— Какво те води тук още призори? — попита тя.

— Всъщност търсех теб — отговори той.

Тара се изненада. Докосна касата на вратата, студена под пръстите й, само за да се увери, че наистина е будна.

— Наистина ли? Детективската ти работа е зашеметяваща. Влизай. Искаш ли малко кафе? — Беше го виждала често в магазина за кафе. Подаде му една чаша. — Как го пиеш?

— Черно — отвърна той.

— Аз също. Е, с какво мога да ти помогна?

— По няколко начина — отвърна той докато тя го водеше към дневната да седне до огъня. Спомни си за кифличките с боровинки, които печеше, и изтича да ги извади от фурната. Сложи няколко в една чиния и се върна.

— Призори печеш кифлички? — попита той.

— Защо не — отвърна тя и се усмихна, изпускайки факта, че ги бе извадила от пакета, готови за печене.

— Вземи си една.

— Благодаря. И така. Вчера се видях с госпожа Ренуик и тя спомена нещо, за което трябва да те попитам.

— Добре.

— Сребърната чаша — обясни той.

— Онази, за която ми каза, че била в офиса ти?

— Да. Тя е на госпожа Ренуик. Спомена ми, че ти е казала, че Шон Макбий може да я е взел.

— Тя наистина каза това! — възкликна Тара. — Огъста има навика да не слага нещата по местата им. И използва бокала, за да пие „Флоризар“. След няколко питиета може да загуби всичко.

— Не можа да си спомни добре каква е връзката и ме помоли да те попитам какво може да е имала предвид, като е казала, че Шон Макбий може да я е взел.

Тара затвори очи, опитвайки да си спомни.

— Май спомена, че последния път, когато я е видяла или помни, че я е виждала, е, когато Шон е бил там с някакви документи за подписване. Тогава не й дошло наум, но после си помислила, че той може да я е взел. Но…

Джо слушаше внимателно; тя видя, че сините му очи не се откъсват от лицето й, и ако случаят не беше толкова ужасен и криминален, тя би се отпуснала в силните му ръце и би го дарила с целувката на живота му.

— Но защо? — попита тя. — Това не можахме да разберем. Защо Шон ще рискува да го хванат, като вземе сребърната чаша, когато очевидно е преследвал много повече по отношение на парите и авоарите?

— Не знам. Както и да е, Тара, трябва да те помоля за една услуга.

— Разбира се, Джо.

— Става дума за Тиквения бал.

— Да, знам за него — отговори Тара.

— Доколкото разбирам, там се набират средства…

— Така е. Спонсориран е и от компании в Блек Хол. Винаги казват, че е да се „благодари за жътвата“, но в действителност е да се наберат пари за местна благотворителност. Следучилищни програми, посещения по домовете от медицински сестри…

— Шорлайн Банк е един от организаторите — отбеляза той.

— Да. Традиционно е. Бей и Шон бяха домакини една година. Тази година е Марк Боланд.

— Въпросът е там, че трябва да присъствам на бала. Разпитал съм всички в „Шорлайн“ — всеки служител на банката. Те с основание са убедени, че ние сме на път да закрием случая, така че не искам да информирам никого…

— Значи се нуждаеш от покана? — попита Тара. — Можеш да си купиш билети във всеки клон. Просто си плащаш и отиваш.

— Нямах предвид това. Но трябва да отида с някого, който познава всички, който може да направи така, че присъствието ми да изглежда малко… по-естествено.

Сърцето й подскочи.

— Имаш предвид мен?

— Да. Ще дойдеш ли с мен? На Тиквения бал?

— Това не значи ли, хм… да действам като пълномощник? — попита тя.

— Неофициално. Бих искал да ме придружиш.

— Уха. Разбира се. Аз ще бъда твоето прикритие. Каквото и да е, особено ако ще ти помогне да разрешиш случая. Мисля, че това ще помогне на Бей — така всичко за нея ще приключи.

— Да видим, балът започва в осем. Какво ще кажеш да те взема в седем и половина?

— Ще бъда готова. Между другото, темата са вещиците. Така че не се шокирай, като ме видиш с черната ми шапка.

— Това няма да ме шокира, Тара — изрече сериозно той.

— Обзалагам се, че е доста трудно да се шокира агент на ФБР — отвърна нежно тя.

28.

Светещите тиквени фенери се хилеха и усмихваха от верандата на голяма викторианска къща, а от тиквените им глави излизаше пушек, син тънък дим… вътре горяха запалени свещи, защото това бе Нова Англия, а балът на вещиците се нуждаеше от огън. Къщата, боядисана в бледосиво и с по-тъмносива украса, блестеше с черните си кепенци и врати, със старите си оловни прозорци и с призрачния си величествен купол върху мансардния покрив. Изглеждаше внушителна.

Колите пристигаха и паркираха нагоре и надолу по Ловкрафт Роуд. Тара желаеше животът да е различен и Бей да е тук с Дани. Но сега приятелката й беше толкова разстроена от последното си посещение при него, от жестоката истина за това какво е направил Шон. Поглеждайки към Джо, тя усети, че сърцето й бие като крилете на летящ лебед.

— Годините са написали тази страхотна поема — каза тя — за „звънливите криле“. Нарича се „Дивите лебеди в Кули“.

— Йейтс? — попита Джо, докато наблюдаваше колите.

— Най-великият поет, писал някога на английски език. Ирландец, разбира се.

— Хм — промърмори той, забави се и се загледа в един черен минибус.

— Не обичаш ли поезия?

— Поезия? — повтори, докато записваше регистрационния номер в нещо, което приличаше на мъничък компютър.

— Да. Нали знаеш… думи, понякога рими, понякога не? Езикът на душата?

Джо я погледна.

— Не чета много от това.

Тара се усмихна. Всеки човек, който понякога не се наслаждаваше на поезията, се нуждаеше от помощ. Тя бе готова и желаеше да предложи тази помощ. Отпусна се назад, облягайки се във вратата на колата. Тя бе една доста секси вещица и си го знаеше. Беше се облякла като момичето на Джеймс Бонд от „Къщата със седемте фронтона“, в къса черна официална рокля с дълбоко деколте и украсен с мъниста копринен шал, подарен й от Бей на миналия Сейнт Патрик. Беше си сложила обувките с най-високите токчета и черна кашмирена барета, нахлупена ниско над силно гримираните й очи.

— Агент Холмс — усмихна се широко тя, — ако живеете без поезия… нещо не е наред.

— Моята работа не ми оставя много време за четене — отговори той. — Освен публикации за силите на реда.

— Знам, че са интересни, аз самата обичам да ги чета, но наистина се нуждаете от малко Йейтс в живота си.

— Хм — каза отново той. Отбеляза още един минибус, този път тъмнозелен и един кафяв пикап, и влезе в паркинга.

— „Дивите лебеди на Кули“ ли каза? За какво става дума?

— За остаряването — обясни тя.

Джо изключи двигателя и заобиколи, за да й отвори вратата.

— Лебедите самотни ли остаряват? — попита, а от устата му излязоха бели облаци в мразовития ноемврийски въздух.

Тара се усмихваше, наслаждавайки се на ролята си на Мата Хари, на костюма си като прелъстителна вещица — шпионка — но изведнъж изкусителната й усмивка изчезна.

— Не — отвърна нежно и в този момент изобщо не се чувстваше като вещица — шпионка. Погледна Джо право в очите. — Те са свързани за цял живот.

Джо, истинският шпионин, изглежда, не намери думи да отговори на това. Той само кимна и очите му станаха замислени вместо строги. И като хвана ръката на Тара — част от блестящото прикритие, което планираше за тазвечерната си операция — той тръгна с нея покрай редицата скъпи коли, чиито собственици до един бяха потенциални заподозрени, и влезе в къщата на Боланд.

— Какво трябва да търсим? — прошепна Тара, когато се озоваха вътре.

— Всеки, който изглежда особено нервен, щом ме види.

Те минаха през множеството, сборище на вещици от аналите на изкуството — „Заклинание“ от Гоя; „Вещица с демоничен дух“ от Райкърт; „Любовната глътка“ от Евелин де Морган; „Кръг, предлагащ чашата на Одисеи“ от Джон Уотърхауз, „Трите вещици“ от Джон Хенри Фусели.

Дебнещи, изплъзващи се, сладострастни, елегантни и мистериозни: вещиците пристигаха с всякакви придружители. Огъста стоеше с няколко банкови служители, обгърната в своето венецианско синьо; тя кимна многозначително, когато Тара и Джо минаха покрай нея.

— Тази госпожа Ренуик — усмихна се Джо.

— Сигурна съм, че тя върши най-добрата си детективска работа — отговори Тара.

— Надявам се да се шегуваш?

— Не познаваш Огъста. Ако усети несправедливост — особено когато е насочена срещу нея или срещу нейното семейство — веднага започва да действа.

— Страхотно! — отвърна иронично Джо. — Само се надявам да не си навлече някоя беда. Ето ги и нашите домакини. Хвани ме за ръката и се престори, че съм те поканил на танц.

Тара се развълнува така, сякаш той наистина беше го направил. Групата свиреше „Котешка самба“, но танцът трябваше да почака, защото Марк и Алис Боланд си проправиха път през тълпата, за да ги поздравят.

— Добре дошли на Тиквения бал — поздрави ги Марк.

— Тара, толкова се радвам да те видя. Джо — приятно ми е да те видя, когато не си на работа. — Той се засмя. — Поне се надявам, че това не е служебно посещение…

— Можете да се обзаложите — усмихна се Джо. — Най-накрая успях да накарам госпожица О’Тул да излезе на среща с мен.

— Е, след всички тези противни въпроси, които чух, че задавате из целия град, мисля, че това е най-малкото, което можете да направите — обади се Алис. — Нали, Тара?

— Да — отговори тя. — Има много хора, Алис.

— Е, това е добра кауза и ние искаме всички да си прекарат добре.

— Всичко изглежда блестящо — похвали я Тара. — Тиквеният бал разцъфтява в ръцете на един професионален декоратор.

— Благодаря — отвърна другата жена. — Не желаехме да бъде толкова кичозно като Хелоуин, но се опитахме да направим нещо езическо за жътвата — това трябва да означават всички тикви.

— Обзалагам се, че много от хората са дошли, защото искат да видят къщата отвътре — каза Тара. — Тя е такава забележителност. Другата най-голяма къща в града, наред с „Хълма на светулките“.

— Страхотно жилище — отбеляза Джо, оглеждайки архитектурните детайли: корнизите и орнаментите, красивите орехови шкафове и единствената лавица, която вървеше по цялата дължина на едната стена, на около петдесет сантиметра под високия таван.

Тара забеляза, че тази лавица е пълна с трофеи.

— От колежанските години на Марк — обясни Алис, проследявайки погледа й. — Той беше капитан на всичко. Не можах да му устоя.

Марк се разсмя и прегърна жена си.

— Ще ни извините, нали? Виждам, че пристигат още гости. Чувствайте се като у дома си — в съседната стая има храна.

— Благодаря — отвърна Джо. Тара наблюдаваше как семейство Боланд се отдалечават. Марк продължи направо, към вратата, за да поздрави хората. Но Алис зави и се спря до Франк Алингам. Макар да изглеждаше, че не разговаряха изобщо, Тара бе сигурна, че си размениха няколко думи.

Понечи да каже нещо, но видя, че Джо също ги наблюдава. За него това вероятно бе като детска игра: да наблюдава заподозрени, да забелязва поведението им. Но за Тара това бе нещо съвсем ново и много вълнуващо. Тя вървеше по стъпките на дядо си.

— Един танц? — прошепна в ухото й Джо.

— Разбира се — отговори тя развълнувана. — Но мислех, че работим.

— Така е — отвърна той и я поведе към дансинга. Обви ръка около талията й и започна да я води. Беше сигурен и уверен и тя усещаше ръцете му толкова силни, сякаш я притискаше еластична стомана. След цял живот с чувствителни художници Тара едва не припадна. — Трябва да изработим добре прикритието си — продължи той с лека усмивка.

— Мислиш ли, че успяваме?

— Може би трябва малко да се доближим един до друг — отвърна той. Тя усети електричество, докато танцуваха заедно.