Останала сама, Бей се качи горе да полегне.

Съпругът й вероятно имаше сериозна контузия на главата и никой не знаеше къде е той. Дали ги беше изоставил, дали бе избягал заради престъпленията, в които го обвиняваха? Дали най-лошите им страхове бяха верни — дали беше мъртъв?

Тя се разплака, като внимаваше да не намокри възглавницата на Шон. Макар че го мразеше заради това, което им причини, тя не искаше да пере калъфката на възглавницата му, защото тя така ухаеше на него. Чу почукване на външната врата, но не му обърна внимание. То обаче не спря. Тя избърса очи и слезе долу.

Беше Джо Холмс, а репортерите стояха зад него. Бей погледна през вратата.

— Здравейте, господин Холмс — извика.

— Наричайте ме Джо — отвърна той. — Как сте? — Тя не отговори и той се изчерви. — Съжалявам — глупав въпрос — допълни и тя изведнъж се сети за кръговете под очите си, за факта, че е отслабнала с поне пет килограма.

— Влезте — покани го и отвори вратата.

— Децата ви тук ли са? — попита той.

Бей поклати глава. Погледна през прозореца и видя Ани и Тара да поливат градината. От маркуча се издигаше сребърна струя и блестеше на слънцето. Гърлото й се сви. Не беше стъпвала в градината си от тринайсет дни, откакто Шон изчезна. Джо проследи погледа й и те помълчаха за момент.

— Мислехме, че досега ще намерим Шон — обади се най-накрая той.

Бей кимна и се хвана за раменете, сякаш искаше да се задържи.

— А защо не сте? — избухна. — Казахте, че е ранен зле — не се ли е нуждаел от лекарска помощ?

— Определено — отговори Джо. — Проверихме всички болници в три щата. Обаждахме се на лекари, клиники…

— Кой още е бил на яхтата с него? Не може ли да ви помогне да го намерите?

— Който и да е бил, очевидно е преценил, че трябва да изтрие отпечатъците си. Има и други неща… Може ли да поговорим?

Бей кимна, а той я последва в кухнята и седна на една табуретка до масата. Отгоре висеше препарирана акула. Шон я улови миналото лято на път за Монтаук Пойнт. Бей не искаше мъртвото същество да виси в кухнята й, но той спечели.

— Обичате ли съпруга си? — попита Джо.

— Да — отговори без колебание тя.

— Сигурна ли сте?

Той се втренчи в нея, сякаш можеше да прочете мислите й и да разбере дали го лъже или не. Неуверена в себе си, Бей просто отвърна на погледа му и вдигна брадичка, после повтори:

— Да.

Беше се научила как да защитава семейството си — на всяка цена — от майка си и от майката на Тара.

— Тогава се надявам, че онова, което ще ви кажа, няма да ви съсипе — продължи Джо.

— Няма — отговори твърдо Бей. Но вътре в себе си трепереше.

— Вероятно знаете, че моята специалност са големите банкови измами.

— Не знам това, Джо. Знам само, че сте от ФБР.

— Съгласен съм. Е, аз съм от отдела в Ню Хейвън. Когато стане голямо престъпление, назначават хора, които са специализирани в определен тип престъпления. Моята специалност е…

— Банковите измами — довърши вместо него тя.

Той кимна.

— Нещо, което зная, което съм научил, е, че обикновено на вицепрезидентите не им е лесно да вършат злоупотреби, защото те не се занимават директно с парите. Ако има кражба, обикновено се търсят касиерите. Или понякога шефовете включват и управителите на клонове или други служители. Вътрешни хора за банката.

Устата на Бей пресъхна. Тя виждаше градината през прозореца. Беше ужасно, наистина. Преди няколко дни се чувстваше благословена, имаше беседки с рози, божури, жълти маргаритки, секирчета и делфиниуми, цъфнали като по чудо, беше благословена, имайки градината на своя живот, на своето семейство, която сега повяхваше и изсъхваше пред очите й.

Тя примигна и се заслуша.

— По-обичайно е вицепрезидентите да използват влиянието си… заемайки пари на фиктивни корпорации, които са създали… или да правят „лоши“ заеми, за които знаят, че няма да бъдат върнати… да събират комисиони… да използват властта си…

— Шон не би могъл да направи това — заяви Бей. — Той трябва да отговаря пред целия борд на банката. Попечители, други администратори…

— Хората го познават, вярват му — продължи Джо. Беше с раиран костюм и тъмносиня вратовръзка на малки бели точици; тя го видя как прокарва пръст по шията си, забеляза потта на челото му. Те нямаха климатик; не им трябваше, с морския вятър. Прекарваха летата по шорти и бански костюми. Отдавна в тази къща никой не носеше сако или вратовръзка. Всяка вечер, когато Шон влизаше, захвърляше сакото си.

— Точно така. Вярват му — потвърди тя, наблюдавайки как Джо се поти.

— Той присъства на заседанията на комисията по заемите, дава одобрението си за съмнителен заем; другите може да се учудят, но го пускат да мине. Казват си: „Хей, щом е добър за Шон…“ Може да подозират нещо, но щом той казва, че всичко е наред, те го правят. Не възразяват. Или, и ние току-що отхвърлихме тази възможност, някой от тях му е помагал.

— Намеквате, че е имало лош заем?

Джо кимна.

— Да, имало е. Преди шест месеца.

Бей се шокира.

— И вие го разследвате едва сега? Освен това какво ви кара да мислите, че Шон е извършил нещо нередно? Ако някой не си е изпълнил задълженията, вината е тяхна, не негова…

— Нещата се разпаднаха, когато Агенцията за защита на депозитите направи вътрешния си одит. Висок процент на съмнителни заеми от „Шорлайн“ — твърде много очевидни грешки са били прикрити. Те ни извикаха.

Нас, помисли си Бей: ФБР. Сети за онзи филм, „Недосегаемите“, за това как ФБР хвана Ал Капоне заради счетоводен проблем. Дали наистина водеха този разговор за нейния съпруг?

— Имало е три различни компании „в деликатно положение“ със заеми, одобрени от Шон. Плащанията не са направени… и ние видяхме онова, което от Агенцията за защита на депозитите вече знаеха — че банката не е трябвало да отпуска тези заеми.

— Значи, Шон е сгрешил.

— Това не е ясно.

— Не е ли невинен до доказване на противното? — попита Бей. — Ами другите служители? Вината не е ли и тяхна?

Той я погледна със съжаление. Онези служители не бяха изчезнали, не бяха напуснали семействата си. Бей заби нокти в дланите си, докато се вглеждаше в снимката на Шон на полицата и се опита да запази спокойствие.

— В Кънектикът полицията и ФБР поддържат близки контакти със служителите по сигурността в банките. Веднъж месечно банковата сигурност приема полицейските агенции и обсъждаме нещата.

— Кои неща? — попита тя, макар че Шон й бе говорил за тези срещи. „Скъпа, поддържаме банката сигурна за нашите пари и за парите на всички“ — казваше той.

— Просто процедури, начини за изпреварване на проблемите. По закон, когато ръководството на банката знае, че нещо не е наред, то трябва да подаде доклад във ФБР. ДПД — Доклад за подозрителна дейност.

— Шон не е ли знаел? — попита Бей, а напрежението й се усилваше.

— В този случай докладът е подаден от една млада жена на име Фиона Милс. Направила го е на своя глава — вероятно не е била сигурна на кого да се довери или до кого ще доведе разследването.

Фиона беше една от колежките на Шон. Още една млада жена от висшата класа, която много приличаше на Линдзи. Бей се учуди дали Шон не се е заглеждал и по нея.

Погледна към една стара снимка с нея и Шон, залепена с магнит на вратата на хладилника. Ани я намери, сложи я там — вероятно за да напомня на родителите й за по-щастливите им времена. Те бяха толкова млади, тъкмо завършили училище. Тя бе щастлива, влюбена, желаеше да вярва във всяка негова дума, да не обръща внимание на безразсъдството му. Главата й се завъртя и тя трябваше да отмести поглед.

— Проследявахме криминалната препратка за ситуацията с този заем, когато се натъкнахме на някои неточности в одита… няколко депозита в брой, по девет хиляди и деветстотин долара всеки, и на два парични ордера.

— Свързани със заема? — попита Бей объркана. Изпитваше безпричинна неприязън към колежката на Шон Фиона.

— Не — отговори Джо. — Все още е възможно заемите да са само лоша преценка от страна на Шон. Не сме приключили разследването.

Джо Холмс седеше много спокойно и я наблюдаваше внимателно с неподвижните си кафяви очи.

— Какво още? — попита тя. — Има ли още нещо?

— Преди — продължи Джо. — Когато ви попитах за заемите, вие казахте, че Шон „не би могъл“ да се измъкне с тях заради наблюдението от банковия борд. Не казахте „не би“ го направил… Има разлика.

Устната на Бей трепна, но тя не му позволи да забележи това. Погледът й се насочи към мивката, към чашите, подредени на полицата между прозорците.

— Паричните ордери и депозитите в брой — поясни Джо — бяха уликите.

— За какво?

— За факта, че Шон е отклонявал пари от частните си банкови клиенти. Започнал е на дребно — първо по сто долара на ден, после двеста. Мислел, е, че никой няма да забележи, а и защо да забележат? Това са били солидни сметки с постоянно постъпващи дивиденти. Той вземал пари от една сметка, влагал ги в тръст. По-късно пишел паричен ордер, за да ги изтегли в брой. Излизал на обяд, отивал до яхтата си и депозирал новите си пари в сметка, която открил в „Анкор Тръст“.

— Той никога не е внасял в „Анкор“. Те бяха конкуренцията — поясни Бей, а очите й горяха докато гледаше как Джо плъзга някакви формуляри по плота. Преди да погледне, разбра, че името на Шон е върху сметките… и неговият подпис.

— Клиентите са му се доверявали — заяви агентът. — Първо, той е прекарвал фондовете им в тръст в „Шорлайн“, а от там, използвайки паричните ордери — в сметка в „Анкор“, където е имал възможност да пише чекове и да ги харчи както си поиска.

— Не — възкликна Бей и поклати глава. Дали децата й щяха да чуят това? Това не можеше да е вярно; това би съсипало Ани. — Той никога не би наранил хората по този начин.

— Много хора не биха — отвърна Джо. — Те дори не се смятат за престъпници. Имат нужда точно сега. Нещо, от което имат абсолютна нужда.

— Ние имаме достатъчно пари — поясни тя. — Всички удобства.

— За него това дори не е било кражба. „Просто ще си взема сто долара и ще ги върна във вторник. Ще ги използвам през уикенда.“

— Не… ние имаме много… — Нали винаги това бе аргументът на Шон Бей да си остане у дома? Всеки път, когато тя искаше да се върне в училище, да започне работа? Той й казваше, че имат всички удобства… че имат много… не искаше съседите да си мислят, че се нуждаят от пари.

— После идва вторник и никой не пита… и той продължава. Сумите нарастват. Хиляда, пет хиляди. Девет хиляди и деветстотин. Нали разбирате, той е знаел, че всяка парична трансакция над десет хиляди долара изисква Доклад за трансакция в брой. Опитал се е да лети под радара, но Фиона е забелязала. Избрал си е, клиенти с големи авоари, от които да краде; помислил си е, че те може би няма да забележат. И те не са. Никой от клиентите дори не е забелязал. Той се е нуждаел — единствено нуждата го е карала да продължава.

— Не! — възпротиви се Бей. Каква нужда? Ипотеката, ваканциите, две коли, три деца, яхтата… някоя връзка? Защо ще рискува всичко, което имаха, за да краде от банката?

— И те са се натрупали с времето — продължи Джо.

— Месеци?

— Това разследваме сега. Сумите са нараснали драматично преди около единайсет месеца.

Нужда. Само нуждата.

— По закон — поясни Джо — всеки, който се занимава с пари във финансова институция — касиери, мениджъри на клонове — трябва да си взема отпуск в две последователни седмици, финансовите съветници се занимават само с документи, така че те са изключение.

Бей разбра. Шон й беше обяснил това. Всяко финансово престъпление би излязло на светло за две седмици.

— Но тези тринайсет дни след изчезването на Шон разкриха доста. Той не е прикрил следите си.

— Сигурно му се е случило нещо ужасно — прошепна тя и устата й пресъхна като растенията отвън. Помисли си за кръвта на „Алдебаран“. За черното и за всичката тази кръв по одеялото. — Имал е причина да не се прибере. Ами ако е…