Животът с Шон не беше я научил как да оправя нещата в една връзка. Чувстваше се неописуемо неопитна само като си помислеше за това сега. Можеше да мисли само за Ани, Били и Пиджийн. Не беше й останало нищо за Дан. Не сега. Не и за дълго време напред, ако не и завинаги.

— Разказах на агент Холмс всичко, което казах на теб — информира я той.

— Така ли?

— Да. Всичко, което може да му помогне. Казах си, че искам да държа Елиза далеч от цялата тази каша.

— Елиза! — възкликна Бей.

— Да… какво за нея?

— Ани се тревожеше — обясни тя. — Не мисля, че има нещо, но тя се опитваше да се обади на Елиза, а слушалката е вдигната.

— Нашият телефон? — попита Дан и се намръщи.

— Да. Помоли операторката да провери линията — няма разговор.

— Боже, Елиза! — възкликна той и пребледня. Щом се сети за нараняванията на Елиза, порязванията, мислите за самоубийство, стомахът на Бей се сви и тя се упрекна, че не му е казала веднага.

— Върви — подкани го тя и докосна рамото му. — Искаш ли да се обадиш на някой съсед от тук? Да я провери?

— Имам мобилен телефон — отговори той и започна да рови в джоба си. — Ще се обадя от пикапа. Бей… — започна той. — Бей, ще…

— Ще дойда с теб, Дани — довърши вместо него тя. После изтича да каже на Тара и Ани, че отива с него, че ще се върне скоро и че те трябва да продължават да проверяват линията на Елиза, за да видят дали могат да се свържат с нея.

30.

Тя беше на кораб.

Люлееше се по вълните.

Запращана напред-назад като товар в трюма.

Всичко беше в тъмночервено, цветът на виното, цветът на кръвта.

Сладък вкус, марципан, се надигаше отвътре, изпълвайки ноздрите й, спомен за жълтата гъба.

И тя надуши миризмата на бензин, на изгорели газове. Повдигаше й се. Беше с лепенка на устата и с превръзка на очите. Морска болест, гадене от возенето с кола. И беше изплашена… започна да крещи, защото беше на кораб, а тя не обичаше корабите и защото щеше да повърне. Издаде звуци както при гадене, завъртя се настрани, с вързани ръце и крака.

— О, боже! — Сърдитият глас. — Спри!

Лепенката бе дръпната от устата й, когато корабът — не, изобщо не беше кораб, а кола, автомобил — сви встрани от пътя, за да може Елиза да залитне навън, да се наведе, да повърне малкото, което имаше в стомаха си.

И никой не държеше главата й и не галеше косата й, защото тя мразеше да повръща; плашеше се от това колко ужасно се чувстваше винаги; винаги толкова съжаляваше всички булимици в „Банко“. Глътна чист въздух. Тъй като те се отдръпнаха назад, за да я оставят да повърне, тя се опита да избяга.

Но тъй като краката и ръцете й бяха завързани, падна на земята. Звук от пукване — кост върху асфалт. Това беше най-лошото замайване, което бе усещала някога. Беше зашеметена. Усети вкус на кръв в устата си. Прокара език по зъбите — двата й предни зъба бяха счупени.

Някой я хвана за рамото, за да й помогне да стане.

— Не ме докосвай! — гласът на Елиза беше висок, пронизителен, изненадващо силен за собствените й уши. Не можеше да бяга, но можеше да крещи. — Помогнете ми, помогнете ми, помощ!

Докато човекът се опитваше да запуши устата й, тя се съпротивляваше; хапеше, риташе, удряше го. Другият затръшна вратата на колата и се втурна да я укроти. Превръзката падна от очите й — нощ, тъмнина, улична лампа блести само колкото…

— О, боже!

— Извади го, бързо… — към другия.

— О, боже! — Елиза изпищя, щом видя колата, в която се возеше, защото това беше…

Беше тъмночервен бус.

Тя го беше виждала преди, но отдавна, преди повече от година, в най-лошия ден от живота си, когато той удари майка й на пустия селски път…

Когато го видя да убива майка й.



Дори в мрака Бей виждаше колко красива е къщата на Конъли. Това бе стар дом на морски капитан на Гранит Стрийт. Бяла сграда с широка веранда и дорийски колони, блестящи черни кепенци, медни корабни фарове от двете страни на широката врата.

Гледката я накара да се почувства така, сякаш пристъпва в друга епоха: черната река, а от другата страна призрачните греди на стари китоловни кораби. Сградите в Сийпорт утихнали през нощта, но вятърът в корабните платна звънти с глуха, но тайнствено въздействаща музика.

— Осветлението е изгасено — каза Дан, паркира в алеята и излезе от колата. — Тя винаги оставя да свети заради мен.

Бей си пое дъх и го последва по тухлената пътека, по широките гранитни стълби към входната врата. Още щом той сложи ръка на бравата, тя разбра, че нещо не е наред — вратата беше отворена.

— Тя винаги заключва — обясни той и се втурна вътре.

Бей влезе след него. Къщата беше обзаведена с красиво полирани мебели, предавани през поколения: абаносова ракла, бюро от Нюпорт, столове Хичкок, картини с изображения на кораби и на Сийпорт, месингови лампи, персийски килим.

Под светлината на настолна лампа Бей забеляза широко отворена врата на шкаф в кухнята. Тук осветлението беше включено — ярки светлини на тавана, осветяващи вечерята на Елиза.

— Елиза! — извика Дан, докато обикаляше из къщата.

— Елиза!

— О, боже! — прошепна Бей, втренчена в огромната чиния с вечерята на Елиза в нея: девет сбръчкани грахови зърна. „Бедното момиче, бедното дете“ — помисли си тя.

— Няма я тук — обяви Дан, втурвайки се в кухнята. — Какво ли си е направила?

— Дан… — започна Бей.

— И преди е имала мисли за самоубийство — припомни й той, прокара ръка през косата си и закрачи из стаята. — Порязваше се, говореше, че иска да се удави…

— Дан, не мисля, че се е наранила — опита да го успокои тя. Хвана ръката му, заведе го до масата и му показа чинията на Елиза. — Опитала е да се храни.

Той се втренчи в грахчетата и Бей знаеше, че само родител, чието дете има хранителни проблеми, би разбрал, би осъзнал добрата новина, съдържаща се в тази чиния.

Те обиколиха първия етаж, стаите, които се сториха на Бей красиви, подредени, но някак си студени. Къде бяха снимките на Елиза? Къде бяха училищните й рисунки и украшения? Гипсовите фигурки, изработени от нейните ръце? Мидените черупки и камъчетата, които тя бе събрала и оцветила?

Над камината имаше портрет на жена. Бей застана неподвижно и се вгледа в кехлибарените й очи. Това бе един изящен портрет на Шарлот Дей като дебютантка: бяла копринена рокля, дълги бели ръкавици, мека кестенява коса, съвършени устни, но с усмивка, която не достигаше до очите й.

Жената, която бе целувала съпруга на Бей.

Загледана в портрета, Бей изпита неприязън към Чарли Конъли — заради съвършената студена къща, заради начина, по който бе лъгала съпруга си, заради факта, че бе целунала Шон пред дъщеря си.

— Това е Чарли — обясни Дан, спря и застана до Бей да погледне портрета.

— Досетих се.

— Нарисуван е от Уъдсуърт Хоу — един от съвременниците на Ренуик. Родителите й го поръчали за осемнайсетия й рожден ден, след първия й бал. Мислех да поръчам един и на Елиза…

Бей поклати глава, без да откъсва очи от студения поглед на Чарли.

— Това не би било справедливо за Елиза — заяви тя. — Един такъв портрет никога не би уловил духа на Елиза. Никога.

Дан долови враждебност в тона й и това го изненада неприятно. Той погледна към Бей шокиран. Тя беше готова да му каже, че не харесва жена му, че смята Чарли за съвършената кандидатка за древно погребение под формата на портрет на дебютантка, но първо трябваше да намерят Елиза и тя премълча.

— Хайде — подкани го. — Късно е, тъмно е, тя не е вечеряла. Трябва да я открием.

— Но къде? Къде може да е?

— Някъде в училище?

Дан поклати глава.

— Бих желал да е така. Елиза е доброволен отшелник. Казва, че тренира за монахиня.

— А това е нейната обител — отбеляза тъжно Бей, мислейки си за едно младо момиче, зазидано по свой избор в дома си, за бащата, който работеше много упорито, за да плаща сметките, за една мъртва майка, целунала друг мъж.

Като мислеше за четирите наранени деца, нейните и Елиза, тя придружи Дан по обратния път, оглеждайки да не са пропуснали нещо. В трапезарията отново забеляза отворената врата на шкафа.

— Какво е това? — попита.

— Шкаф, който направих за кукления сервиз на Елиза. Тя толкова обичаше бюрото на дядо си, че се опитах да изрежа някои от същите орнаменти на вратата.

Бей се наведе да види черупките, рибите, русалката, морското чудовище и Посейдон. Бръкна вътре, извади една от сините чашки с чинийката — мънички, с инициалите на Елиза — и си представи как момичето сервира чай на своите кукли.

— О! — възкликна Дан и докосна рамото на Бей, когато тя отвори вратата малко по-широко. — Чашата на генерала е тук вътре. Онази, за която ти разказах. Спомняш ли си?

— Онази, която доказва, че съществува истинска любов?

— Да.

Бей надзърна вътре. Шкафът бе тъмен и Дан приближи настолната лампа, за да го освети отвътре. Там имаше чинии за кукли, чаши и чинийки, както и съд за запарване, кана за чай и захарница.

— Не я виждам.

Дан се наведе до нея.

— И аз.

— Може ли да я е взела със себе си? Сигурно е била много важна за нея.

— Да, така е. Но се съмнява и да я е взела, защото тя струва цяло състояние. Никога не би я изнесла от къщата.

— Дан — Бей усети студени тръпки и внезапно я обзе ужас, — мисля, че трябва да се обадиш в полицията.

— Знам. — Той беше тръгнал към телефона.



Сега на Елиза й беше студено. Отново й се повдигаше, но студът бе по-силен. Усещаше вятъра, но той я освежаваше, прогонваше онази лепкава сладка миризма и вкус.

Тя се отпусна като навит килим. Лежеше върху твърдия под. Превръзката бе отново на очите й и те сложиха нова лепенка на устата й; едва дишаше.

Гласовете им бяха приглушени и тя се опита да разбере колко бяха. Дали бяха само мъже или имаше и жени. Един мъж, само един, или двама? И някой друг, жена, която говореше нервно, уплашено…

И после тя си спомни господин Боланд!

Смътният спомен бавно изплуваше… господин Боланд идва пред вратата й у дома тъкмо когато тя се канеше да се обади в полицията. Може би той е видял тези хора да я отвличат и сега баща й и полицията са на път…

Освен ако — не… не беше възможно… тя не можеше да повярва, въпреки че гласовете бяха толкова познати, толкова невероятно познати… Това беше той… не — как бе възможно? Някой, който я познаваше? Който винаги е бил толкова мил с нея?

— Може би изобщо не трябваше да те слушам. Може би не трябва да те слушам и сега — каза господин Боланд.

„Само ме пуснете — молеше се Елиза. — Пуснете ме да си отида у дома…“

— Знам мнението ти по въпроса, така че моля те, запази го за себе си. Вече имаме две, за които да отговаряме — знаеш го, нали? Броил ли си напоследък?

„Две“? — учуди се момичето. Какво означаваше това? Сърцето й биеше толкова силно, че тя се молеше господин Боланд и жената да не го чуят. Напрегна слух, искаше да чуе гласовете още веднъж, молеше се вътрешно за милост, ужасена, че отново чува този познат глас — но в същото време се надяваше…

— Тогава какво ще правим?

— Ще покараме и ще отидем до моста.

— Мостът? Същият като… Макбий?

— Не решихме ли точно това? Там течението е бързо…

— Знам, но…

— Не губи самообладание. Запази спокойствие. Тя е единствената, която е видяла нещо. Докато действаме разумно и не им позволяваме да ни разделят, всичко ще е наред. Тя е единственият свидетел, нали?

Елиза лежеше неподвижно. Очите й се напълниха със сълзи.

Потрепери, опитвайки се да не мисли за думите им. Поне можеха да я завият с едно одеяло. Не можеш просто да оставиш някого да спи върху студения под на микробуса, без да го завиеш. Дори да не беше чула думите им, тя щеше да разбере, че на тях им пукаше толкова малко за нея и че се канеха да я убият.