— Никога! Никога!

— Ще се омъжиш за мен, Александра, независимо дали го искаш или не. А сега се върни при болните и стой там. Тази работа ще отнеме по-голямата част от деня и не искам отново да те виждам долу. Ще си в по-голяма безопасност в стаята при Елинър.

Джайлс отстъпи назад и плъзна похотлив поглед по тялото й, преди да я тласне към стаята на Елинър.

Александра се подчини, доволна, че ще бъде далеч от него. Джайлс беше толкова уверен в себе си, толкова сигурен, че бъдещето ще се подреди според неговите желания. Но едно беше сигурно — никога нямаше да се омъжи за него.

Дългият ден премина сред суматохата и гълчавата на работниците из къщата. Джайлс премести Елинър в спалнята на Александра с обяснението, че иска да запази тези мебели и да продаде обзавеждането от стаята на Елинър, запазвайки най-доброто за тяхната къща в Ню Орлиънс. Александра не му обърна внимание. Седеше до Елинър и наблюдаваше как силите бавно я напускат, сякаш нещо в самата нея също умираше. Вече не се чувстваше млада. Чувстваше се стара и изморена като самия Юг.

Сенките бяха започнали да се издължават, когато Джайлс най-сетне дойде в стаята при тях. Приближи се към нея. Беше мръсен и изглеждаше малко изморен. Повечето стаи не бяха почиствани от години. Върху него се беше натрупал праха на тези безнадеждни години. Застана до Александра и погледна към Елинър.

— Как е тя?

— Не е добре, Джайлс. Не знам още колко дълго ще е с нас. Не беше в съзнание почти през целия следобед.

— Отнесоха всичко — кимна Джайлс. — Ще го складират в Ню Орлиънс, докато получа най-добрата цена. Сега е по-благоприятно време за продаване, отколкото веднага след края на войната. Тогава другите продаваха на безценица на янките. Ще получа добра цена. Оставих най-хубавите мебели за нашия дом. Ще ти хареса в Ню Орлиънс, Александра. Ще видиш другия, по-различен начин на живот от онзи, който вече познаваш.

Александра не му отговори. Думите му не я засягаха. Изобщо нямаше намерение да живее под един покрив с него.

Джайлс излезе и тихо затвори вратата след себе си. След като мъжете си отидоха и Джайлс вече не й досаждаше тя дишаше по-леко. Скоро Ейба щеше да донесе храната за вечеря. Би й помогнала, но не искаше да оставя Елинър, в случай че й потрябва нещо.

Малко по-късно, когато и последните слънчеви лъчи изчезнаха, Ейба колебливо почука на вратата. Александра бързо стана и й отвори. И двете се чувстваха особено. Виждаше се краят на много неща.

Ейба погледна към Александра и поклати глава.

— Имаш нужда от повече почивка, дете. Приличаш на изсушена слива. По-добре върви да поспиш. Аз ще поседя с мис Елинър.

— Благодаря ти, Ейба, но искам да съм с нея.

— Разбирам, мила, но сега по-добре хапни нещо. Ще се почувстваш по-добре.

— Не съм много гладна, но все пак ти благодаря.

Ейба тръгна с бавни, изморени крачки през стаята и остави подноса на масата. След това се върна обратно до вратата.

— Тъжен ден е днес, дете, тъжен. Радвам се, че поне Елинър и мистър Джермън не могат да видят какво става с техния дом. Сега ще занеса храната на мистър Джермън и ще се погрижа да хапне нещо. Мистър Джайлс вечеря в столовата. Когато привърша, пак ще дойда при теб.

— Ще се опитам и Елинър да хапне нещо.

— Точно така, мила, опитай — тихо рече Ейба и излезе.

Александра въздъхна и стана. Приближи се до Елинър. Прошепна името й няколко пъти, след това заговори по-силно, но Елинър продължаваше да спи. Реши да не я безпокои, тъй като за първи път от няколко дни я виждаше заспала, без да бъде разтърсвана от силната кашлица. Отиде към масата. Взе купичката с гъста супа и парче царевичен хляб и започна да се храни с неохота.

Изведнъж ужасен писък раздра тишината в къщата. Александра скочи и остави купичката на подноса. Позна гласа на Ейба, идващ откъм спалнята на мистър Джермън. Опита се да потисне опасенията си за причината, предизвикала писъка на Ейба. Приведе се на Елинър. Продължаваше да спи. Изскочи от стаята и се сблъска с Джайлс, който изглеждаше изненадан и разтревожен. Двамата се втурнаха към спалнята на стареца.

Ейба седеше в люлеещия се стол до леглото му и тихо ридаеше. По целия под бе разсипана храната от падналия поднос.

Мистър Джермън лежеше в леглото си, блед и с изострени черти. Несъмнено беше мъртъв.

Александра се отпусна на най-близкия стол и се загледа в Джайлс, който се насочи към дядо си.

Джайлс й казваше нещо.

Сякаш гласът му идваше отдалече. Колко дълго бе седяла тук? Не знаеше. Вече нищо не изглеждаше съвсем реално, Ейба все още се полюляваше в стола и тихо нареждаше нещо.

— Александра!

Вдигна глава, Джайлс стоеше до нея. Вече не изглеждаше уморен. Усмихна се и всяка черта на лицето му излъчваше тържество. Очите му се забиваха в нея като светещи стрели.

— Той е мъртъв, Александра. Утре ще го погребем. Не можем да отлагаме по-дълго при тази топлина и влага. Освен това нямаме приятели или роднини, които да поканим. Те са мъртви. Само той се държеше, но накрая се оказа, че и той е смъртен. Сега сме свободни. Аз съм свободен.

Александра озадачено се загледа в Джайлс. Свободни ли? Нима Джайлс се беше чувствал свързан с плантацията, която ненавиждаше, заради дядо си, към когото не изпитваше никакви чувства? Може би Джайлс беше южняк, който щеше да оцелее, защото не боготвореше миналото, защото не изпитваше съжаление за онова, което е бил Югът? Може би умираха само онези, които бяха привързани към миналото? Не знаеше. Тези хора водеха такъв живот и мислеха по такъв начин, който Александра не можеше да разбере, а и не искаше. Беше направила всичко по силите си за мистър Джермън. Щяха да го погребат, както правеха на Юг, и всичко щеше да приключи. Нямаше да останат никакви следи, наистина нищо, което да доказва съществуването на онзи начин на живот и на хората, които бяха го създали.

— Не знаеш какво е да си окован тук в мъчително очакване за нов живот. За мен не остана нищо, но не можех да напусна плантацията преди всичко да е станало мое. Сега вече всичко свърши. Ейба ще го приготви. Ще го погребем утре на семейния парцел. Утре ще изкопая гробовете.

— Гробовете ли? — попита Александра, а по тялото й пролазиха тръпки.

— Разбира се. Щом ще се залавям с тази работа, по-добре да я свърша наведнъж. Елинър няма да изкара много.

— О, не, Джайлс. Моля те, не копай гроба й, преди да си е отишла. Не предизвиквай съдбата.

— По дяволите! Ще ги изкопая и двата. Няма да се проточи много.

Александра стана разтреперана. Не искаше да стои нито миг повече с Джайлс. Как можеше да е толкова студен, пресметлив, безчувствен? Беше загубил дядо си и чувстваше облекчение от този факт. А сега с нетърпение очакваше смъртта на Елинър.

Александра се отдалечи от него и застана до Ейба.

— Ейба, ще остана при Елинър, освен ако нямаш нужда от помощта ми. Може би тя ще има нужда от помощта ми, а тук вече нищо не мога да направя.

— Точно така, дете. Върви при нея. Погрижи се краят й да не дойде скоро.

— Не те разбрах — вдигна вежди Александра.

Ейба поклати глава и погледна над рамото й към Джайлс, който ги наблюдаваше внимателно.

— Върви, дете, и се опитай да си починеш. Почти всичко вече свърши.

Без да се замисля над важността на думите на Ейба, Александра изхвърли всички мисли от главата си и напусна стаята.

Задряма неспокойно, като често се будеше от странните звуци на старата къща и от шума, който вдигаха Ейба и Джайлс, докато се занимаваха със задълженията си. Но Елинър продължаваше да спи дълбоко, сякаш беше мъртва. Александра на няколко пъти проверява пулса й, за да се убеди, че все още е жива. Така цялата нощ премина подобно на сън, докато очакваше зората, която с ясната си светлина и топлина прави всичко по-хубаво.

Но щом зората, розова и влажна, нахлу през отворените прозорци, страховете на Александра нараснаха. На дневната светлина стаята изглеждаше още по-неугледна и бедна отпреди. Лицето на Елинър сякаш беше станало още по-бледо, а чертите й — още по-изострени. С утрото се появи и задушаващата топлина на деня. Александра стана, протегна схванатото си тяло и започна да се разхожда напред-назад из стаята. Не можеше повече да седи на едно място. Чувстваше, че нещо ще се случи.

— Александра, Александра? — дочу се слабият, ясен глас на Елинър.

Александра бързо се обърна и се приближи към слабата жена, която я гледаше с напрегнати, горящи очи. Лицето на Елинър, с бялата изпъната върху костите кожа, приличаше на маска. Александра хвана слабата й, гореща ръка и се надвеси над нея, за да чува по-добре тихия й говор.

— Александра, обикнах те като дъщеря. Не ми остава още много.

— Не, Елинър!

— Шшт. Няма да съм още дълго на този свят. Имам една молба. Знам, че искам прекалено много.

— Всичко, каквото пожелаеш, Елинър, всичко.

— Аз, аз… — започна да говори Елинър, но тялото й внезапно се разтърси от силна кашлица.

Александра притисна към устните на приятелката си плътна памучна кърпа. Елинър вече беше твърде слаба, за да го направи сама. Когато най-сетне кашлицата престана, Елинър се отпусна назад, а лицето й сякаш беше пребледняло още повече. Александра бързо скри напоената с кръв кърпа от погледа й.

— Моля те. Александра, ще отидеш ли при сина ми? Върви при Джейкъб в Тексас. Той е при чичо си, Ламар Джермън, в ранчото „Бар Джей“ в Южен Тексас, някъде близо до Корпус Кристи. — Елинър спря за миг, за да си поеме дъх и продължи. — Искам двамата да се запознаете. Искам да му кажеш, че съм изживяла щастливо последните си дни благодарение на теб и съм умряла спокойна. Не трябва да оставаш сама. Една жена не трябва да живее сама. Знам го и още как. А също и един мъж. Синът ми, милият Джейкъб, не трябва да живее сам.

— О, Елинър! Ще замина. Разбира се, че ще отида в Тексас, но не мога да ти обещая какво ще се случи.

Елинър се усмихна немощно.

— Знам, скъпа. Любовта е голяма загадка, но все пак чувствам, че съдбата те е изпратила при мен… и при Джейкъб. Върви при него. С него ще си в безопасност. Не можеш да живееш сама. Светът е груб и безучастен, Александра. Ще те разбера, ако нищо не се получи, но те моля да отидеш заради мен и заради себе си. — Елинър спря и стисна силно очи, тъй като тялото й отново е разтърси от кашлица. Най-накрая успя да се овладее, но от челото й се стичаше пот. — Искам да му кажеш, че аз и дядо му винаги сме го обичали. Искам да знае, че никога не е бил отхвърлен от семейството си. В жилите му тече норвежка кръв, която може би е по-силна дори от южняшкото в него.

— Ще отида, Елинър. Ще му кажа всичко това. Ако мога да му помогна по някакъв начин, ще го направя. Обещавам ти.

Елинър се усмихна, а лицето й сякаш засия от щастие.

— Сега вече мога да умра щастлива, Александра.

— Елинър, моля те, не ни напускай. Ще отидем заедно в Тексас.

— Не, скъпа, моето време си отива.

Александра безпомощно се огледа. Докато двете жени си говореха, вратата се отвори и влязоха Джайлс и Ейба.

Елинър погледна към хората, застанали пред нея и кимна.

— Ейба, нали знаеш къде е кутията ми с бижута? Би ли ми я донесла?

— О, мис Елинър, знаете, че бих сторила всичко за вас — отвърна Ейба, преди да излезе от стаята.

Елинър се усмихна уморено.

— Не ми остава много, Джайлс. Бих искала да ти благодаря за всичко, което си сторил за мен през всичките тези години, които преживяхме заедно. Обикнах те като мой втори син и ако някога ти потрябва помощ, отиди при чичо си и брат си в Тексас. Те ще те посрещнат с радост и ще ти помогнат.

Джайлс се усмихна. По лицето му премина ледена сянка, но очите му останаха тъмни и сурови.

— Благодаря ти, Елинър, но тяхната помощ няма да ми потрябва. Ценя високо всичко, което си направила за мен. Наистина съжалявам, че не успя да отидеш при сина си в Тексас. Ще ни липсваш много.

Елинър затвори очи. Познаваше Джайлс добре, по-добре от останалите. Беше креол, южняк, за разлика от нея и сина й. Би оцелял във всяка ситуация, но не се знаеше на колко хора щеше да навреди междувременно. Изхвърли тази мисъл от главата си. Джайлс вече не я засягаше. Сега трябваше да мисли за Александра и Джейкъб.

Вратата на спалнята се отвори и за миг настъпи раздвижване, за да направят път на Ейба.

— Ето, мис Елинър. Не е останало много, както помните. Продадохме повечето, за да си купуваме храна.

— Благодаря, Ейба. Знам. Ще извадиш ли останалите бижута от кутията? Запазих си две, не толкова заради цената им, колкото от сантименталност. А, ето ги. Искам да вземеш тази брошка, Ейба. Беше на майка ми. Беше толкова добра и вярна през всичките тези години. Искам да я вземеш. Тази брошка е една семейна реликва.

— О, не, мис Елинър. Не мога. Аз…

— Не, недей да възразяваш, Ейба. Моля те, вземи я заедно с моята благословия.

— Благодаря ви, мис Елинър, благодаря ви. Няма да се разделям с нея — задавено рече Ейба и като притисна силно брошката към гърдите си, се отдалечи с несигурни крачки от леглото.