Три чифта мрачни очи започнаха да се проясняват, докато накрая заблестяха злобно и загледаха със съгласие Стен. Решението беше взето. Можеше да го прочете по лицата им.

— Е, господа? — попита той, подтиквайки ги към окончателно, явно съгласие.

Всяка една глава кимна утвърдително и всеки глас се съгласи.

Стен неочаквано се изправи, излъчвайки гневна енергия и готовност за действия.

— Компанията най-сетне ще бъде наша… ваша — увери ги Стен. — Оставете подробностите на мене. Каквото и да се случи, правете се на изненадани. Аз поемам грижата за Торсен и Александра, но вие също трябва да изиграете ролите си.

Старците отново кимнаха, желаейки най-сетне да приключат с формалностите, за да могат отново да се върнат към обсъждането на достойнствата и красотата на съвършената Дейдре Мейджи, като напълно забравиха, че тя е майка на Александра, чиято съдба току-що оставиха в ръцете на алчния Стентън Луис.

— Тогава преминаваме към дела. И то скоро — безмилостно обеща Стен, а по вените му се разля изгарящо нетърпение, щом почувства, че жаждата му за богатство, за мощ и за притежание на красивата Александра Кларк скоро ще бъде напълно задоволена.

II.

Александра Кларк нервно кръстосваше всекидневната на втория етаж и нетърпеливо очакваше завръщането на стария си приятел Олаф Торсен. Той закъсняваше от следобедната си разходка и Александра изпитваше безкрайно притеснение. Щом не се завърна навреме, тя се качи на втория етаж, така че да може да поглежда за познатата фигура, приближаваща се с ленива походка по улицата, но тя все още не се появяваше.

Искрено се безпокоеше за Олаф. Напоследък тримата й втори братовчеди — Уилям, Уинчел и Уилтън Кларк, отправяха зле прикрити заплахи към стария човек, които не можеше да отмине със свиване на рамене, както правеше Олаф, или поне да се престори, че не се тревожи.

Олаф я беше съветвал да се омъжи само за човек, когото обича. Едва издържаше да бъде в една стая с послушните, надути младоци, които тримата братовчеди й представиха като подходящи кандидати за женитба. Да се омъжи за тях — как ли пък не!

Да, безпокоеше се за Олаф. Беше се присмял на предложението й някой да го придружава през цялото време. За своите седемдесет години Олаф беше силен, здрав като бик и едва ли би позволил да го ударят.

Къде ли се губеше Олаф? Вече закъсняваше. Дръпна завесите и погледна през прозореца, сърцето й странно подскочи при вида на тълпата, която се събираше на близкото кръстовище — точно там, където Олаф обикновено пресичаше улицата, завръщайки се у дома. Паниката я сграбчи, но не можеше да повярва, че сцената, която виждаше, има нещо общо с Олаф. За всичко бяха виновни нервите й. Напоследък бяха толкова обтегнати.

Въпреки това, с изкривено от болка лице, Александра пусна завесата, изтича бързо в стаята си, грабна пелерината си и се спусна надолу по стълбите към входната врата на дома си. По-късно не можеше да си спомни как е стигнала до насъбралата се тълпа на улицата, помнеше само отчаяното биене на сърцето си и настойчивото желание да бъде при тези хора, за да се убеди сама, че с Олаф не се е случило нещастие.

Тълпата продължаваше да се събира. Разбута ги грубо, като се опитваше да достигне центъра на кръга. Щом забелязаха бледото й лице и отнесения й поглед, които явно показваха, че има нещо общо със случилото се, хората се отдръпнаха встрани и й направиха път да мине. Най-накрая Александра отмести и последния човек, който препречваше пътя й, и в гърлото й се надигна тих стон при вида на онова, което някак си очакваше, че ще види, но до последния момент не искаше да го признае пред себе си.

— Олаф — тя коленичи край превитото тяло, покрито с прах и кал. — Олаф, толкова съжалявам. Грешката е моя — каза тя задавано, докато сълзите се стичаха по бузите й. Взе главата му в скута си и за първи път забеляза, че е стар, изглежда изморен, а също така и смъртен.

— Александра… — дрезгаво прошепна той.

Александра отмахна назад косите му и започна да го милва по слепоочията, като се приведе по-близо до лицето му.

— Александра, трябва да избягаш. Не се бави. Те или ще убият и теб, или ще те принудят да се омъжиш за някой от тях. Пази се от Стен… Луис. Той е много опасен — прошепна Олаф, след което слабо се закашля. С всяка секунда лицето му ставаше все по-сиво, но въпреки това Александра не искаше да повярва, че ще я напусне. Та той беше всичко, което имаше, всичко, което някога бе имала.

— Обичах те като моя внучка, както моя внук, когото никога не съм виждал. Върви, Алекс, върви в Ню Орлиънс. Намери дъщеря ми, внука ми. Може би те ще успеят да ти помогнат. Върви, докато все още можеш. Скрий се от фамилията, поне докато навършиш пълнолетие — слабо промълви той с трескаво блестящи очи.

Едва го виждаше, защото сълзите премрежваха погледа й, но знаеше, че винаги ще чува думите му.

— Обещай ми, обещай ми, че ще отидеш! Още сега. Върви в Ню Орлиънс и намери семейството ми. Кажи им, че винаги съм ги обичал и че съм бил… един стар глупак.

— Не! Не, Олаф, никога не си бил глупав, а аз… аз обещавам всичко, само не ме напускай.

— Не чакай погребението ми, Алекс. Върви още сега. Избягай докато все още можеш, преди те да са те впримчили и да са направили от теб една от тях. Докажи, че си дъщеря на баща си. Докажи… — искаше да продължи той, но дъхът му като че ли замря, а очите му потъмняха и погледът му бавно започна да гасне. След това се отпусна безжизнен в ръцете й. Александра го прегърна и се разрида от мъка.

При все че сърцето й беше като парче лед, умът й гореше от думите му. Бяха убили Олаф, бяха го убили, за да се доберат до управлението, мислеше си тя. Е, щеше да им покаже. Щеше да отиде. Щеше да избяга в Ню Орлиънс. Щом в последните мигове от живота си Олаф я беше помолил да му обещае нещо, нямаше сила на този свят, която да й попречи да не изпълни обещанието си.

И все пак, как щеше да открие тези, които никога не беше виждала, които бяха напуснали Ню Йорк преди двадесет и пет години? Но трябваше да ги намери. Беше обещала. И се радваше, че Олаф най-сетне беше простил на дъщеря се, че се е оженила за южняк и го е последвала в Луизиана. Веднъж Олаф й беше разказал как неговата единствена дъщеря, Елинър, се влюбила в Джермън, един джентълмен от Юга, от Луизиана, докато той бил по работа в Ню Йорк. Оженили се почти веднага, макар Олаф да не одобрил избора й. Но те били толкова влюбени един в друг, че нищо не можело да попречи на щастието им или на решението им да бъдат заедно, докато един ден Джермън получил известие от плантацията си в Луизиана, че баща му е болен. Налагало се спешно да се върне в къщи. Боял се, че Елинър не трябва да пътува, защото била бременна, така че тя се съгласила да остане в Ню Йорк при баща си, докато се роди бебето. Тогава съпругът й щял да дойде и да ги отведе в плантацията си, близо до Ню Орлиънс.

Елинър смело приела раздялата, като се утешавала с мисли за тяхното дете и за съвместното им бъдещето. Преместила се при баща си и зачакала вест от Джермън. Но вест все не идвала, нито пък получавала отговори на собствените си писма. Минало известно време и се родило бебето — син, но все още нямало вест от съпруга й в Луизиана. Олаф я съветвал да забрави мъжа, който я изоставил. Най-накрая тя била толкова отчаяна, че след един спор с Олаф избягала в Луизиана, за да търси съпруга си, когото обичала, като взела и сина им Джейкъб със себе си. Олаф никога повече не чул за тях, а гордостта му не позволила да ги потърси.

И сега, след всичките тези години, след кървавата Гражданска война, дали все още бяха живи? Дали ще успее да ги открие? Александра притисна тялото на Олаф по-близо към себе си, като си мислеше, че щом той поиска от нея да отиде при тях, да ги открие, значи тя трябва да го направи. И смъртта на Олаф нямаше да остане ненаказана. Щеше да си отмъсти. Щеше…

Изведнъж нечии силни ръце дръпнаха Александра нагоре. Тя се обърна бързо и очите й проблеснаха заплашително.

— Стентън Луис? — изненадано рече тя. — Какво правиш тук? — виждайки го до себе си, Александра изведнъж си припомни думите на Олаф за този странен, студен човек — опасен и безсърдечен. Наистина би трябвало да се пази от него, но всъщност тя никога не му беше вярвала.

— Идвах да те видя, Александра, когато забелязах вълнението на улицата. Дойдох да предложа услугите си, но открих теб. И Олаф — бавно добави той с равнодушен глас.

Александра го погледна несигурно. Отговорът му беше твърде спокоен, твърде уместен. Не му вярваше.

— Олаф… Не знам… — започна тя, усещайки как сълзите й пресъхват, а тялото й се вцепенява. Вече не се чувстваше топла и енергична, а студена и безжизнена, като Олаф. Но въпреки това имаше мисия и трябваше да бъде много внимателна, много предпазлива, ако искаше да я изпълни успешно.

— Ще те отведа у вас, Александра. Не трябва да стоиш тук на улицата, с всички тези хора. Щастие е за тебе, че минавах наблизо.

— Но Олаф…

— Ще се погрижа за всичко необходимо. А ти не можеш да направиш нищо повече — властно рече той, като я издърпа от Олаф, извън кръга от зяпачи, към каретата си.

— Но какво се случи? Не видях…

— Не си ли видяла какво се е случило? — бързо попита той.

Александра помисли, че в гласа му прозвучаха нотки на изненада и задоволство, но не беше сигурна. Спряха до каретата му и продължиха да разговарят.

— По-добре, че не си видяла, Александра. Прегази го една преминаваща карета.

— О, не! Те ли ти казаха.

— Някои от хората са били свидетели. Кочияшът не спрял, дори не се върнал да помогне. Никога няма да разберем кой е бил.

— Не — неопределено рече тя и вече не се съмняваше, че приятелят й е бил убит от нейното собствено семейство.

Стен Луис помогна на Александра да се качи в каретата, след което сам скочи до нея. Изминаха късото разстояние до дома й мълчаливо. Подаде й ръка и бързо я преведе по няколкото стъпала към голямата и разкошна къща — демонстрация на богатството на собствениците, което Александра считаше за съвсем излишно. След като я придружи до слабо осветената гостна и я настани на едно малко канапе, той позвъни на прислугата. Александра вътрешно не беше съгласна с това, че той се разпореждаше в дома й, но остана безмълвна.

Скоро прислужницата се завърна с две питиета, поставени върху тежък сребърен поднос. Стен ги взе, приближи се към Александра и седна до нея на канапето. Прислужницата дискретно затвори вратата, като ги остави сами.

— Ето, Александра, изпий това — тихо каза той, като й подаде чашата.

— Наистина не искам…

— Изпий го. Имаш нужда.

Александра взе кристалната чаша и само докосна течността с устни. Пареше. Бренди! Отпи още малко. Подейства й затоплящо и успокояващо. Започна да идва на себе си, но дори брендито не можеше да стопи леда в сърцето й.

— А сега, Александра… — заговори Стен, като се наклони към нея.

Александра вдигна очи и изненадано видя лицето му съвсем близо до своето. Сивите му очи излъчваха такава сила, каквато тя не си беше представяла за възможна. Дръпна се назад, без да може да познае в това лице Стен Луис.

— Александра — започна отново той, — няма нужда да се безпокоиш за Олаф. Ще се погрижа за погребението. Вече не е нужно да се безпокоиш за нищо.

Александра отклони погледа си, а сърцето й затупа бързо. Знаеше, че ще каже още нещо и не искаше да слуша тези думи. Интуитивно никога не беше вярвала на Стен, никога, дори преди Олаф да й разкаже за него — че е незаконен син на Селест, сестрата на братовчедите Кларк; как тя е била изнасилена на четиринадесет години; как неговото раждане бе убило младата му майка.

При тези обстоятелства семейство Кларк беше избрало компромисно решение и даде на детето моминското фамилно име на баба му — Луис. Но Стен винаги беше пренебрегван, презиран, принуден да се бори за положението си и непрекъснато да доказва на какво е способен, за да компенсира ниското си обществено положение, за разлика от много други хора. Работеше повече от другите, учеше по-бързо, издигаше се по-бързо на постовете в компанията, докато накрая стана дясната ръка на Олаф при управлението на фирмата. И все пак, макар Олаф да разбираше какво движи Стен и го кара да полага такива изключителни усилия, морският капитан винаги усещаше в него нещо обезпокоително и нечестно, което се таеше зад съзнателното трудолюбие и работливост на Стен. И Александра го беше почувствала още като малко момиче. Може би сивите му очи бяха прекалено настойчиви? Дали тогава не бяха я гледали така внимателно, както сега?

Понечи да стане, но неочаквано се оказа в плен на желязната хватка на ръката му. Погледна към нея, след това вдигна очи към решителното му лице. Беше странно лице, без бръчки, с гладката бледа кожа, плътно изпъната върху издадената структура на костите. Единственият белег на възрастта беше сребристосивата коса, тук-таме прошарена с естествения й пясъчен цвят. Откакто го помнеше, косата му имаше този сребристопясъчен цвят, който в съчетание с пронизващите сиви очи му придаваше вид на вълк.