Седнала на ръба на леглото, тя бръкна в джоба си и извади писмото, което откри на яхтата. Ръцете й трепереха. Очите й се плъзнаха по страницата. Макар да беше писала това до Дани Конъли преди двайсет и пет години, почеркът й изглеждаше същия като днес.

Това писмо не бе изпратено никога. Тя го написа като чернова, после го преписа. Тогава беше на петнайсет; имаше дълга червеникаворуса коса и силен загар и караше колелото си навсякъде. Обличаше бански костюм само с една тениска върху него, без да се стеснява.

Беше толкова влюбена.

Дали знаеше тогава какво е любов? Дори и сега не беше сигурна. Първите любовни тръпки са тайнствени за момичето, което ги изпитва. Сърцето бие твърде бързо, имаш усещането, че си застанала на ръба на света, ръцете ти не могат да се успокоят…

Дани бе всичко за нея. За него тя бе едно хлапе, дете, което го притесняваше, докато си вършеше работата, докато строеше новата дървена пътечка. Имаше и друга работа — боядисване и ремонт на бараката за пазача на паркинга, ремонт на оградата на магазина на Фоли — но главното бе новата пътека.

Шон се опитваше да я уговори да плуват до остров Уикланд или да скачат във водата от скелето над река Ейт Майлс, или да се включат във флотилията от лодки към Ориент Пойнт, но Бей стоеше до Дани, подаваше му пирони и се учеше как да върти чука.

Мислеше си, че той може да построи всичко. Бе облечен в износени панталони и избеляла плажна тениска. Тя си спомни как кестенявата му коса блестеше на слънцето. Той имаше шапка на „Ред Сокс“, но рядко я носеше.

Една сутрин, точно преди да започне работа, бейзболната шапка бе оставена върху капака на колата му и тя се бе втренчила в нея, а той сякаш прочете мислите й, усмихна се и я сложи на главата й. Пръстите му докоснаха косата й, тя се почувства слаба и силна едновременно и й се искаше той отново да докосне косата й.

Даниъл Конъли. Дани. Името му винаги бе магия за нея. Сега се взираше в името и си мислеше за онова лято, толкова отдавна — почти го виждаше. Преди да си замине в края на лятото, той й направи люлка като полумесец — морско сребърна дъга от плаващи дъски. Писаха си през цялата следваща зима; Бей стана на шестнайсет и започна да излиза с Шон. Дани замина за Европа. Престанаха да си пишат, той не се върна следващото лято и тя изгуби всякаква връзка с него.

Сега, хванала писмото си, тя се чудеше защо Шон го е взел. За какво беше факсът; защо Шон се е свързал с него? Може ли това да е същият Дан Конъли? Бей не знаеше, че Шон дори си спомня за съществуването му — или че му пука, ако си спомня. Това бе толкова отдавна.

Тя стана и отиде до края на леглото. Там имаше стара ракла, в която прибираше одеялата, но някога това бе раклата на надеждите й. Такова старомодно понятие, мислеше си сега. Баба й й я подари за завършване на гимназията. Принадлежеше на прабаба й и бе пристигнала с кораба от Ирландия. Някои от първите неща, които Бей прибра вътре, бяха нейните писма и писмата от Дан.

След двайсет и пет години брак с Шон и три деца, тя не можеше да повярва, че все още ги пази, но ги откри там: куп писма, завързани с ластик. Вглеждайки се по-внимателно в листа, който намери на яхтата, тя осъзна, че това е ксерокопие и забеляза онова, което бе пропуснала преди — бележката с почерка на Шон: „Корабостроителница «Елиза Дей», Ню Лондон“.

Объркана, Бей затвори очи. Знаеше, че има само няколко минути, преди Ани и другите деца да влязат и да поискат да разберат какво става. Те се бояха за баща си и Бей трябваше да им каже нещо.

Дланите й бяха лепкави, сърцето й препускаше твърде бързо, главата й се въртеше и тя не можеше да повярва на случилото се. Какво означаваше всичко това? Приличаше на нечий чужд кошмар. Хванала писмото, втренчена в него, тя се запита какво ли си е мислил съпругът й.

Тогава той ревнуваше от Дани Конъли. Въпреки разликата във възрастта, въпреки това, че Дан се отнасяше с нея като със сестра, Шон бе достатъчно умен, за да забележи съперника си. Чудеше се как Бей може да предпочете да виси край недостроената пътечка пред водните ски в Пролива. А Шон, с буйния си темперамент, никога не би могъл да разбере тихата страст на поетичния ирландски дърводелец.

Бей отново се замисли за папката, където откри писмото. Виждаше ясната рисунка на буса, неясните заврънкулки на „момичето“. Шон отново се бе захванал с това; това бе всичко, което можеше да й дойде на ума. Той бе обсебен от някоя жена.

Не знаеше какво друго може да е; не можеше да си представи. След всички тези години заедно тя не знаеше как функционира умът на съпруга й.

4.

Тара държеше ходилото на Ани в лявата си шепа, а с дясната лакираше ноктите й в розово. Кракът на момичето бе голям като на жена, но Тара се пренесе назад във времето, когато Ани бе още бебе, а тя — кръстницата й — играеше с нея на „това малко прасенце“, разсмиваше я и й се искаше някой ден да си има своя дъщеря.

— Скъпа, получаваш наградата — възкликна Тара.

Ани не отговори. Почти бе забравила за педикюра, а вниманието й бе приковано към стълбите. От там не се чуваше нито звук. Бей бе плашещо мълчалива и това безпокоеше още повече Тара.

— Не искаш ли да разбереш каква е наградата?

— Каква награда? — попита момичето.

— За най-красиви крака на плажа. Отлични момичешки крака на плажа. Тези мазоли си съперничат с всичките, които двете с майка ти имахме на твоята възраст. Близки сблъсъци с нахалници, ловене на раци по скалите, белези от гореща смола — ти си голяма работа.

— Благодаря — кимна Ани, без да се усмихне. — Какво става горе? Защо не търсим татко?

Тара си пое дълбоко дъх, концентрирайки се, сякаш на този свят нямаше нищо по-спешно от това да нанесе лака.

— Е, търсим го. Имам предвид, че майка ти се занимава с това. Тя е в постоянен контакт с полицията, както знаеш; сигурна съм, че говори с приятелите на баща ти, пита ги къде може да е отишъл. Нали го знаеш какъв е… — започна Тара и спря, защото навлизаше в опасна територия.

— Какво имаш предвид с това „знаеш го“? — попита Ани, хващайки се за това.

— О, имам предвид, че той обича да се забавлява. Винаги е готов за приключения, нали? — отвърна Тара и си помисли: „Като женкарството, което разбива сърцето на майка ти, като бягствата от семейството, прахосването на парите за обучението ти по казината…“


— Имаш предвид риболова? И лагеруването на открито?

— Точно така — отвърна тя.

— Ами цялата тази кръв? — попита момичето.

— Скъпа, знам — въздъхна Тара. Тя погали нежно крака й, взирайки се в тревожните очи на кръщелницата си. Нямаше какво да каже, за да обясни кръвта. Ако можеше да е толкова весела като майка си и измислеше някакви успокояващи мъдрости…

— Престани, Тара — настоя Ани, взирайки се в пръстите си. — Не мога просто да си седя тук и да се оставя да ми правиш педикюр. Трябва да изляза и да го потърся…

— Не, трябва да останеш точно тук, Ани — нареди Тара. — Мръква се и ти не можеш да излезеш просто ей така…

— Не, трябва — настоя момичето, почти извинявайки се, стана от плетената кушетка и тръгна към вратата. — Той може би се нуждае от мен!

— Ани, мръква се — извика след нея Тара, но тя излезе. Отвори задната врата и усети сладкия аромат на летния бриз. Небето все още беше светло, дърветата — сияйни; все още бе най-дългият ден в годината.

Бе време да се намеси майката. Тара се качи горе и застана пред затворената врата на Бей. Почука веднъж, после влезе. Най-добрата й приятелка седеше на края на леглото, втренчена в отворената ракла на надеждите с писма в ръце. Тара седна до нея и плъзна ръка по раменете й.

— Дъщеря ти излезе.

— Излязла е да намери Шон.

— Разбира се. Със седем пръста лакирани в розово. Предполагам, че така ще се почувства по-добре, като върши нещо, но скоро ще се мръкне.

— Добре, да идем да я приберем — заяви Бей и стана.

— Какво има тук?

— Дани Конъли.

— Какво? — попита приятелката й, шокирана от това име, изплувало от миналото.

А Тара усети, че писмата по някакъв начин крепят Бей.

— Пазя старите ни писма. И днес открих едно от тях в яхтата на Шон.

— Шегуваш се — че какво ще прави с него?

— Нямам представа, но открих и един факс от Дани. Изглежда, Шон се е свързал с него, да му построи лодка. Дани е станал корабостроител.

— Добре. — Тара кимна. — В това има някакъв смисъл.

— Всичко изглежда толкова пресилено — Шон отива при Дани за нещо. С всички тези неприятности в брака ни какво добро си е мислел, че може да излезе, като изкопае точно този епизод от миналото?

— Бих казала, че Шон не мисли трезво — отсъди другата жена. — Защото той със сигурност не би изглеждал добре, сравнен с Дан Конъли — поне с онзи Дани, когото всички познаваме. Онзи Дани би го намразил заради това, което ти е причинил. Ще му се обадиш ли?

— Тъкмо си мислех за това — кимна Бей. — Но не искам. Не ми е приятно да му се изтърся изневиделица след толкова години и да кажа: „О, чувам, че съпругът ми иска да си купи нова лодка от теб и между другото — той изчезна.“

Пое си дълбоко дъх, сякаш искаше да продължи, когато се чу звънецът на входната врата. Тя пусна писмата на леглото, а Тара сведе поглед към тях. Дан Конъли — най-готиният мъж, който някога е въртял чук в лятното царство на Хабърдс Пойнт.

Ето, това беше мъж, който можеше да плени Бей. Не като Шон Макбий, който успяваше само да разбие сърцето й.



Навън се смрачаваше и светулките бяха започнали да примигват в розовите храсти, когато Бей отвори вратата. Били и Пиджийн се бяха прибрали и тя се огледа за Ани, макар да видя Марк Боланд, застанал на най-долното стъпало. Много висок, той беше в тъмносин костюм, червена вратовръзка и очила със златни рамки. Бей се опита да се усмихне, но щом забеляза строгото му изражение и още по-строгите лица на двамата непознати в тъмни костюми, застанали от двете му страни, и на другите отзад, когато видя полицаите Пери и Дейтън да слизат от патрулните си коли в края на алеята, сърцето й се сви и усмивката й изчезна.

— Здрасти, Марк — каза тя.

— Бей, трябва да открием Шон — заяви той.

— Знам — всички се тревожим.

— Тревогата не е достатъчна — настоя Марк.

— Аз съм специален агент Джо Холмс — представи се единият мъж, пристъпи напред и я погледна в очите, сякаш, двамата бяха сами. — Аз съм от ФБР. Това е колегата, ми Андрю Крейн.

— ФБР? — допита Бей и се сети какво бе дочула Ани, за какво я попита преди това: Федералните.

— Ако можеш да ни кажеш къде е той, Бей — започна Марк. Лицето му беше зачервено, а от оредяващата му черна коса се стичаха капки пот. — Той…

— Това е заповед за обиск — обясни Джо Холмс и подаде лист хартия на Бей. Тя го погледна, докато няколко мъже се качиха по стълбите, заобиколиха нея и Тара и влязоха в къщата.

— Дай да го видя — настоя Тара и взе листа от ръката й, докато Бей гледаше надолу и видя напечатаното върху него: „… информация, записи, документи, материали…“

Бей усети раздразнението на Джо Холмс, когато Тара пое нещата в ръцете си.

— А вие сте? — попита той.

— Аз съм consigliere3 на госпожа Макбий — заяви Тара с опасно блеснали очи.

Специални агенти Холмс, Крейн и другите се промъкнаха край тях. Бей чуваше стъпките им. Втурна се в кухнята.

— Деца! — извика тя паникьосана. — Елате тук!

Били и Пиджийн изтичаха по коридора.

— Били, скъпи — обърна се към него Бей, опипвайки джобовете си за пари. Ръцете й трепереха толкова силно, че почти не можеше да ги използва. Извади десетдоларова банкнота и му я подаде. — Веселият фургон на плажа ли е? Ще купиш ли един сладолед на сестра си? — След вечеря фургоните на плажа бяха едно от големите забавления в Хабърдс Пойнт, но точно сега и двете деца сякаш бяха пуснали корени в кухнята.

— Какво има, мамо? — попита Били.

— Мамо, това са полицейски коли — прошепна Пеги, втренчила се през прозореца.