— Боите се, че е мъртъв.

Бей се сдържа и кимна.

— Тялото му не е открито — продължи Джо. — Ако беше зима, с много лед и сняг, това би било по-обяснимо. Но е лято. Извинете ме за безчувствеността, но телата не остава, скрити в горещо време. Мислим, че е намерил лекарска помощ някъде и че се крие. — Той плъзна една хартия към нея, банковото извлечение от „Анкор Тръст“.

Бей сведе поглед към дебита на страницата. Преди четиринайсет дни в сметката е имало сто седемдесет и пет хиляди долара. А от тринайсет дни насам в баланса пишеше „нула“.

— Семейните ни сметки са в „Шорлайн“ — поясни разтреперана тя. Първото, което направи, след като се опомни от мисълта, че Шон е изчезнал, бе да провери състоянието на банковите им сметки.

Джо Холмс извади втори лист от папката си. Поколеба се, после й го подаде.

— Двайсет и седем хиляди долара — поясни той. — Чекове, спестявания, паричен пазар.

— Много е — отвърна тя, подражавайки на съпруга си. Очакваше да са повече.

— Никакви акции, облигации, друга инвестиции?

— Пазарът беше несигурен. Шон поема доста рискове, като инвестира. Имахме големи загуби. Но той спестява за колежа — имаме три деца.

— И харесва яхтата си, харесва казиното, харесва…

Бей вдигна очи, за да види дали той ще каже „другите жени“.

Но той не го направи. Агентът от ФБР изглеждаше уморен, беше му горещо, съжаляваше за всичко, сякаш просто желаеше този ден да свърши и той да се прибере у дома. Имаше ли деца, жена? Не носеше халка… Въздухът в къщата бе неподвижен, а Бей изведнъж усети, че може да изсъхне и да се превърне в пепел.

— Къде мислите, че може да е той, Бей? — попита агентът.

Тя седеше неподвижна, втренчена в двете сметки. Беше пресметнала всичко сама през последните няколко дни. С плащанията по ипотеката, застрахователните премии и данъците, с храната за децата, сметките за електричеството, за отоплението, с плащането на минимума по кредитните карти им оставаха около пет месеца, преди да се стопят спестяванията им.

А колко щеше да изкара Шон с тези сто седемдесет и пет хиляди долара и къде ги беше занесъл?

— Когато някой злоупотребява с доверителен тръст — поясни Джо. — Всички чекове и баланси се анулират.

Дали говореше за хората в банката? Или за нея и децата?

— Кой е Ед? — попита той.

Бей само се намръщи и поклати глава.

— Не мога да се сетя за никого.

— Ще попитам нещо друго. Какво мислите, че е означавала за Шон думата „момичето“?

Момичето. Думата й звучеше познато и тя се сети за папката на яхтата. Той говореше за бележката, надраскана от Шон, помисли си Бей и пулсът й започна да препуска, като се сети за рисунката на буса за доставки и името Ед.

— Не знам — отговори, уверена, че той я наблюдава внимателно. — Нещо, свързано с някоя от дъщерите ни?

— Не мисля така — заяви Джо.

„Той мисли, че «момичето» е друга жена, и вероятно е прав“ — каза си Бей. Слаб ветрец развя белите завеси на прозореца. С него се носеха солените миризми от морето и блатото, свежият полъх на морска лавандула и плажни рози. Бей чу гласовете на Ани и Тара да се носят през блатото, усети, че Тара я наблюдава.

— Може да се сетите за нещо — продължи Джо и пъхна внимателно листовете обратно в папката. — Нещо, което да ни помогне да го открием.

„Да откриете кого?“ — искаше й се да попита. За какво трябваше да помогне тя на Джо Холмс, да намери кого? Изобщо не познаваше този Шон Макбий. Нещо по-лошо, не познаваше себе си. Някъде по време на брака им сигурно бе сключила сделка със себе си да престане да обръща внимание, да започне да си затваря очите. Да се затвори.

Защото как всичко това би могло да се случи без нейно знание?

— Ако знаех нещо — каза много спокойно, за да не забележи той паниката, която я обземаше, — щях да ви кажа.



Когато Джо Холмс даде назад в алеята на Бей Макбий, той видя приятелката й Тара О’Тул да го наблюдава от къщата си от другата страна на блатото — нейната consigliere. Очите й бяха тъмносини, а погледът й — толкова пронизващ дори от това разстояние, че той усети как го полазват тръпки — Бей си имаше истинска приятелка. Джо имаше чувството, че Тара едва се сдържа да не изтича през мочурището и да не се изправи срещу него.

Искаше му се да каже на Тара, че това е една от страните в работата му, които мразеше най-много — да разпитва приятни, невинни хора за престъпленията на съпрузите им. Погледът на Бей бе достатъчен, за да го накара да си помисли за месец отпуск. Да избяга в някой курорт в Тусон, някъде далеч от тук, където нямаше да се занимава с нищо друго, освен да усъвършенства играта си на голф.

Баща му работеше в Бюрото и бе сред първите, които научиха Джо, че голфът помага много за премахване на стреса в работата. Джо израсна с представата, че баща му е най-хладнокръвният герой, шпионин като Джеймс Бонд, само че по-едър и по-силен и без английски акцент. Джо последва пътя му.

Мейнард Холмс израсна до шеф на отдела в Ню Хейвън. Живееха в голяма синя къща на Мейн Стрийт в Крандел, между магазина и библиотеката. Докато другите бащи бяха учители, банкери, адвокати, монтьори, Джо знаеше, че баща му се стреми да хване лошите.

— Как разбираш кой е лош? — попита го веднъж той.

— Не от външния му вид — обясни баща му. — Никога не съди за хората по външния им вид, Джо. Или по колата, която карат, или по къщата, в която живеят, нито дори по думите им. Съди за хората по действията им. Така разбираш дали са добри или лоши.

Джо никога не забрави уроците на баща си. Искаше му се той да е жив сега; наистина би искал да обсъди с него случая на Макбий. Но това бе най-малкото. На Джо му липсваха родителите му. Майка му почина от инсулт преди две години; баща му не изкара и шест месеца след това.

Джо би искал да има такава любов. Но докато разследваше престъпността на белите якички, той видя толкова много лъжци и разбити сърца, които те оставяха след себе си, че не беше сигурен дали любов като тази на родителите му съществува вече. Гледаше на повечето хора, с които се срещаше, със същото напрегнато подозрение каквото видя в очите на Тара О’Тул само преди десет минути.

Следващата спирка на Джо бе Шорлайн Банк. Трябваше да разпита Фиона Милс. Секретарката в приемната му посочи кабинета й и той влезе. Фиона имаше поразителни сини очи и кестенява коса, прибрана назад с панделка; беше облечена в семпъл, но скъп раиран костюм.

— Имам няколко въпроса — обяви той.

— Днес ми е много натоварен ден, господин Холмс — обясни тя и посочи бюрото си. — След като Шон изчезна… и с цялата каша, която остави след себе си… Разбира се, бих направила всичко, за да ви помогна, но точно сега нямам много време.

— Знам — отвърна Джо, мислейки си колко различни бяха тъмносините й очи от тези на Тара О’Тул. Той преглътна и седна. — Благодаря за сътрудничеството. Преглеждаме последните детайли, опитваме се да стигнем до дъното. Първо, тук работи ли някой на име Ед?

— Едвин Тейлър, той е в попечителския отдел — отвърна тя. — И Едуардо Валенти от Ню Йорк, който е на стаж през лятото. Родителите му живеят в района.

Джо си отбеляза и вдигна поглед.

— Може лица ми разкажете малко за себе си и какво знаете за Шон Макбий?

Фиона бе пристигнала в Шорлайн Банк преди около пет години и тогава всичко изглеждало страхотно. Банката била идеално място за работа, тя харесвала колегите си, всички изглежда се разбирали и работели заедно за развитието на банката.

— Шон е много борбен — започна тя. — Ние сме на почти едно и също ниво, станахме вицепрезиденти по едно и също време. Не се притесняваше да си иска повишението, ухажваше президента и борда… Аз знаех, че и двамата ще го получим, както и стана, но той наистина се поизпоти.

— Това свързано ли е с характера му?

— Много. Той обича състезанията, наградите. Една година отговаряше за касиерите и винаги организираше състезания. Спомням си, че в едно от тях човекът, открил най-много нови сметки, получаваше уикенд в Нюпорт — такива неща. Много държи да има най-голямата яхта, най-новата кола.

„За разлика от Бей“, каза си Джо, докато си водеше бележки.

— Мислите ли, че е присвоявал пари на клиенти?

— Тогава не — отвърна тя. — Никога. Това започна след онази история с президентството…

— Когато „Шорлайн“ купи Марк Боланд от друга банка?

— Да. От „Анкор“. Трябва да призная, че аз също бях разстроена. С Шон се надявахме, че един от нас ще заеме поста. Мислех, че бихме се справили страхотно. Но вместо това те докараха Боланд.

— И след това Шон се промени?

Фиона кимна.

— Да, той беше бесен. В началото с него направо не се работеше — не искаше да споделя цифри, да обсъжда заеми. Пропускаше събрания, при всяка възможност излизаше с яхтата си. Един ден след работа му казах да се вземе в ръце — заради семейството му, ако не заради самия него.

— Бил е на път да го уволнят?

Фиона кимна.

— Мисля, че нещата отиваха натам.

— И после какво?

— Ами, няколко лоши заема — аз заподозрях нещо, но не исках да кажа. Шон започна да се среща с една от служителките по заемите, Линдзи Бийл — много открито, безсрамно. Познавам Бей, харесвам я и си помислих, че той се държи като задник. Започна да води Линдзи в казиното, а на следващия ден тя идваше и разказваше.

— Недискретно.

— Много. Линдзи говореше, че Шон пръска много пари. Той започна да прави лоши заеми, а аз усетих, че има нещо нередно.

— Говорихте ли с него?

— Да. Той не ми каза нищо. Отначало… но после започна да ме избягва. Всеки път, когато исках да обсъдим нещо, той ми казваше да му оставя гласова поща, да му пратя съобщение. Най-накрая отидох при Марк.

— Наистина?

— Да. Той беше много разстроен. Харесваше Шон — всички го харесваха. А мисля, че Марк е достатъчно чувствителен, за да разбере, че Шон го мрази. Имаха си някаква стара история — спор още от гимназията. Мисля, че играеха голф. Шон бе такъв човек, че когато играе голф срещу теб, ще поиска да играе за часовника ти, за ръкавелите ти.

— А за пари?

Фиона поклати глава.

— Не толкова много. Мисля, че беше семейна черта. Шон произлиза от работническо семейство и наистина харесва преуспяващите. Много банкери от Нова Англия имат подобен произход…

Джо кимна. Беше прочел досието. Преди три години Фиона отишла в Ню Йорк на банков семинар с Шон; според документите, получени от хотел „Грегъри“, те са били в обща стая. Имали са обща работа, но Джо подозираше, че маниерите й са го привлекли най-много. Фиона бе израснала в Провидънс, бе прекарвала летата си в Нюпорт. Семейството й фигурираше в Обществения регистър5 Бе учила в училище „Мадейра“ и в колежа „Мидълбъри“, имаше диплом от Бизнес школата в Колумбия.

Тя бе вперила поглед в Джо. Въпреки климатика капчица пот потече между раменете му. Той се учуди дали тя не е „момичето“.

Полицията бе открила папка с банкови извлечения и счетоводни книжа на яхтата на Шон. Джо ги анализира и разбра, че представляват много от хората, от които Шон бе присвоявал. Обърка го начинът, по който бе написал „момичето“ навсякъде — Джо бе проучвал много драсканици на престъпници и най-общо можеше да схване емоциите им.

Бе видял как един фалшификатор на чекове изписваше „Париж“ и как един убиец бе надраскал „Мери-Ан“, как един контрабандист бе написал „Саут Бийч“ с известна лекота, с мечтите на престъпника, присъстващи в думата. Не и „момичето“. Джо забеляза дебелите черни букви, силно очертаната граница: сякаш истинското момиче, което и да беше то, тежеше на съвестта на Шон.

— Шон някога говорил ли ви е за работата си, за банката?

— Естествено — отговори тя. — Ние сме колеги.

— Намеквал ли е някога какво прави със злоупотребите?

— Разбира се, че не е. Нямах представа… и сега ми е трудно да повярвам. Клиентите му го обичаха. И той говореше с любов за тях. Грижеше се за всички.