Луан Райс - Непобедимо лято

Минаха няколко безсънни нощи. Непрекъснато мислеше за онова, което каза, и как би могъл да го изрече по-различно. Местните вестници бяха пълни с реклами и истории за Тиквения бал, а на сутринта след него Дан се чудеше дали Бей е отишла, дали е била облечена като вещица. Как ли се чувстваше след онова, което й каза?

Той работи цял ден, разделяйки времето си между две лодки, които се опитваше да завърши. Часовникът тиктакаше — дали да й се обади? Можеше да каже, че иска да разбере как е. Или можеше да се опита да й обясни повече.

Гордостта бе странно нещо. Почти като това да бъдеш измамен от мошеник, и то не просто от някого, а от съпруга на жената, в която се влюбваше. След известно колебание реши да разкаже на ФБР цялата история.

Джо слушаше, водеше си бележки; в един момент попита Дан дали иска да го представлява адвокат. Дан беше напрегнат, но лицето му беше безизразно.

— Скрили сте информация — заяви агентът. — Тя можеше да ни помогне по-рано да разберем, че Шон е искал да използва попечителския фонд на дъщеря ви. Можеше да ни помогне да си обясним онова анонимно обаждане, което сте имали.

— Как? — попита Дан.

— Някой знае за връзката ви с Шон. Обаждането може да е било опит да се разбере дали вие искате да се включите в една продължителна операция. Или може да е било прикрита заплаха — може би вие знаете прекалено много. Защо не ни предложихте услугите си?

— Това е ново за мен — отговори грубо Конъли. — Да се намирам в центъра на разследване. Имам много чувствителна дъщеря. Трябва да се отнасям внимателно с всичко, свързано с майка й. Не желая да я замесвам в това. Какво имате предвид под „заплаха“?

— Макбий се е домогвал до фонда на дъщеря ви — заяви Джо. — Не помислихте ли, че това трябва да излезе на бял свят? И не смятате ли, че неговите съучастници все още го искат?

— Вижте, аз го защитих от него — сигурен съм, че той е казал това на съучастниците си, които и да са те. Аз направих каквото можах и сега искам всичко да свърши. Тук ние си живеем нашия живот — не обичам да бъда изучаван или да се чувствам задължен да докладвам на вас или на някой друг.

На Дан наистина му беше писнало от типове в костюми и от полуистините, с които живееха те; ставаше дори още по-зле заради десетте секунди, когато се изкуши да се присъедини към Шон. Това бе единствената реална заплаха, за която можеше да си мисли. Парите бяха странно нещо. Той стана корабостроител, защото това бе нещо чисто, нещо истинско и защото бе далеч от този долен кариеризъм. Но имаше и недостатъци като всичко останало.

Елиза сигурно се бе върнала от училище или скоро щеше да се върне. След малко щеше да й се обади, да я попита какво иска за вечеря.

Но имаше малко време, преди да се прибере у дома. След като разказа всичко на Джо, се почувства свободен и нямаше търпение да се види с Бей. Качи се в пикапа си и потегли на запад, към Хабърдс Пойнт.

Елиза подреди своите грахови зърна: дванайсетте.

Те бяха замразени и тя трябваше да ги размрази. Готвенето ги лишаваше от аромата и твърдостта им. Отнемаше много и от тяхната хранителна стойност. Елиза искаше да пожелае да е здрава. Затова се опитваше да подобри хранителните си навици.

Наля си чаша вода.

После си пусна любимия диск на Андреа Бочели и запали свещ. Ако превърнеше яденето в някакъв специален ритуал, може би щеше да й се иска да го прави по-често. Погледна през прозореца, чудеше се кога ли ще се прибере баща й.

Изяде първото грахово зърно, като го дъвчеше усърдно. Възелът в стомаха й не беше толкова стегнат, както когато си мислеше за майка си: за това как тя приготвяше вечерята на Елиза. Докато не я видя да се целува с господин Макбий, се хранеше съвсем нормално.

Почувства се добре, като каза на Ани. Всъщност облекчението от разкриването на истината пред някого я подтикваше да разкаже на още някого — на баща си. Както казваха в „Банко“: „Ти си толкова болен, колкото са твоите тайни.“ Може би това беше по-истинско отколкото Елиза някога би повярвала.

Докато дъвчеше третото си зрънце, реши да направи нещо още по-специално за себе си: да пие водата си с лед от сребърната си чаша. Сега това бе борба с демоните, придвижване през болестта, стъпка напред към лечението.

Майка й й даде тази чаша. Тя се наследяваше от поколения. Беше я купил генералът: най-романтичната военна фигура в историята на Съединените щати или може би в цял свят. Генерал Джон Самюел Джонсън бе взел чашата от самия Пол Ривиър като подарък за любимата си Даяна Фийлд Етуд. И той я пренесъл през замръзналата река.

Като бебе Елиза пиеше млякото си от чашата.

Майка й й казваше, че може би е единственото момиченце в Америка, което пие мляко в чаша, изработена от Пол Ривиър. Тя научи Елиза да рецитира първата част от поемата на Лонгфелоу така както другите деца учеха детски стихчета:

Макар че Елиза отдавна бе надраснала времето да пие мляко от бебешка чаша, дори толкова ценна колкото нейната, приятно й беше да знае, че чашата си е тук, в къщата, че може да я вземе, когато си поиска. Сега за пръв път след инцидента Елиза поиска това.

Прекоси трапезарията и отвори шкафа. Там беше порцелановият й куклен сервиз — малките чашки и чинийки с монограми. Но чашата липсваше! Елиза внимателно огледа: не можеше да е вярно. Тя въздъхна. Чашата беше изчезнала! Нейното специално, безценно наследство, изработено от Пол Ривиър по време на Войната за независимост, беше изчезнало…

Наследена от майка й, която я бе получила от своята майка, която пък я имаше от своята майка, чак до Даяна, на която я бе подарил генералът! Това бе един специален малък шкаф, който баща й й направи — миниатюрна версия на бюрото в неговия кабинет, направен от хондураски махагон с русалки и мидени черупки, за да държи в него съдовете на куклите си и сребърната чаша — но сега сребърната чаша не беше там!

Обезумяла, Елиза претърси шкафа, лавиците, дори под столовете. Къде можеше да е? Чашата беше безценна. Не само беше част от легендата, но бе и най-ценният й подарък от майка й.

И независимо от това какво бе направила майка й, тя бе майка на Елиза и тя я обичаше. Когато беше малко момиченце, майка й й позволяваше да пие мляко от тази чаша и това бе тяхното специално време. Коя друга майка би позволила на детето си да пие мляко от такава безценна антика!

— О, боже, о, боже! — извика момичето и се молеше, докато претърсваше къщата. Елиза ридаеше. Почувства се като парализирана. Очевидно някой я беше откраднал! Баща й не би преместил чашата й… Трябваше да се обади на Ани; тя щеше да я посъветва какво да направи. Грабна телефона и набра номера на приятелката си.

— Ани, Ани! — извика високо.

Точно тогава някой почука на вратата.

Елиза тръсна глава и погледна към телефона. Какво да прави? Наистина не трябваше да отваря вратата… Но беше много разстроена и трябваше да види кой е дошъл.

Щом погледна през прозореца, се почувства озадачена, но после изпита облекчение.

— Господин Боланд! — поздрави, когато отвори вратата. — Тъкмо щях да се обаждам в полицията! Някой е взел чашата ми, моята сребърна чаша от Войната — за независимост.

— Така ли? Сигурна ли си?

— Да. Изчезнала е.

И изведнъж й се стори малко странно да види господин Боланд в къщата. Преди Елиза и майка й го бяха виждали само в банката, с бащата на Ани, и това бе достатъчно — на Елиза тези банкови екскурзии й се струваха невероятно тъпи. Но сега, като го видя, това само върна тъгата; с радост би изтърпяла един отегчителен ден в банката, стига да върнеше майка си.

— Хм, извинете ме, но сега трябва да се обадя в полицията.

— Е, радвам се, че не си го направила още.

— Защо? — попита тя и си помисли, че е чувала гласа му не само в банката.

„Елиза, Елиза, майка ти те иска…“

И тогава, като видя как се появява една малка жълта гъба, сърцето й заби лудо от страх. Опита се да отстъпи назад.

— Между другото, какво правите тук?

Надуши сладникава миризма и се строполи на пода.

Телефонът звънеше, но докато Ани вземе подвижния, човекът затвори. Тя задържа слушалката. Надяваше се да е била Елиза. Ани трябваше да свърши нещо важно и се нуждаеше от морална подкрепа. Можеше да провери номера — кутията беше на масата. Но точно тогава чу колата на майка си в алеята и разбра, че ще трябва да се справи без помощта на Елиза.

— Мамо — каза Ани, — може ли да поговоря с теб?

Очите на майка й изглеждаха далечни и тъжни, както когато баща й още беше жив. Стомахът на Ани се сви и тя почти загуби самообладание, защото не искаше да усилва болката на майка си точно когато започна да изглежда щастлива понякога.

— Разбира се, скъпа — отговори майка й.

Били и Пеги бяха в стаите си, четяха или си пишеха домашните. Ани гледаше през прозореца кога ще се прибере майка й, но когато тя вече бе тук, не беше сигурна дали иска да говори с нея. Как би могла да разбие сърцето на майка си? Може би трябваше да почака, да поговори първо с Елиза…

— Искаш ли чай? — попита майка й. — Студено е.

— Не, благодаря — отвърна Ани, насилвайки се да бъде смела. — Можем ли да поговорим в моята стая?

Те се качиха заедно горе и майка й спря да провери термостата в коридора. Беше толкова студено, че тази година включиха отоплението по-рано. Но Ани знаеше, че майка й е много притеснена за парите и се стреми да намалява отоплението. Тя смъкна една резка надолу.

— Не мога да повярвам, че е ноември — обади се Ани.

— Сякаш вчера беше лято — изрече майка й.

— Лято… — въздъхна момичето и погледна през прозореца на спалнята си голите клони на дърветата. Лятото изглеждаше толкова недостижимо, невъзможно далеч.

— То ще се върне, скъпа. — Майка й се усмихна едва-едва, сякаш четеше мислите й. — Лятото ще дойде, преди да сме се усетили.

— Не изглежда така — отговори Ани с пресеклив глас. — Сякаш зимата ще продължи вечно, а още не е дошла.