съчувстваше ми, беше настроен някак си дружелюбно… оглеждаше се, възхищаваше се от лодките.

— Макар че не си падаше по дървени лодки — отбеляза тя.

— Никога не се знае. Започнах да си мисля, че съм грешал за него. Изведнъж се сдобих с нов най-добър приятел.

— Наистина ли го чувстваше така? — попита скептично Бей. Все пак искаше да повярва, че някой е видял нещо добро и истинско у Шон.

Той поклати глава почти тъжно, не искаше да я разочарова.

— Не. Знаех, че крои нещо. Играеше си с мен — усещах го. Но самият аз бях доста отчаян — на Елиза й беше толкова трудно. Усещах, че ще изгубя всичко, ако не измисля нещо.

— Фондът…

Дан кимна.

— Всички тези пари просто си стоят в банката — обясни тогава Шон.

— И ти какво направи?

— Мислих за това цяла нощ. Тъй като той наистина не предложи нищо, нищо не изглеждаше незаконно, аз си помислих, че наистина говори сериозно, че има начин да се направи нещо, за да мога да използвам парите — да заема от фонда — и да ги върна. Но на следващия ден му се обадих.

— На Шон?

— Да. И му казах да забрави за заема. Не исках парите. На следващия ден той се появи отново.

— Тук?

Дан кимна.

— Каза, че искал да ме наеме да построя лодка за дъщеря му…

— Поне го е направил.

Но Дан поклати глава.

— Не, Бей. Мисля, че беше претекст — причина да дойде тук. Каза, че Ани харесвала лодки, но че не била много активна — че вероятно нямало да използва много лодката.

— Това копеле! — извика Бей.

— Знам. И двамата го знаем. Когато каза това, аз наистина разбрах, че той иска нещо лошо. Опитваше се да ме проучи — да види от колко пари се нуждая, доколко далеч съм готов да стигна. Използваше дъщеря си, а аз щях да използвам моята.

— Но ти не си…

— Не. — Поклати глава. — Дори не трябваше да си го помислям. Но преминавах през трудности и бях толкова уплашен, че ще изгубя това място, ще изгубя препитанието си. Дъщеря ми имаше всичките пари, от които някога щеше да се нуждае, а аз си мислех как ще я издържам. Исках тя да се гордее с мен, с това, което правя.

— И какво поиска от теб Шон?

— Каза, че като попечители ние можем да създадем бизнес и да използваме пари от фонда на Елиза. Аз се замислих: вероятно можех да го направя веднъж, като вземех заем от главницата. Той предлагаше — петдесет, сто хиляди.

Бей скръсти ръце. Мразеше Шон заради това, че се бе опитал да накара Дан да вземе пари от собствената си дъщеря.

— Помислих си, какво пък, ако го направя за една година? Може би за шест месеца. Да действам агресивно и да започна да продавам лодки. Ще съкратя разходите за материали, може би ще използвам по-евтино дърво. Клиентите ми са богати собственици на яхти и не се плашат от големите сметки. Ще си направя по-добро счетоводство, ще си събера някои дългове — започнах да си мечтая за всичко това.

Бей слушаше и й се искаше Дан никога да не си е помислял за това.

— Шон каза, че в сравнение с онова, което е в главницата на фонда, това било нищо.

— Какво искаше в замяна?

— Като се замисля, смятам, че искаше да използва фонда като холдингова компания. Попита как бих се почувствал, ако там има някои непознати депозити и тегления, стига те да не засягат дългосрочната стойност на фонда. Казах, че не се интересувам.

— Просто така?

Той кимна.

— Щом зададе въпроса, разбрах, че иска нещо нередно. Не разбирам от банкиране, но усетих погледа му. Той прикри това веднага — уговаряйки ме да построя лодката.

— Този гадняр — възкликна Бей. — Тя направи онази лодка.

— Знам — отвърна Дан. — Казах му, че не е нужно да я задържам — че ако само ми я покаже, аз мога да изчисля размерите в по-голям мащаб и да построя нещо наистина красиво за Ани.

— И си мислиш, че цялата работа е била претекст за него за… какво? Да пере пари? — попита Бей.

— Нямам никакво доказателство. Просто така ми изглежда сега, когато се опитвам да свържа нещата.

— Защо не каза на полицията?

— Защото съм попечител на Елиза. И се чувствах зле заради това, че го обсъждах с него дори за кратко. Просто исках всичко това да изчезне.

Бей трепереше отвътре. Съпругът й е кроял всичко това, работел е върху него през цялото време, а тя дори не беше забелязала? Втренчи се в Дан, мислейки си за това колко влюбена беше в него като млада и колко добре се чувстваше в прегръдките му онзи ден. Искаше да го види като герой… безкористния идеалист… Изправи се и започна да крачи.

— Защо ти? — попита. — От всички попечителски фондове в „Шорлайн“, защо точно на Елиза?

Дан се изкашля, наведе леко брадичка и погледна Бей право в очите.

— Мисля, че е заради теб. Или може би трябва да кажа, заради нас.

— Какво?

— Онези твои писма.

— Той показа ли ти ги?

— Не — Дан поклати глава. — Не. Но знаеше много за мен. Знаеше, че винаги съм работил с ръцете си, че не ми пука много за банкови сметки и за пари — неща, за които бях ти писал. Макар че беше толкова отдавна, хората всъщност не се променят във важните неща. Предполагам, че след като цял живот не ми е пукало за такива неща, аз се превръщам в лош избор и като баща с дъщеря, която притежава попечителски фонд.

— Шон те е избрал — въздъхна Бей, — защото не обръщаш внимание на тези неща.

— Страхотно усещане е — да знаеш, че си бил избран, защото си пълен будала, смотаняк, който сам си проси да го баламосат.

Бей примигна и кимна. Не можеше да го утеши, защото знаеше как се чувства.

— Бей — каза той, стана и заобиколи бюрото. Когато приближи, тя усети първичния подтик да бъде прегърната, да го прегърне отново, но вместо това отстъпи назад.

— Не… — изрече, потрепери и тръгна към вратата. — Дори да не си взел парите, мразя факта, че си помислил за това. Не мога да понеса, че Шон се е опитал да използва дъщеря ти.

— Бей, моля те…

— Знаеш ли кое е най-лошото? — попита тя със сълзи на очи. — Лодката на Ани. Знаеш ли какво означаваше за нея този малък модел на лодка? Тя я направи за него. А той е искал да я използва като поредния реквизит в гадните си мошеничества.

— Знаеш ли каква е иронията? — изрече Дани с болка в очите. — Мисля, че в крайна сметка той наистина е искал да построя лодката за Ани. Защо иначе ще се връща да ми остави модела? Това стана дълго след като му казах, че не се интересувам от предложението му, че не искам да му помогна.

— Този детайл почти няма значение — заяви Бей.

— Знам.

— Довиждане, Дани — каза тя. — Трябва да си помисля за всичко това.

Излезе и се качи в колата си. Повдигна й се от срама заради постъпката на Шон, да се подмазва, да се опитва да се добере до попечителския фонд на едно момиченце. Как може тя да не е знаела? Нима бе живяла в друг свят?

Опита се да си припомни: Шон се промени, след като Марк Боланд стана президент. Стана по-раздразнителен, по-борбен. Дали изведнъж не си е помислил, че повечето пари ще компенсират разочарованието в кариерата му? Дали не си е представял, че кражбите от парите на клиентите му ще го накарат да се почувства по-велик? Ами онази лъжа, обещанието пред Бей, че ще се промени?

— Ти си жалък! — изкрещя Бей. — Как си могъл да го направиш?

Престъпленията на съпруга й изведнъж се превърнаха в реалност. До тази минута тя познаваше само абстрактното — ченгетата и агентите задаваха въпроси, вестниците съобщаваха неясни подробности. Дори Огъста не беше я накарала да осъзнае това толкова мъчително. Но Дани току-що го превърна в реалност.

Сега си представяше картината как съпругът й се опитва да накара Дани да му позволи да използва фонда на Елиза, опитвайки се да завербува друг баща и да го превърне в отвратителен човек.

— Мразя те, Шон — изрида Бей. Не искаше да се вижда отново с Дан, не искаше да се изправя пред човека, който бе видял Шон в действие или да й напомня кой в действителност е бил съпругът й. Мразеше Шон заради неговите престъпления, заради това, че бе захвърлил всичко, което имаха, общия им дом, красивите им деца. Мразеше го заради това, че опетни нещо толкова чисто и ценно, което бе само нейно. Докато излизаше от паркинга, едва не удари колата на Джо Холмс.

26.

— Видях госпожа Макбий да си тръгва оттук доста бързо — каза Джо, наблюдавайки внимателно лицето на Дан Конъли. Очите му изглеждаха неспокойни и се стрелкаха към вратата, сякаш Бей можеше да се върне всяка минута.

— Да — отвърна той.

Агентът кимна, очакваше да каже нещо повече, но той не го направи.

— Слушай — започна Джо. — Имам още няколко въпроса към теб. За смъртта на жена ти.

— Добре — отвърна Конъли. — Давай.

— Прочетох полицейските доклади и всички допълнителни материали. И всичко, което прочетох, сочи, че Шарлот е била блъсната от червен микробус. Не от пикап. Така ли е?

— Тъмночервен микробус — коригира го Дан. — Поне така си мислеше Елиза в началото.

Джо кимна.

— Да. Полицейският доклад отбелязва това — направи пауза, искаше да бъде по-деликатен, — че е травмирана от събитието. Че не е издържала много на разпитите заради душевното си състояние.

— Тя бе направо съсипана от това.

— Значи няма… няма съмнение за нейната памет, за онова, което е видяла? Възможно ли е да е било пикап, а тя да го е помислила за бус? Смяташ ли, че знае разликата?

Дан посочи към паркинга.

— Аз управлявам корабостроителница. Тя е израснала тук. Знае разликата. От друга страна, тя е малко момиче, което е видяло да убиват майка му. Спомените й от онази вечер са объркани.

— Имаш ли нещо против да поговоря с Елиза? — попита Джо. — Само за да потвърди какво е видяла…

— За Елиза ли става дума? — попита остро Конъли. — Или за мен?

Изненадан, но без да го показва, Джо си пое дъх:

— Защо не ми кажеш — попита бавно той — какво имаш предвид?

Дан поклати глава. Джо отстъпи назад, за да му даде време. Дан имаше да каже нещо, което го измъчваше. Джо познаваше признаците.

— Радвам се, че сте тук — каза най-накрая Дан. — Щях да ви се обадя. Има нещо, което трябва да ви кажа. Става дума за Шон Макбий и попечителския фонд на дъщеря ми… фонда на Елиза Дей.



Като се върна в офиса си, Джо Холмс се обади на шефа си Ник Никълсън, за да докладва, че има потвърждение на информацията за това, че Макбий е искал да използва фонд „Елиза Дей“, за да „паркира“ в него средства, откраднати от други сметки.

— Дан Конъли бил ли е замесен? — попита шефът.

— Не. Сигурен съм в това. Но е странно — аз отидох, за да задам на Конъли няколко въпроса за смъртта на жена му, а той решава да отговаря на въпроси за Макбий.

— Ти вече беше забелязал нередностите във фонда.

— Да. За които Конъли дори не знаеше. Злоупотребите са станали преди смъртта на жена му. Той не е знаел нищо.

— Значи, ако Макбий вече е бил вложил пари във фонда „Елиза Дей“, защо се е нуждаел от участието на Конъли?

— Макбий е бил привлечен от него в минутата, когато е разбрал, че бизнесът на Конъли е в криза.

— Бизнес в криза — попита скептично Никълсън.

— Знам, знам — отвърна Джо. — Обикновено това е червен флаг за финансови злоупотреби, но той е усетил, че този път не е така. Виж, може и да греша, но мисля, че Макбий и неизвестните престъпници просто са чакали Конъли да излезе от играта.

— Да излезе от играта?

— Да. Той е бил като узрял плод, готов за откъсване. След смъртта на жена му на него му е било трудно да свърже двата края. Бизнесът, дъщеря му… всичко се е разпадало пред очите му и той с всички сили се е опитвал да закърпи нещата.