Джейн Арчър - Непокорна страст

— Мисля, че имаш нужда от нещо по-силно от кафе, chere — рече тя. — Изглеждаш изтощена. Как си се озовала на улица „Галатен“? Там не е безопасно, особено за млада дама като тебе.

Любезните думи и ободряващото кафе с коняк започнаха да възстановяват духа и силите на Александра. Усмихна се колебливо на мадам Льоблан.

— Много съм ви благодарна, че дойдохте, мадам, но се боя да не се окаже, че идването ви е било напразно.

— Нима? — попита мадам Льоблан.

— Виждате ли, случайно попаднах на улица „Галатен“ и… е, просто съм твърде признателна, че успях да се измъкна оттам.

Жената тихо се разсмя, показвайки малките си, ослепително бели зъби.

— Нищо чудно, chere. Това място е самия ад. Често се чудя защо Уанда настоява да стои там, но мисля, че се досещам. Цяло щастие е, че си се измъкнала жива, ma chere6.

— Да, сега го разбирам.

— Но как си могла да се заблудиш? — повтори тя.

— Не съм от Ню Орлиънс. Пристигнах едва вчера и понеже не знаех пътя, се загубих.

— Една млада дама, при това без придружител? По акцента ти личи, че не си южнячка. Това ми се струва странно. Ако не търсиш работа в публичен дом, какво правиш в Ню Орлиънс и как мислиш, че ще оцелееш? — попита тя с глас, в който се прокраднаха нотки на съмнение дали Александра не е побъркана.

Александра се усмихна, довършвайки още една beginet.

— Дойдох да търся роднините на един приятел, който почина наскоро. Изгубих спътниците си.

Мадам Льоблан леко повдигна съвършено извитите си вежди.

— Разбирам. Разбира се, това е възможно да се случи. Ако мога, ще ти помогна да намериш приятелите си. Как се казват?

— Джермън — тихо отвърна Александра.

Очите на мадам Льоблан се разшириха, изразявайки повече чувства при тази единствена дума, отколкото бяха показали през целия им досегашен разговор.

— Джермън? Джермън ли каза?

— Да, това е фамилното им име. Мисля, че имат плантация или поне са имали преди войната.

— О, да, имаха и все още имат — усмихна се мадам Льоблан, а очите й проблеснаха. — Добре познавам семейство Джермън, особено двамата им сина.

— Наистина пи? — попита Александра, чувствайки как я обзема облекчението, без да обърне внимание на споменаването на синовете.

— Те в Ню Орлиънс ли са? Дали ще мога скоро да се срещна с тях?

Мадам Льоблан вдигна ръка, за да спре потока от въпроси.

— Сега живеят в плантацията си. Не ги виждам толкова често, колкото преди, но така е с всичко останало. Войната промени всичко — тъжно рече тя. — Всички се мъчехме да оцелеем.

Александра погледна очите й, които бяха като тъмни езерца от тъга.

— Съжалявам. Аз…

— Не, госпожице. Всичко вече свърши. Раните ни или ще зараснат или трябва да умрем, както умря нашият Юг.

Александра не знаеше какво да каже. Не беше се замисляла за Юга след края на войната. Очевидно тя беше нещо ужасно за южняците и едва сега започна да го разбира. На север почти не почувстваха войната, освен търговския бум, особено в тяхната корабна компания. Северът безкрайно се нуждаеше от кораби и по онова време състоянието й доста нарасна. Но след края на войната на тези бедни хора не беше им останало много. Ужасяваше я мисълта да види някога процъфтяващата плантация. Нима цялата беше в развалини? Но поне знаеше, че семейство Джермън все още са живи.

— А сега, искаш ли да се присъединиш към спътниците си в Ню Орлиънс — онези, които си изгубила снощи?

Александра знаеше, че мадам не е повярвала на историята й, която на всичко отгоре бе и лошо скалъпена.

— Дойдох сама. Изгубих всичките си куфари в една буря близо до Бахамските острови.

Този път Александра забеляза в очите на мадам Льоблан вместо недоверието да проблясва силно любопитство.

— Уанда спомена, че се казваш Лани, но то не е истинското ти име, нали?

— Не, казвам се Александра или, ако предпочитате, Алекс.

Мадам Льоблан се усмихна като доволна котка и нещо в тази усмивка разтревожи Александра.

— Александра, разбира се. Става все по-интересно, госпожице. Казваш, че искаш да посетиш семейство Джермън, но те не са ти роднини, нали?

Александра не искаше да й разкрива нищо повече, но чувстваше, че жената не би могла да й помогне, ако не й разкажеше някаква история.

— Както споменах, те са роднини на един мой приятел, който почина наскоро. Реших да ги посетя и да им съобщя за смъртта му.

— Кого точно от семейство Джермън възнамеряваш да посетиш?

Александра си помисли, че мадам Льоблан прави разговора труден, но определено нямаше начин да научи истинската й самоличност от тази скромна информация.

— Ами, възнамерявам да посетя Елинър Джермън и сина й, Джейкъб Джермън.

Мадам Льоблан се усмихна самодоволно.

— Значи ти си Александра и си пристигнала снощи в Ню Орлиънс, за да посетиш Елинър и Джейкъб Джермън. Ма chere, ти осмисляш деня ми, седмицата ми, целия ми живот.

Очите на мадам Льоблан просветнаха от някакво чувство, което Александра не можа да определи. Стана подозрителна. Дали жена като тази би й помогнала? Дали изобщо някога бе помагала на някой друг, освен на себе си? Трябваше да се добере до плантацията на Джермън с или без помощта на мадам Льоблан.

— Да, така е. Трябва по-скоро да ги видя. Би било добре, ако ми кажете къде се намира тяхната плантация — Александра оправи дрипавия си шал.

Мадам Льоблан се разсмя със звънък глас, от който Александра настръхна.

— Ма chere, очевидно си прекарала целия си живот в град. Нямаш представа колко акра7 може да има една плантация и колко мили ще се наложи да изминеш, за да стигнеш дотам. Освен това по пътищата скита всякаква паплач. Определено не можеш да изминеш пеш това разстояние, дори ако беше подходящо облечена. Сигурно ще ти досаждат, а може би дори няма да оцелееш.

Александра, която не беше се замисляла за тези подробности, пребледня. Наистина ли из Юга беше толкова опасно? Само ако можеше да изтегли пари, всичките й проблеми щяха да бъдат решени.

— Нямам представа.

— Очевидно. Какво ще направиш за мен, ако ти помогна да стигнеш до плантацията на семейство Джермън?

Лицето на Александра пребледня още повече, а очите й се разшириха, но тя не се изплаши. Не беше се замисляла, че ще трябва да плати на тази жена за помощта, но, разбира се, трябваше да го направи.

— В момента нямам пари, но по-късно ще ви ги върна.

Мадам Льоблан изсумтя презрително.

— Не искам да ти давам заем, ma chere. От него няма да имам никаква печалба.

— Съжалявам, но нямам нищо, съвсем нищо.

— Не си девствена, нали?

— Не — бавно отвърна Александра, страхувайки се от следващия въпрос.

— Уанда ми каза, че снощи в танцувалния салон много са те харесали, но по-късно не си се продала на никого. Не е много умно, chere, но очевидно има да учиш още много.

— Не съм проститутка.

Мадам Льоблан се усмихна.

— Не ставай глупава, chere. Всички жени, дори и омъжените, са такива. Жените продават телата си за различни неща. Нямат друг избор. А ние, професионалистките, продаваме своите за пари. Струва ми се, че това положение е много по-добро.

Александра се опита да прикрие изненадата си, но забеляза, че мадам Льоблан е прочела чувствата й от изражението й. Никога не беше се замисляла за тази гледна точка, но може би тази жена имаше право. Ако се беше омъжила за Стен Луис, той щеше да има тялото й, в замяна, на което тя щеше да има сигурност, деца и нямаше да се грижи за нищо. Но не искаше такъв брак, при все че знаеше, че много жени се омъжват заради парите на мъжете си, заради положението им, заради онова, което биха направили за тях. Но имаше ли друг избор? Имаше щастието да е богата, което я освобождаваше от подобна житейска необходимост. Искаше да се омъжи по любов, а ако не можеше, нямаше никога да го стори. В любовта имаше взаимно себеотдаване и точно така трябваше да бъде.

— Подобна мисъл никога не ми е хрумвала — заяви най-накрая Александра.

— Не си женена, нали?

— Не съм.

— Добре. Не ти предлагам да блудстваш, докато си в дома ми, освен ако сама не пожелаеш. Просто ела, постои няколко дни и се забавлявай. Нямам предвид нищо лошо, разбира се. Предполагам, че пееш и свириш на пиано? В моя дом сме много дискретни. Няма да имаш проблеми с мъжете. Само ще ти се възхищават и ще говорят за твоята изключителна красота и необичайна коса. Мълвата бързо ще се разнесе из Ню Орлиънс. По този начин бизнеса ми ще се разшири. Това ще ми донесе печалба. Тогава ще можем да помислим за подходяща рокля и бельо, които да облечеш, щом тръгнеш към семейство Джермън. Ще те изпратя с личната си карета. Тази сделка, предполагам, е удобна за теб. Би било глупаво да ми откажеш. В края на краищата, прекарала си миналата нощ в танцувалния салон на улица „Галатен“. Ако откажеш, довечера отново ще се озовеш там, а може да те сполети и нещо по-лошо. А църквите? Дори не биха допуснали облечена като тебе жена да прекрачи прага на портите им. Полицията? Най-вероятно там ще те изнасилят. Виждаш ли, chere, предложението ми е много добро, дори ако те накарам да работиш в някоя от стаите за няколко вечери. Какво ще кажеш?

Александра не се колеба дълго. Струваше й се невероятно, че ще трябва да пее в публичен дом, но тази перспектива беше безкрайно по-добра от още една нощ на улица „Галатен“. А и вярваше на думите на мадам Льоблан за църквите и за полицията. Освен това как би могла да пристигне в този вид в плантацията на семейство Джермън? Решението не зависеше от нея.

— Приемам предложението ви. Ще пея и ще свиря на пиано, но за нещастие песните ми ще бъдат типични за янките.

Мадам Льоблан се разсмя. Тъмните й, интелигенти очи огледаха фигурата на Александра, преценявайки възможностите й.

— Идеално. Нима мислиш, че онези джентълмени от Юга, които са оцелели, могат да си позволят момичетата на Льоблан? Едва ли. Ние обслужваме янки, chere, и за това ни плащат добре.

— О, не се досетих.

— Янките са тук от доста време. Привикнахме към навиците им, макар че едва ли ще ги превърнем в наши собствени.

Александра кимна и сведе поглед, защото разбираше, че е една от омразните янки. Когато вдигна очи, до масата стоеше едър негър, облечен в ливрея. Слугата се поклони леко на двете жени.

Мадам Льоблан го погледна и заговори на Александра:

— Това е кочияшът ми, Джона. Той ще те придружи до каретата ми. Изчакай ме там. Скоро ще дойда.

Александра стана и тръгна пред огромния мъж с цялото достойнство, което позволяваха дрехите й. Каретата беше комфортна, скъпа и, за голяма изненада, не беше просташки лъскава. Кочияшът отвори вратичката и Александра признателно се отпусна на меките възглавници.