— Какъв глупак! Би трябвало да знае, че с толкова пари не се идва на улица „Галатен“. Ако не бях го разтоварила аз, някой друг щеше да го стори, но тогава едва ли щеше да има щастието да остане жив. Разбира се, сега ще трябва да ги разделя с горилите, но мисля, че си струва. Мисля, че го поохладиха. Събуди се, когато му претърсвах джобовете. Проклет късмет!

— С всичките ли клиенти постъпваш така? Мислех, че те си плащат за… обслужването.

— Разбира се, че ми плащат — ухили се Уанда, — но се опитвам да си избера такива, които имат пари. Взимам всичко ценно, което мъжът носи със себе си. Всички го правим. И ти ще се научиш, ако имаш намерение да останеш — при тези думи Уанда погледна към Александра.

Александра започваше да разбира, че Уанда не я иска край себе си — не желаеше конкуренция. Добре. Щеше да го използва, за да изпълни плана си.

— Честно казано, Уанда, просто се нуждаех от място, където да прекарам нощта. Сега…

— Платила си за нощуването, но не си спечелила никакви пари. А можеше да си избереш някой паралия мъж. Защо не го направи?

Уанда изглеждаше искрено озадачена, но Александра не желаеше да й разкрива истината. Затова просто сви рамене.

— Хайде, мила. Зная, че играеш някаква игра. А шефът? Сигурна съм, че ти е хвърлил око, но няма обичая да задържа дълго време жена около себе си, след като й се насити, а той бързо се насища. Може да ти е дал стая, но, повярвай ми, ще му плащаш много повече, ако го задоволяваш, вместо просто да работиш като останалите. Разбираш ли, момичето на шефа трябва да обслужва специалните му гости. Предполагам, че не искаш това, мила. Познавам доста, които не са оживявали след такива нощи. Няма да живееш дълго. Много деликатна си за такава работа. Всеки може да го забележи. Погледни ме. Доста усилия ще са нужни, за да ме убият, и въпреки това, не искам да се замесвам в работите на шефа.

Александра се загледа внимателно в жената, без напълно да разбира какво се опитва да й каже за шефа, но беше сигурна, че Уанда говори искрено.

— Значи би предпочела да се махна оттук, в случай че шефът реши да ме задържи на постоянна работа? — попита Александра, за да се увери, че правилно е разбрала Уанда.

— Досетлива си, мила — кимна Уанда. — Не си от улица „Галатен“. От теб би излязла чудесна любовница на някой богаташ. Виждаш ли, шефът е мой. За своите истории може да си търси други жени, но щом става дума за постоянна жена, нямам намерение да допусна някоя друга да заеме мястото ми. Разбра ли?

— Добре, Уанда. Виж, не искам да се карам с теб, защото ще загубя. Но ако искаш да се махна, трябва да ми помогнеш.

— Да се махнеш ли? — присви очи Уанда.

— Разбира се.

— Добре. Мога да те измъкна оттук.

— Е, ще имам нужда и от още нещо.

Уанда се намръщи, а лицето й стана безжалостно.

— Искам не само да се махна от този дом. Искам да се махна от улица „Галатен“ — продължи Александра.

— Разбирам — кимна отново Уанда. — Искаш да се настаниш в публичния дом на „Вию Каре“. Защо ли просто не ти счупя главата и после да те изхвърля в реката или в залива?

Сърцето на Александра подскочи в гърдите й. Уанда би могла да го направи и без съмнение би го сторила, ако решеше, че е нужно. Трябваше да внимава.

— Това не е необходимо, Уанда. Мога да приема помощта ти и това е всичко. Но не настоявам да я получа.

— Дяволски си права, че не настояваш. Никой не би посмял! Е, донякъде ми харесваш. Куражлия си и имаш умна глава. Не ми се иска да те видя как си отиваш от този живот. Но не давам пукната пара за теб и това е факт.

— Не го очаквам. Мислех, че би могла да ме представиш на някой познат.

— Мога да го направя — кимна Уанда. — Но трябва да побързаме, докато не е станало твърде късно. Напомням ти обаче, че не искам отново да те виждам на улица „Галатен“. Ако отново те мерна тук, ще те убия!

— Ако уредим това, няма да се връщам — кимна бързо Александра.

— Значи се споразумяхме.

Уанда протегна голямата си, силна лапа и здраво стисна ръката на Александра. Погледът й за миг остана прикован в изморените зелени очи на Александра, сякаш искаше да й внуши важността на сделката. Договорът не търпеше пазарлъци, но пък вършеше работа.

— Ще ти дам един шал — заяви Уанда, като ставаше. — Тази рокля е добра за танцувален салон, но ти отиваш на „Плас д’Армес“, на площад „Джексън“, а за там ме е подходяща. Шалът ще я прикрие. В края на краищата и ти си проститутка като всички други.

Александра знаеше, че ако не се измъкнеше от улица „Галатен“ скоро думите на Уанда щяха да станат истина. За една жена тук нямаше много възможности.

Уанда измъкна два шала от едно чекмедже и подхвърли единия на Александра, която го наметна на раменете си и го загърна плътно, опитвайки се да прикрие дълбоко деколтираната рокля.

Уанда отиде до вратата, отвори я и внимателно се огледа, преди да махне на Александра да я последва. След като излязоха от стаята, бързо преминаха през няколко коридора и накрая стигнаха до стълбището, което водеше към задния вход на танцувалния салон. Уанда отново спря, направи знак на Александра да мълчи и да стои неподвижно, след което слезе надолу по стълбите. След миг се върна и махна на Александра да я последва. Промъкнаха се по стълбите, после се шмугнаха през задната врата и излязоха на уличка, задръстена от боклук и въргалящи се пияници, които спяха след нощното препиване. Главите на някои от тях бяха покрити с рани, а косите им бяха сплъстени от съсирената кръв. Джобовете на всички бяха обърнати наопаки.

Александра внимателно се опитваше да заобикаля проснатите тела и боклуците, но тази задача не беше лесна и на няколко пъти се препъна така, че едва не падна. По този начин двете жени изминаха в мълчание няколко пресечки.

— Скоро ще се измъкнем от „Галатен“ — замислено каза Уанда. — Не обичам да се разхождам така. Не е безопасно. Полицията ме търси.

Продължиха да вървят още малко и внезапно Уанда спря. Завъртя глава, оглеждайки пресечката и се обърна към Александра.

— Виж, мила, тук свършва улица „Галатен“. А сега ще ти обясня как да стигнеш до „Кафе дьо Монд“ на площад „Джексън“. Поръчай си кафе или каквото и да е. Изчакай, докато при теб дойде една жена. Тя е наистина красива — мадам Льоблан. Тя е собственичка на едно местенце, наистина хубаво, на улица „Бензин“. Ще изпратя бележка. Ще се отнася добре с теб и ще ти урежда срещи с богати янки. Сега парите са в тях.

Александра кимна, като се оглеждаше неспокойно. Да, забелязваше се разликата отвъд тази точка, но беше удивително, че „Галатен“ е една толкова къса улица, докато предишната вечер беше й се сторила безкрайна. Най-сетне щеше да се махне от „Галатен“.

— Благодаря, Уанда — каза Александра, като обърна очи към жената, която първо се беше сбила с нея, а сега й помагаше.

— Ето ти малко пари, мила. Купи си кафе, нещо за ядене и изчакай, както ти казах. Предполагам, че мадам ще дойде привечер. Внимавай с полицаите, за да си нямаш неприятности. Правят се на важни, когато не са на улица „Галатен“. Страхуват се да дойдат тук, защото не излизат живи. „Не, сър“ — усмихна се неочаквано Уанда. Усмивката изцяло промени лицето й. Виждаше се, че някога е била красиво момиче, но съдбата отдавна я беше променила.

— Ще се оправя — отвърна Александра по-уверено, отколкото всъщност се чувстваше.

— Не се съмнявам, мила, но помни сделката ни. Никога вече не искам да те виждам.

— Няма — обеща Александра и след като внимателно изслуша нарежданията, които й даде Уанда, усмихна се и тръгна, обръщайки гръб на улица „Галатен“.

Александра се запъти бързо с изморените си, тръпнещи нозе към площад „Джексън“, решена да се добере там колкото е възможно по-бързо. В тази част на Ню Орлиънс имаше полиция и се чувстваше по-безопасно. Нямаше намерение да се среща с тази мадам Льоблан, но трябваше да хапне нещо и може би щеше да забележи някоя църква по пътя.

Докато вървеше по „Вию Каре“ или, както още го наричаха, „Френския квартал“ нямаше как да не забележи красивите къщи. Навсякъде се виждаха великолепни орнаменти от желязо, които украсяваха врати, балкони и прозорци. Лесно се забелязваше френското влияние, макар че този архитектурен стил по-скоро загатваше за богатството и красотата на вътрешността на сградата, отколкото можеше да се съди по фасадите.

Виждаха се разнообразни къщи, ресторанти, магазини. Нямаше много хора по улиците, а слънцето клонеше към залез. Трябваше да намери някоя църква, преди да се е здрачило.

Следвайки точно указанията на Уанда, Александра най-сетне излезе на голям площад, заобиколен от множество сгради. Изглежда, че това беше площад „Джексън“. Насочи се към красиво оформения център на площада — парк с гъста трева, вековни дървета, цветя и пейки. С благодарност се отпусна на една от тях. Най-накрая се почувства в безопасност. А сега трябваше да намери някоя църка. Проблемът й скоро бе решен, защото забеляза наблизо величествената сграда на една катедрала.

Александра се изправи доволна и тръгна към нея, като приглади полата си. След това си спомни с какви дрехи е облечена и слисано се заоглежда. Измъчваше я силен глад. Оправянето на дрехите и косата не даде голям резултат. Изгледаше като уличница и го знаеше. А ако в църквата не поискаха да й помогнат? Може би дори нямаше да я допуснат вътре? Е, може би беше по-добре първо да хапне нещо, а след това да се опита да почисти лицето и да пооправи дрехите си. С пълен стомах щеше да се почувства по-силна и по-уверена в себе си.

Решението бе взето. Александра се насочи към кафенето на открито. Твърде късно разбра, че е същото, за което Уанда й беше говорила — „Кафе дьо Монд“. Е, беше още рано и тя щеше да успее да хапне и да си тръгне, преди да е пристигнала мадам Льоблан. Беше прекалено изморена и гладна, за да търси друго място. Съвсем изтощена се отпусна в малкия стол от ковано желязо до една кръгла масичка, под яркия слънчев чадър и даде поръчката си на надменната келнерка.

Зачуди се дали наистина изглежда толкова зле, докато оправяше дългата си коса. Единственият отговор беше „да“, тъй като хората я оглеждаха така, сякаш не принадлежеше към това място и не трябваше да бъде тук.

Младата келнерка бързо й донесе димяща чаша cafe au lait3 и горещи beginets4. Александра й подаде парите. Бързо си помисли, че това, което й остана, беше недостатъчно, за да яде отново. Уанда не беше чак толкова щедра. Отпи от кафето и бавно загриза сладките френски понички, обзета от желание да удължи, доколкото е възможно, удоволствието. Не беше осъзнала колко е гладна и изморена. Но докато седеше тук с чувството, че е в безопасност за момента, всичките й проблеми отново застанаха пред нея с цялата си сила. Щом приключи с оскъдната си вечеря, Александра уморено отпусна глава върху кръстосаните си ръце и затвори очи.

— Извинете, госпожице. Вие ли сте Лани? Видях косата ви и със сигурност друг такъв цвят няма в цял Ню Орлиънс. Аз съм мадам Льоблан — каза нечий глас със странен чуждоземен акцент толкова тихо, че само Александра да чуе думите.

Александра трепна и скочи на крака. Мадам Льоблан! Взря се изплашено в големите тъмни очи на една красива жена — може би една от най-красивите, които беше виждала. Мадам Льоблан беше дребна на ръст, със съвършена фигура и разкошна черна коса, вдигната над главата. Но най-поразителна беше кожата й, която имаше такъв топъл, мек цвят, сякаш потъмняла от целувката на слънцето. Дрехите й бяха скъпи, изящно ушити, при това жената ги носеше с естествена грация и стил. Александра никога не бе виждала подобна жена.

— Мога ли да седна при вас, госпожице? — любезно попита мадам Льоблан.

Александра колебливо се огледа, без да знае дали да каже да или не. Накрая кимна утвърдително.

— Моля, седнете.

Жената грациозно седна и кимна на Александра да се върне на мястото си. Александра машинално го направи, твърде изморена, за да обмисли създалото се положение или пък да отиде някъде другаде. Никога не беше виждала истинска „мадам“, а тази интригуваща жена се държеше и изглеждаше като истинска дама. При тази констатация Александра изпита известно облекчение.

— Chere5, Уанда не ми каза, че си такава изключителна красавица. Само косата ти струва цяло състояние, а съм сигурна, че и тялото ти е съвършено, при все че, разбира се, ще искам да видя нещо повече, преди да се споразумеем.

Александра я погледна стъписано.

— А, но аз прибързвам. Виждам, че си яла, но, моля те, бъди моя гостенка. Толкова мразя да храня сама.

Александра продължаваше само да я гледа смутено и объркано.

Поръчката на мадам Льоблан бе изпълнена бързо. На малката маса пред Александра се появи препълнена чиния с толкова горещи beginets, че не можеха да се сложат в уста. Докато се хранеше, тя наблюдаваше внимателно мадам Льоблан, която извади малко шишенце от дамската си чанта и наля по малко златиста течност в чашите им с кафе.