Не можеше да повярва на думите му. Наистина ли говореше сериозно? Какво всъщност имаше предвид? За брак ли мислеше? Обичаше ли я? Толкова бързо?

— Не ви карам да бързате, Александра, но се страхувам, че можете да ме напуснете, преди да сме имали достатъчно време да се опознаем. При нормални условия не бих говорил с вас толкова скоро. Разбирате ме, нали, мила?

Ръцете му се плъзнаха покрай кръста й, придръпвайки я към себе си. Наклони се напред, а устните му потърсиха нейните.

В изненадата си Александра не реагира, дори когато устата му нетърпеливо се впи в нейните устни, опитвайки се да събуди страстта й. Ръцете му обхванаха гърдите й, обезумяло опитвайки се да разкопчеят корсажа й. Но в ума й проблеснаха живите спомени за други мъже, за други места и Александра го отблъсна от себе си. Преди да скочи и да побегне, видя изчервеното му, изненадано лице. Той беше просто един мъж, като всички останали, помисли си тя. Не можеше да му вярва.

Хейуърд бързо я последва, докато тя тичешком приближаваше конете.

— Александра, съжалявам! — извика той. — Моля ви, не ми се сърдете. Просто сте толкова красива, че не можах да се сдържа.

Отново почувства, че силата й се завръща. Спря се и се обърна към него.

— Принуждавате ме да бързам. Не мога да взема решение, още по-малко да се ориентирам в мислите си, докато не си спомня коя съм аз и какво правя тук. — Тъжното му лице я накара да осъзнае, че говори твърде остро. Спря за миг и добави с по-нежен глас, докосвайки ръкава му. — Нека се опознаем един друг докато съм тук, Хейуърд, и тогава ще поговорим отново.

Лицето му незабавно се проясни.

— Благодаря ви, Александра. Ще направя всичко, за да се чувствате щастлива.

Докато й помагаше да се качи на седлото, Александра си мислеше, че този тип мъже я отблъскват почти толкова, колкото студената пресметливост на Стен Луис. Инстинктивно разбираше, че не желае мъж, когото да може да контролира или командва, но и не искаше такъв, който би я наранил.

Отправиха се обратно към къщата, също така мързеливо както преди, но сега Хейуърд си тананикаше щастливо или сочеше разни забележителности, растения с необичайни имена, изобщо използваше всяка възможност да привлече вниманието й. Помисли си, че се държи като ученик, който се опитва да я впечатли, но въпреки това го харесваше, защото беше приятен придружител и искаше да й достави удоволствие, доколкото може.

Когато пристигнаха в плантацията следобедното слънце залязваше. Керълайн беше първият човек, когото срещнаха.

— Приятно ли прекарахте следобеда? Когато се събудих Леона ми каза, че двамата сте излезли да пояздите. Значи можете да яздите, Алекс?

— О, да. Да, наистина. Прекарахме един хубав следобед. Островът е чудесен. Никога не съм виждала нещо подобно.

— Ако харесвате острови… — сви рамене Керълайн.

Хейуърд се разсмя.

— Никога и никой не те задоволява, Керълайн.

— О-о, грешиш, Хейуърд — присви очи Керълайн. — Има един човек, който може да ме направи напълно щастлива… ако поиска.

Александра веднага си помисли за Джейк. А и думите на Леона — „мъжът на Керълайн“. Значи Керълайн искаше Джейк да се ожени за нея и да я отведе със себе си, далеч от островния начин на живот. Но дали би го направил?

— Толкова се радвам, че сте си допаднали един на друг — натъртено рече Керълайн. — Знаете ли, Алекс, на острова няма чак толкова много млади дами, които да подхождат на Хейуърд. Той е много специален, а вие, несъмнено, сте добре възпитана, доколкото може да се разбере от спомените ви.

— Керълайн… — започна Хейуърд.

— О, Хейуърд, очевидно е, че си принадлежите един на друг, така че защо трябва да го криете — убедено рече Керълайн.

Александра се изчерви, много добре разбирайки какво цели с натиска си Керълайн. Тласкаше ги един към друг, нещастно си помисли Александра. Но защо?

— Керълайн, притесняваш Александра. Трябва да й дадеш време да разбере навиците ни и самите нас. Не е привикнала към нашата откровеност.

— О, съжалявам, Алекс. Просто искам всички останали да са щастливи така, както сме ние с Джейк — самодоволно каза тя.

Александра погледна бързо към кафявите й очи, чувствайки внезапен пристъп на отвращение, след което се обърна въпросително към Хейуърд.

— Керълайн, не трябва да говориш толкова прибързано за Джейк. Той е…

— Глупости. Той е тук, нали? Това доказва онова, което ви казах. Върнал се е за мен и точно заради това трябва да сме много щастливи, нали, Алекс?

Александра преглътна и кимна утвърдително.

— Да, наистина. Много се радвам за вас и за Джейк, Керълайн.

— Благодаря — отвърна Керълайн с горящи тъмни очи.

— Керълайн, след като си се преоблякла за вечеря, не би ли могла и Александра да го стори? — намеси се Хейуърд със загрижен глас.

— О, разбира се, и трябва да побързате. Гостите ще пристигнат всеки момент.

Александра се измъкна с признателност от компанията им. Бързо влезе в къщата, казвайки си, че няма ни най-малко значение, че Джейк се е върнал за Керълайн.

Седма глава

Александра се спусна надолу по великолепното стълбище във вълна от мека коприна, шумолящи фусти и сладък парфюм, уверена в красотата си. Роклята, която Леона беше преправила за нея, беше в нежен кайсиев цвят, който идеално подчертаваше златисточервените й коси. Беше прибрала косата си в малка стегната плитка на тила си, намеквайки по този начин за истинското й великолепие. Никога не бе се чувствала по-красива, по-женствена.

Повеят на вятъра донесе заедно със сладката си свежест и тихото мърморене на гласове от верандата, обляна от лунната светлина. В далечината се чуваха щурци, жаби и мекото жужене на насекомите. Спря на входа.

Хейуърд сякаш усети присъствието й. Вдигна бързо поглед, прекъсвайки в средата на изречението разговора си с един възрастен джентълмен.

Ударите на сърцето зашумяха в ушите му. Виждаше само ослепителната й красота, в рамката от мека лунна светлина. Александра стоеше на вратата небрежно, сякаш винаги беше стояла там, сякаш където и да отидеше, всичко щеше да е само един декор за сияйната й хубост. Бледата й кожа изглеждаше почти блестяща на свръхестествената светлина, а косата й сякаш беше от пламък, който насищаше цвета си от нежната й, прилепнала рокля. Не можеше да мисли за нищо друго, освен за желанието си да зарови лице в нежната топлина на закръглените й, стегнати гърди. Никога не бе желал нещо по-силно от тази жена, която сега стоеше толкова небрежно пред него. Трябваше да я има и то скоро.

Погледът му не трепна, докато се приближаваше към нея, чувствайки се като в сън. Притегли я към себе си, за да вдъхне аромата на сладостта й и да почувства топлината на тялото й.

— Вие сте изключителна, Александра. Не съм виждал толкова красива жена.

Александра едва ли разбра какво й говори, тъй като първото нещо, което видя, след като очите й привикнаха с тъмнината, беше Джейк. Сърцето й потрепна странно, но усещането веднага се превърна в студена болка, щом забеляза, че Керълайн се е наклонила към него, а сластните й гърди почти са изскочили от дълбоко деколтираната й рокля. „Керълайн страстно желае Джейк да я люби“, помисли си хладно Александра, твърдо решена никога да не показва по подобен начин чувствата си към един мъж. Разбира се Джейк вероятно беше свикнал жените да му се предлагат по такъв начин и всъщност очакваше да действат така. Е, определено нямаше да има възможността да я види да се приближава към него така. В края на краищата, тя беше севернячка, а освен това беше от рода Кларк. Никога, за нищо на света не би се унизила пред един мъж.

Джейк почувства погледа й върху себе си. Прииска му се да размаже лицето на Хейуърд, щом го видя толкова близо до нея. Сграбчи чашата си и я стисна с такава ярост, че за малко не я счупи. През целия ден Алекс се въртеше в ума му. Мисълта за нежното й тяло го тормозеше повече от повредения кораб. По дяволите, какво ставаше с него? Досега в живота му не бе имало жена, която да не може да люби и след това да изостави, забравяйки я напълно. А все още дори не беше докоснал тази жена. Въпреки това почти можеше да усети гладката й кожа, сякаш чувстваше как зърната на гърдите й се втвърдяват от докосването на ръцете и устните му, как устните й го изгарят със сладък, жаден пламък.

Керълайн забеляза накъде гледа Джейк. Прикривайки яростта си със студена усмивка, тя промърмори нещо за необходимостта да играе ролята на истинска домакиня и се насочи към младата жена, която беше прекалено красива, за да остане ненаказана.

— Алекс — усмихна се тя насила, — тази вечер изглеждате хубава. Виждам, че роклята ви подхожда.

— Да, благодаря ви — бързо отвърна Александра, опитвайки се да не излива истинските си чувства към Керълайн и Джейк.

— Бих искала да ви представя на другите гости — рече Керълайн, като поведе Александра със себе си. Хейуърд ги последва.

— Това е доктор Елдър. Той е стар, добър приятел на семейството ни и сам се справя с целия остров — обяви Керълайн с топлина в гласа си.

— Здравейте — каза възрастният господин и докосна с устни ръката на Александра.

— Радвам се да се запозная с вас, сър. Вие сте доктор по медицина, нали? — колебливо попита Александра, а сърцето й заби по-бързо. Дали този човек нямаше да познае, че не е изгубила паметта си?

— О, да — отвърна вместо него Керълайн, поглеждайки лукаво към Александра. — Той е единственият лекар на Бахамските острови и всички ние му засвидетелстваме уважението си, нали, доктор Елдър?

— Скъпа Керълайн, не сте показвали уважение към никого, откакто помогнах да се появите на този свят — засмя се тихо той.

— Е, не бихме могли да се справим без него. Може би той може да ви помогне, Алекс.

— Не бързайте, мила моя — обърна се доктор Елдър към Александра. — Керълайн ми разказа, че сте загубили паметта си. Нищо не може да бъде направено. Понякога се връща, понякога не. Но ще съм щастлив да ви прегледам, за да сме сигурни, че това е единственото ви нараняване.

— Благодаря — промърмори Александра и продължи с по-силен глас. — Ще съм ви благодарна, ако ме прегледате. Ще се опитам да дойда в кабинета ви през следващите няколко дни.

— Щом почувствате нужда, заповядайте. Обикновено съм в Насо, но ако ме няма, в кабинета ми ще знаят къде се намирам.

— Благодаря ви — повтори Александра, забелязвайки, че Керълайн изглежда донякъде разочарована. Показваше се добронамерена и готова да й помогне, но Александра беше сигурна, че Керълайн иска да я нарани или да я изобличи по някакъв начин.

— Какви са тези разговори за изгубена памет? — избоботи нечий глас зад Александра.

Веднага позна гласа и се завъртя. Към нея се приближаваше капитан Съли, усмихвайки се на стъписаното й изражение. Умът й се мяташе във всички посоки, опитвайки се да открие път за бягство, но не можеше да го стори. Беше решила да поиска куфарите си от този човек и трябваше да го направи.

— Капитан Съли, не познавате Алекс, нали? — любезно каза Керълайн.

Александра забеляза злобния проблясък в погледа й. Какво се опитваше да й стори Керълайн? И защо? Изглеждаше твърдо решена да научи истината за Александра. Първо докторът, а сега и капитан Съли. Е, нямаше да позволи на Керълайн да я изплаши или да я принуди да разкрие истината.

— Много се радвам да се запозная с вас, капитане. И вие ли сте „приятел“ на Керълайн от войната? Хейуърд ми разказа колко ви е било приятно да пускате котва тук.

Усмивката на капитан Съли бавно се стопи, щом осъзна, че Александра няма намерение да се остави и да бъде толкова лесно сплашена, колкото той си бе мислил. Искаше му се да я издаде, да им разкаже за нея, но не смееше да признае пред всички тези хора, че беше паднала от шхуната му и всъщност той я бе изоставил на сигурната смърт.

Какъв ли номер кроеше? Първо, беше настояла да наеме шхуната му до Ню Орлиънс. Не беше казала името си, но изглежда имаше много пари. Сега се преструваше, че си е изгубила паметта, но когато очите им за първи път се срещнаха, капитан Съли забеляза, че го е познала. От самото начало беше решил, че вероятно е някоя богата проститутка, която бяга от Ню Йорк. Сега, като я видя облечена в тази прилепнала рокля, подозренията му се потвърдиха. Малката кучка си искаше куфарите, защото една скъпоплатена блудница има нужда от аксесоарите на занаята си. Е, би й позволил да си ги вземе, но на определена цена. Една безплатна мостра от стоката й — това му беше цената.

Джейк внимателно наблюдаваше Алекс, чудейки се откъде познава Съли. Беше очевидно, че капитанът, когото познаваше и мразеше от войната, е срещал и преди Алекс. Ако тя беше избягала от шхуната на Съли, тогава Джейк щеше да разбере на всяка цена защо го е направила. И ако Съли вече й беше досаждал, щеше да го убие.

— Мисля, че е време за вечеря — заяви Керълайн и така помогна на Съли да се измъкне без отговор. — Моля, последвайте ме в столовата.