— Добре, трябва да знаеш. Бях изнасилена от един мъж, който искаше да се ожени за мен. Каза ми, че след като веднъж изгубя девствеността си, никой друг мъж не би ме поискал. Не мислех, че ще има голяма разлика, но виждам, че съм грешала.

— Изнасилил те е? — тихо каза Джейк, чудейки се дали говори истината.

— Да, изнасили ме. Но ти никога няма да ми повярваш, а за мене това няма значение. Наистина няма значение. Просто ме остави сама — хладно каза тя, решена да възвърне колкото може от достойнството си.

Дали не беше блудница, която се правеше на девствена, както бе предположил Съли? Дали не го правеше на глупак? Дали не правеше всички на глупаци?

— Кажи ми името му, Александра? Искам да го знам. Кажи ми го.

— Няма нужда. Никога няма да се срещнеш с него.

— Кажи ми и… — започна Джейк, но изведнъж спря и стисна ръката й дори още по-силно, докато очите му бързо оглеждаха тъмната, сенчеста стена от палми, които ограждаха сребърните пясъци на плажа.

Александра го погледна въпросително. Какво виждаше или чуваше? Беше застинал като животно, което е усетило чуждо присъствие, но какво ли имаше там, отвъд?

— Облечи се, Алекс. А след това бавно тръгни към кораба. Какво и да стане, не гледай назад и се дръж естествено — прошепна той, а очите му продължаваха да оглеждат сенките.

— Но какво…

— Шшт! Не питай, само прави това, което ти казвам.

Предупредително стисна китката й и я пусна да върви.

Александра почувства, че сърцето й бързо запрепуска, щом несигурно стана от пясъка. Този незнаен враг беше дори по-ужасяващ от онова, което можеше да се види. Вдигна роклята си — разкъсана, мръсна, с петна от сол и бързо я навлече. Обу пантофите си, пълни с пясък, без да обръща внимание на боцкането по краката си. Искаше час по-скоро да се махне от това място.

Без да се оглежда, тръгна по осветената от луната плажна ивица. Успя да направи само няколко крачки, когато до нея се появи Джейк. Беше облякъл панталоните си. Прегърна я през кръста, но не погледна към нея.

Изведнъж проехтяха изстрели. Куршумите се забиха дълбоко в мекия пясък, вдигайки малки фонтанчета на няколко крачки пред тях. Джейк не се поколеба. Дръпна Александра за ръката и се втурна да бяга. Александра с мъка го следваше. Прозвучаха още изстрели и Александра се спъна, падайки на колене. Джейк я дръпна, теглейки я още по-яростно след себе си.

Изведнъж той се закова на място. Погледна го изненадана, след това премести поглед в посоката, в която се взираше. Простена и инстинктивно се притисна към него. Точно пред тях стоеше Керълайн, а в дясната й ръка висеше дълъг, черен камшик. От двете й страни стояха Хейуърд и Съли с револвери в ръце.

— Наистина ли ни мислиш за толкова глупави, Джейк? — тихо попита Керълайн, а камшикът в ръката й леко изплющя по пясъка и се нагъна.

— Мислех, че сте достатъчно умни, за да не се забърквате с мене, Керълайн. Щяхме да си тръгнем мирно и тихо. Не искам да се карам с теб — каза Джейк с напълно спокоен глас.

Александра стоеше до него и усещаше враждебността на противниците им, а също и напрегнатото тяло на Джейк до своето.

— Дай ни я, Джейк — хладно подметна Хейуърд. Докато местеше погледа си от Джейк към Александра, лицето му се изкриви от гримаса, страховита като самата смърт.

— Дай ни онова, което ни принадлежи, Джейк — обади се Съли, оглеждайки безсрамно Александра в мокрите й, прилепнали дрехи.

— Да, ние искаме нея, Джейк — почти измърка Керълайн.

Александра се сви, а ръцете й се вкопчиха в Джейк, търсейки закрила. Досега мислеше, че не може да има нещо по-лошо от тримата братовчеди Кларк, които да се опитват да ръководят живота й. Но те искаха живота й, а тези хора тук желаеха смъртта й.

— И тримата знаете, че Алекс е моя. Аз я намерих. Задържах я. Направих я моя.

— Но, мой любими измамнико — хладно каза Керълайн, като плесна с камшика си в тяхна посока, — ти си невъоръжен. Дай ни я или още сега ще я застрелят. Искаш ли да умре?

Пистолетите веднага се насочиха към Александра. Джейк я бутна зад себе си.

— Мислиш се за много хитър, Джейк? — попита Съли. — Номерът няма да мине. Трябва само да мина зад теб, докато Хейуърд те пази от другата страна. Дай ни я.

— Стига сте си играли с тях — остро рече Керълайн, губейки търпение. — Искам тази жена!

Плесна с камшика си веднъж, два пъти, след това замахна към Джейк, целейки се в очите му. Но той беше готов за движението й и хвана камшика с ръка. Дръпна го силно и Керълайн падна, все още вкопчена в оръжието си. Джейк скочи към нея и кракът му безмилостно се стовари върху ръката й. В същия миг тишината на нощта беше прорязана от остър, заповеден глас:

— Хвърлете оръжието!

Александра погледна с неочаквано облекчение и видя неколцина мускулести моряци под командването на Морли, всичките с пушки насочени към Хейуърд и Съли.

Джейк издърпа камшика от ръката на Керълайн и го захвърли в прибоя. Погледна равнодушно проснатото й, неподвижно тяло, след това отстъпи и хвана ръката на Александра.

Керълайн с мъка се надигна на колене, след това се изправи с котешка грациозност и гневно се втренчи в Джейк и Александра.

— Този път спечели, Джейк, но не стъпвай отново на Бахамските острови — предупреди го гневно тя, със сурово изражение в кафявите си очи.

— Не се безпокой. Нямам такива планове. Сега като че ли вече няма никакъв смисъл да идвам.

Усмихна се на Александра, но очите му говореха друго. Александра се замисли, дали не го прави, само да подразни Керълайн. Не можеше да забрави нито неговия, нито своя гняв преди малко. Беше я обвинил несправедливо и инстинктивно разбираше, че няма да могат лесно да разрешат този проблем.

— Няма нужда от повече кръвопролития — каза Джейк. — През войната имаше достатъчно. Александра ми принадлежи и нека с това да сложим край на тази история.

Поклони се отсечено, след това се обърна към Морли, за да му даде инструкции, преди да хване ръката на Александра. Поведе я към кораба си, който се виждаше закотвен недалеч от тях. След преживяното гледката сякаш я успокои. И ако до нея не вървеше този силен мъж, който не знаеше милост, този кораб можеше да бъде едно безопасно убежище.

ЧАСТ ВТОРА

В СТРАНАТА НА ПАМУКА

Девета глава

Александра кръстосваше капитанската каюта на „Летящия Джей“. Намираха се в пристанището на Ню Орлиънс, но на практика беше пленница на Джейк. Макар да бяха прекарали заедно само няколко дни, след като напуснаха Бахамските острови, Джейк беше решил да я задържи при себе си. Не искаше дори да изслуша молбите й, че трябва да остане в Ню Орлиънс, че има някаква работа в града. Джейк отиваше в Тексас и беше решил на всяка цена да я вземе със себе си.

След като се качиха на кораба Джейк бързо бе установил отношенията между тях. Когато не беше на палубата, за да командва кораба, както за щастие беше през повечето време, той стоеше с нея в каютата и я учеше на изкуството на любовта. Съпротивляваше му се, тъй като не искаше да се остави в ръцете на един мъж, който я третираше като първокласна проститутка. Никога не се предаваше без борба, но все пак той беше толкова силен, а освен това в неговите ръце тялото й обикновено някак си не я слушаше. Изпадаше в ярост от факта, че отговоря на желанията му. Въпреки това, когато той дойдеше при нея, тялото й тръпнеше от нетърпение да се слее с неговото, докато накрая не се отпуснеше изтощена и задоволена в ръцете му.

Не успяваше да сложи ред в хаоса от чувства и усещания. Досега не беше изпитвала към никой мъж това, което сякаш я притегляше към Джейк. Той я обиждаше с желанията си, с неговата увереност, че тя ще се радва да остане с него и че ще направи всичко, за да бъде с него. Е, той грешеше. Тя принадлежеше само на себе си. Беше господар на живота си. И нямаше да позволи да се превърне в пленница на странната власт, която той имаше над тялото й. Щеше да избяга от него. Трябваше да избяга от него!

Освен това, не бе забравила обещанието, дадено на Олаф. Беше твърдо решена да го спази. Беше в Ню Орлиънс. Беше изминала дълъг път и беше преминала през толкова премеждия, за да се добере дотук. Нямаше да позволи да бъде отведена в някакво варварско място като Тексас от един мъж, когото не харесваше, а още по-малко желаеше. Не, трябваше да избяга от кораба на Джейк и да изчезне от неговия живот.

Първият й проблем бяха дрехите. Единственото, което имаше, беше роклята, която носеше на Бахамите и никакво бельо. Беше смущаващо, но просто нямаше нищо друго, освен яркия шал, който откри в сандъка на Джейк. Той поне можеше да прикрие корсета й, който беше твърде дълбоко изрязан и почти откриваше гърдите й до половината, за да се разхожда с него посред бял ден.

Нямаше пари. Не можеше да рискува да се свърже с банката си в Ню Йорк, защото, веднага щом го стореше, Стен Луис щеше да разбере къде се намира. Налагаше се да намери начин незабелязано да напусне кораба и да потърси в Ню Орлиънс семейство Джермън. Беше решила да открие родствениците на Олаф. Вероятно те можеха да й помогнат. За съжаление в настоящия момент не беше в състояние да им окаже някаква помощ.

Джейк бе напуснал кораба рано тази сутрин. Беше й казал да не прави опити да слезе на брега, защото той така или иначе ще я открие. Суровите му сини очи я бяха погледнали заплашително и тя знаеше, че гневът му ще избухне, ако избяга, но това беше без значение. Решението й да избяга беше окончателно. Освен тава, беше й казал, ме заминава за няколко дни, че когато се върне, ще й донесе нови дрехи и ще я отведе на разходка в Ню Орлиънс. Дълбоко в себе си Александра бе убедена, че той сигурно е повярвал на подмятанията на капитан Съли, че е проститутка, която бяга в Ню Орлиънс. Иначе защо й трябваше да идва в този град? И щом е така, защо да не отиде с един мъж в Тексас? Глупак! Щеше да му покаже!

Всички моряци на борда на „Летящия Джей“ бяха в отпуска, освен Морли, който трябваше да се грижи за нея, без да нарушава строгата заповед на Джейк да я държи заключена в каютата. По време на пътуването от Бахамските острови до тук старият моряк бе винаги много любезен с нея и Александра се привърза към него. Чувстваше се малко виновна, че ще му създаде неприятности като избяга, но се налагаше да го стори. През целия ден очакваше с нетърпение Морли да й донесе вечерята. Той не можеше да го направи, без да отключи вратата и да влезе, а това щеше да й осигури най-добрата възможност за бягство. Тревожеше се само, че денят вече си отива. Предпочиташе да започне обиколката си в непознатия град, докато още е светло.

На вратата на каютата най-сетне се почака, нещо, което беше очаквала през целия ден. Тя беше изпълнена с решителност и очите й горяха сурови и блестящо зелени. Не трябваше да мисли нито за любезността на Морли, нито за гнева на Джейк, когато откриеше, че я няма. На всяка цена трябваше да избяга. Щом чукането се повтори, този път по-настойчиво, тя взе почти пълната бутилка уиски, която Джейк беше оставил на масата. Беше най-доброто оръжие, което успя да намери и сигурно щеше да свърши работа. Приближи се на пръсти до вратата, застана зад нея и стисна здраво бутилката.

Отново се почука — по-силно, по-настойчиво. Дочу се загриженият глас на Морли:

— Мис Александра? Мис Алекс? Донесох ви вечерята. Ходих до Ню Орлиънс и купих пресни плодове и зеленчуци. Ще се зарадвате на малко разнообразие в храната. Спите ли? Добре, аз само ще вляза и ще оставя подноса.

Ключът се превъртя. Александра се напрегна и вдигна бутилката. Морли отвори вратата. Щом пристъпи в каютата, тя стовари с всичка сила бутилката върху главата му. Тя се строши, съдържанието се разля върху моряка, а от силата на удара се разхвърчаха малки късчета стъкло. Коленете на Морли се подгънаха. Той рухна тежко на пода, а съдържанието на таблата се разпиля край него.

Александра бързо провери дали все още диша, след което грабна шала и одеялото от койката. Хвърли одеялото върху стария моряк, наметна шала върху раменете си и излезе от каютата, като затвори добре вратата след себе си.

Над Ню Орлиънс се спускаше тихата априлска нощ, когато Александра стъпи на кея, плътно загърната с яркия шал. Добре усещаше силната миризма на уискито, което беше намокрило роклята й. Макар че през деня времето беше топло, сега потръпна от хладния, влажен вечерен вятър, който проникна през дрехите й и развя кичурчето, което се беше измъкнало от прибраната й в плитка коса. Приглади роклята си и се огледа наоколо. Разбира се, не видя нищо познато. Не знаеше в коя посока да върви, понеже не знаеше нищо за Ню Орлиънс. Но знаеше, че бързо трябва да направи нещо. Решително напусна кея, насочвайки се към онази част на града, в която реши, че се намира центърът. Може би щеше да открие църква, в която да направи справка или поне щеше да открие място, където да прекара нощта в безопасност. Нямаше пари за хотел и определено не искаше да остава сама през нощта в града.