Когато пристигнаха в Корпус Кристи, Александра се чувстваше по-щастлива и сигурна, и беше възвърнала до голяма стенем предишното си самочувствие. Сега оставаше да изпълни обещанията, дадени на Олаф и Елинър. Както се очакваше, войниците посрещнаха жените и бяха повече от щастливи да включат Александра в групата си. Имаше няколко каруци, в които да се качат жените, а така също и достатъчно място за куфарите им и за военните доставки, които бяха пристигнали с шхуната. Докато пътуваха към Браунсвил, разположен в края на Тексас, близо до Мексиканската граница, Александра се чувстваше в пълна безопасност. Получи уверенията на майора, че ще й осигури специална охрана, тъй като нямаше да минат през ранчото „Бар Джей“. Четирите дни път към Браунсвил бяха дълги, горещи и прашни, но в замяна на това тя се радваше на компанията на останалите жени и на очевидното възхищение на войниците. Особено внимание към нея проявяваше лейтенант Блейк. Винаги беше близо до нея, за да й помогне и да направи по-удобно пътуването й. Майорът дори му позволи да я придружи до ранчото „Бар Джей“. Александра се чувстваше напълно спокойна в присъствието на лейтенанта.

Изведнъж мислите й се върнаха към настоящето. В далечината съзря кирпичена постройка. Дали това не беше най-сетне ранчото „Бар Джей“? Равнинните прерийни земи й изглеждаха еднакви.

— Това е хасиендата на ранчото „Бар Джей“, мис Александра — заяви лейтенант Блейк, поглеждайки красавицата, която яздеше до него. Съжаляваше, че Александра не отива с останалите от групата към Браунсвил. Но смяташе, че едва ли една толкова красива жена би се задържала дълго в пустошта на Южен Тексас. Тук нямаше нищо, освен полумъртви от глад южняци, които бяха избягали в Тексас след войната и хиляди диви говеда и мустанги. Не, това място определено не беше за такава фина дама като мис Александра Кларк, но решението й да дойде тук беше непоклатимо. Най-сетне бяха успели да я доведат дотук невредима, но ако не пожелаеше да остане, щеше да бъде щастлив да я отведе обратно при другите.

— Не прилича на нито една постройка, която съм виждала — каза Александра, изучавайки кирпичената постройка. Поне не беше колиба, но трудно можеше да се нарече къща. Постройката беше в испански стил, с плосък покрив и входна врата с извит свод. Сградата подхождаше на местността. Цветът й се сливаше с околността, а формата й приличаше на еднообразната, равна местност. Слънцето припичаше. Вече беше горещо, твърде горещо за майски ден. Александра се зачуди дали тук изобщо става студено, дори през зимата.

— Съгласен съм, мадам. Вероятно сте привикнали на много по-хубави — рече лейтенант Блейк.

— Може би по-хубави, но не толкова практични — замислено отвърна Александра.

Лейтенант Блейк изсумтя, мислейки си, че тя едва ли има представа къде е попаднала. Индианците бяха почти укротени, но мъжете в Тексас бяха диви и необуздани. Предполагаше се, че фортът в Браунсвил трябва да контролира и охранява района, но при тези обширни земи военните не можеха да сторят много. Мис Александра беше една невинна млада дама, която едва ли разбираше къде отива и не изглеждаше достатъчно силна, за да се справи с трудностите, типични в тези земи. Но инатът й беше равен на красотата й, а решението й сама да се увери в разказите изглеждаше непоклатимо, помисли си той. Е, след един месец щеше да се моли някой да я отведе оттук до някое по-цивилизовано място.

Спряха пред входа на хасиендата. Лейтенант Блейк сложи длан върху ръката на Александра, облечена с ръкавица и каза:

— Помнете, че ако имате нужда от помощ, винаги можете да я получите при мен, мис Александра. Ако дойдете в Браунсвил ще имате приятели. Запомнете това, моля ви.

Александра обърна поглед към лицето му. Загледа се в силния му профил и в напрегнатите му кафяви очи.

— Благодаря за любезността, лейтенант Блейк. Благодаря ви, че ме доведохте тук. Ако наистина ми потрябва помощ или реша да напусна ранчото „Бар Джей“ няма да забравя, че имам приятели в Браунсвил.

— Хей, приятели, какво ви води насам? — поздрави ги нечий глас.

От хасиендата към тях бавно се приближаваше един мъж. Александра го погледна, усещайки, че е дошъл нейният ред. Обърна поглед към лейтенанта, който бързо скочи от седлото, за да й помогне да слезе от коня. Ръцете му се задържаха на слабия й кръст по-дълго, отколкото беше необходимо, но Александра просто не го забеляза, тъй като вниманието й изцяло беше насочено към приближаващия се мъж.

— Е, казвайте какво е притрябвало на армията? — заговори провлечено мъжът, като застана до Александра и лейтенант Блейк и хвърли недружелюбен поглед към войниците, с присвити на силната светлина очи.

— Не сме дошли за нещо специално, сър — любезно отвърна лейтенант Блейк. — Придружаваме мис Александра Кларк до ранчото ви.

— Така ли? — бавно рече мъжът, а вниманието му се съсредоточи върху Александра. — „Каква хубава жена — истинска красавица“, помисли си той, оглеждайки я бързо от главата до петите. Но какво ли търсеше тук?

Александра се втренчи в мъжа, напълно забравяйки доброто си възпитание. Той излъчваше аристократичност, при все, че беше облечен доста странно — плътно прилепнали панталони, риза с отворена яка, ботуши с високи токове, а на врата му беше завързан червен шал. На главата си имаше шапка с огромни размери с нахлупена ниско периферия, под която святкаха чифт остри, черни очи, които внимателно я преценяваха.

— Е? — попита той, продължавайки да наблюдава Александра.

— Дойдох да се видя с Джейкъб Джермън и чичо му, Ламар Джермън.

Изражението на лицето му не се промени, но устните му леко потрепнаха.

— Ха, какво ли би могло да накара една млада янки да измине целия този път, за да види двама hombres10 като тях.

— Казвам се Александра Кларк — изчерви се Александра. — Току-що идвам от плантацията на Джермънови в Луизиана.

Мъжът стисна устни, но това не беше от приятелство или удоволствие.

— И какво от това?

Изглежда, че разговорът нямаше да е лесен. А всъщност какви основания имаше да се надява, че ще я посрещнат с отворени обятия? Но вече беше тръгнала и за нея нямаше връщане назад. Беше стигнала твърде далеч, за да се откаже.

— Елинър… — започна Александра.

— Елинър ли? — бързо я прекъсна мъжът, а чертите му се смекчиха за миг, след което лицето му отново стана студено и безизразно.

— Изпрати ме да се срещна със сина й и чичо му. Тя е мъртва.

Мъжът се обърна и направи няколко бързи крачки към хасиендата по отъпканата прашна земя. От устата му се заредиха ругатни. Юмруците му се свиваха и отпускаха, сякаш му бяха нужни много усилия, за да се овладее. Миг по-късно се върна обратно и бутна шапката си назад.

— Добре дошла в „Бар Джей“, мис Кларк. Щом сте приятелка на Елинър, значи сте и наша приятелка. Аз съм Ламар Джермън. Можете да ме наричате Ламар, както правят всички. Синът й е тук. По-късно ще можете да се срещнете с него.

Александра се усмихна в отговор, а сърцето й затупка облекчено. Бяха я приели!

— Значи оставате, мис Александра? — попита лейтенант Блейк разочарован.

Александра вдигна глава към него, след това обърна очи към Ламар Джермън.

— Да, ще постоя… ако ме приемат.

— Добре дошла сте — кимна Ламар, — но трябва да ви предупредя, че всички, които живеят в „Бар Джей“ сами се грижат за себе си. Не е подходящо място за жени. Тук няма да ви хареса.

— Да, разбирам. Ще направя каквото е необходимо, но, виждате ли, Елинър на смъртното си легло ме помоли да дойда тук. Искам да ви кажа някои неща и най-вече искам да поостана известно време тук — каза Александра с тих, умолителен глас, а зелените й очи се навлажниха.

— Щом Елинър ви е изпратила и сте изминали дългия път до Тексас, значи сте знаели къде отивате. Не, отново ви предупреждавам, Тексас не е място за една жена. Не и за жена като вас!

Александра отново се изчерви, но този път от гняв.

— Мистър Джермън, не съм дете. Знам какво правя. Дадох дума на Елинър и винаги изпълнявам обещанията си.

Ламар се усмихна леко, като си помисли, че може би е преценил дамата твърде прибързано и че може би ще се окаже достатъчно силна за живота в Тексас. Поне имаше характер и не беше някое хленчещо момиче, което постоянно иска внимание и грижи. Е, времето щеше да покаже, но познаваше един мъж, който направо щеше да пощурее, щом видеше тази жена тук. Да, синът на Елинър нямаше да бъде особено доволен, че тази дама е дошла тук. По дяволите, откакто се върна от Ню Орлиънс Джейк беше толкова кисел и сърдит, че човек не смееше да се доближи до него. Характерът му никога не е бил приятен, но сега непрекъснато избухваше. Е, щяха да го преживеят за известно време. Разбира се, трябваше да я изпратят, преди да са подкарали добитъка към Канзас, но щяха да му мислят, когато дойдеше време. Ламар никога не обичаше да се тревожи предварително — от много грижи човек остарява по-бързо.

— Е, мис Кларк, щом толкова настоявате да се срещнете с него, може би ще успеете да се справите в ранчото „Бар Джей“. Чантите на онзи товарен кон ваши ли са?

Александра се усмихна, показвайки хубавите си бели зъби и пое дъх. Едва ли чантите щяха да имат същия вид, след като ги докоснеха ръце от „Бар Джей“. Нямаше никакво съмнение.

— Да, мои са. Не съм взела много багаж. Не знаех какво може да ми потрябва.

Ламар Джермън кимна, като си помисли, че жените никога не пътуваха с малко багаж, дори когато си мислеха така.

— Разтоварете ги, момчета — намеси се лейтенант Блейк, като хвърли неспокоен поглед към Ламар Джермън. Обърна се към Александра. — Разбирате, че тук няма да има други жени, освен може би мексиканки или индианки. Сигурна ли сте, че искате да останете.

Александра го погледна, а очите й потъмняха.

— Да, сигурна съм.

Чувстваше се по-решена от всякога да остане, особено след като видя, че тези мъже се съмняват дали изобщо ще оцелее. След онова, което бе преживяла и научила, би могла да се справи не по-зле от всеки мъж. „Тексас, място само за мъже!“ Щеше да им покаже!

Мълчаливо наблюдаваше как войниците свалят багажа й. Имаше само две по-големи чанти и една малка, но около багажа се суетяха и тримата мъже. Отнесоха чантите до хасиендата. Спряха пред входа, колебаейки се дали да влязат в къщата на бивши бунтовници.

Лейтенант Блейк забеляза колебанието им, разбра го и мислено изруга. Проклетите бунтовници бяха толкова горди, сякаш бяха по-добри от янките. Да, но Северът беше спечелил войната и беше доказал кой е по-добрият, а Югът сякаш не разбираше или не искаше да приеме този факт.

— Внесете ги вътре, за да не ги пече слънцето — остро заповяда лейтенант Блейк, като погледна Ламар Джермън в очите, очаквайки възражението му.

Ламар само надменно се усмихна.

— Вероятно вие и вашите хора бихте искали нещо разхладително, преди да продължите.

Лейтенант Блейк предпочиташе да откаже, но знаеше, че им предстои дълъг и горещ ден. Прие поканата заради хората си.

— Да, наистина. Благодаря ви.

Александра тръгна пред двамата мъже, разликата между тази страна и плантацията беше очевидна. Тук беше чисто и топлината сякаш действаше хигиенично, така че навсякъде изглеждаше свежо. Сухият въздух й харесваше повече от влажната, знойна топлина на Луизиана. Премина под високата арка, която образуваше входа на дългата кирпичена ограда, заобикаляща хасиендата.

Съвсем изненадващо въздухът в хасиендата беше хладен. Изглежда кирпичите бяха добра изолация срещу горещината и силната слънчева светлина. Влязоха в централното помещение, оскъдно обзаведено с тъмни, масивни мебели, умело изработени в испански стил. Подът беше покрит с пъстроцветни черги, които вероятно бяха мексикански или индиански. Подредбата на къщата я очарова, тъй като се различаваше толкова много от къщите в Ню Йорк или от плантацията. Всеки предмет в стаята имаше някакво практическо приложение и представляваше част от тексаската култура. Намираше се в един мъжки дом, в един мъжки свят. Но й харесваше.

— Александра, господа, моля седнете — любезно рече Ламар, посочвайки столовете.

Това, че той се обърна към нея с малкото й име, изненада Александра, но тя не възрази — накара я да се почувства между свои.

— Не, благодаря ви. Нямаме време — твърдо отвърна лейтенант Блейк. — Трябва незабавно да се присъединим към групата си.

— Разбира се. Разбирам ви. Един момент, моля.

Ламар се върна след малко, носейки поднос с чаши и бутилки.

— Налейте си, господа — каза той, поставяйки подноса на масата. — Ще се погрижа да напоят конете ви, докато вие се освежите.

Лейтенант Блейк подаде на Александра чаша вода. Александра бързо я пресуши и му се усмихна признателно. Лейтенантът замислено изпи водата си, като я наблюдаваше. Само ако можеше да остане сам с нея, преди да си тръгне!

Обърна се рязко към войниците си.

— Момчета, ако сте готови, вървете да се погрижите за конете. След малко тръгваме.