Джейн Арчър - Непокорна страст

Изненаданите войници го погледнаха, допиха чашите си и излязоха.

Лейтенант Блейк се обърна към Александра и се усмихна.

— Мис Александра, моля ви, станете.

Тя го погледна учудено, след това се подчини на молбата, без ни най-малко да разбира младия лейтенант.

— Няма да ме забравите, нали? — попита тихо той, като взе ръката й в своята.

— Разбира се, че няма да ви забравя, лейтенант Блейк — отговори Александра.

— Добре. Аз няма никога, никога да ви забравя, Александра — прошепна той и я притегли към себе си.

Александра се изчерви от гняв. Всъщност лейтенантът възнамеряваше да я целуне. Нима искаше заплащане за услугите си?

— Ще дадете ли една целувка на войника, който ви обожава? — попита той с умолително изражение, придърпвайки я в обятията си.

Александра потисна гнева си — нещо, което преди никога не успяваше да направи — и му се усмихна нежно, отпускайки се леко в ръцете му. Знаеше, че ако започнеше да се противи, войникът щеше да стане още по-настойчив, както показваше досегашният й опит. Целувката му нямаше да продължи дълго, а след това завинаги щеше да изчезне от живота й.

Лейтенант Блейк не можеше да повярва на щастието си. Събра смелост и притисна плътно тялото й към себе си, за да усети твърдите й гърди. Наистина беше същински ангел. Докосна леко устните й. Откри, че са меки, податливи и, неспособен повече да се контролира, притисна силно устата си към нейната. Забрави всичко, напълно погълнат от тази пленителна жена. А тя също го желаеше. Можеше да го почувства.

— Лейтенанте! — нечий остър, властен глас раздра тишината на стаята. — Ако сте приключили с младата дама, предлагам да напуснете. Вашите хора са готови. Знаете, че янките не са добре дошли в „Бар Джей“.

Лейтенант Блейк се отдръпна рязко от Александра. Обърна се, намръщи се и с изненада чу стона, който се откъсна от гърдите й. Видя смаяното лице на мъжа, който ги гледаше.

— Не! О, не! — извика Александра, вперила поглед в суровите, сини очи. — Джейк?

— Самият аз, Алекс — рече той със сурово изражение, а сините му очи станаха почти сиви, докато я наблюдаваше. — Моля да ме извините, сър — обърна се той към лейтенанта. — Не се досетих, че получавате възнаграждение затова, че сте придружил дамата дотук. Ще се върна, щом привършите.

Джейк им обърна гръб и понечи да излезе от стаята.

— О, не, Джейк! — извика Александра и се опита да се втурне след него, но лейтенантът я сграбчи за ръката, точно в момента, когато Джейк се обръщаше.

— Искаше да кажеш нещо, Алекс?

— Аз… не разбирам.

— А аз разбирам много добре онова, което видях. Не разбирам, обаче, какво правиш тук, в „Бар Джей“.

— Дойдох да видя Джейкъб Джермън. Ти какво правиш тук?

Лейтенантът смутено премести поглед от единия към другия. Изглежда се познаваха, но очевидно не изпитваха особени приятелски чувства един към друг. Ръката му собственически обгърна кръста на Александра.

Джейк отметна глава назад и се разсмя с дрезгав, подигравателен глас. Погледна отново към Александра и очите му се плъзнаха по тялото й.

— Вижте, сър — намеси се лейтенант Блейк. — Не можете да се отнасяте по този начин с една дама като мис Александра.

— Дама! Наричате я дама? — подигравката в гласа на Джейк беше съвсем явна. — Изглежда и двамата се заблуждавате, но нямам намерение да ви осветлявам по този въпрос.

— Няма да остана, щом ти работиш тук — остро додаде Александра. — Още сега си тръгвам с лейтенанта.

— Така ли? — попита Джейк е такова непроницаемо изражение, че Александра не можа да разбере чувствата му. — Но аз мислех, че си дошла да се срещнеш с Джейкъб Джермън?

Александра се намръщи.

— Да, така е, но дори не съм си помисляла, че ще те срещна. Какво всъщност правиш тук? — гневно запита тя, раздразнена от самодоволния, хладен начин, по който Джейк се отнасяше с нея.

Джейк отново се усмихна и в ъглите на очите му се появиха бръчици.

— Аз живея тук, моя мила Александра. Тук работя.

— Не ти вярвам. Къде е Ламар Джермън? Той ще разясни това недоразумение. Ще те накара да си тръгнеш!

— Кого? Мен? — разсмя се отново Джейк.

— Някой попита ли за мен? — Ламар Джермън пристъпи в стаята. — Чух гласовете ви отвън. Какво става тук? Хората ви чакат, лейтенант.

— Знам, но изглежда, че тук възникна някакво недоразумение. Може би мис Александра ще се върне с мен.

— Така ли? — изненада се Ламар. — Какво става, Александра, нима ранчото вече ви омръзна?

— Какво прави този мъж тук? — избухна гневно Александра, посочвайки Джейк.

— Ами, тук живее.

— Е, значи няма да остана с него. Трябва да го уволните. Сигурно има достатъчно работни ръце. Във всеки случай един морски капитан едва ли е подходящ за работа в едно ранчо.

— Да уволня Джейк ли? Защо? — бързо попита Ламар, като погледна към Джейк, от чието лице нищо не успя да разбере, а след това отново към Александра. — Какво става тук? Изминала сте целия този път, за да го видите, а сега искате да го уволнявам. Не ви разбирам.

„Всички жени означават неприятности, но тази май е по-лоша от останалите“ — помисли си Ламар.

— Не съм изминала целия този път дотук, за да видя него. Дойдох да се срещна с Джейкъб Джермън, сина на Елинър — гневно отвърна Александра.

— Но той не ви ли каза? Той е Джейкъб Джермън.

Александра едва не зяпна от изненада. Над стаята надвисна мъртва тишина. Очите й не можеха да се откъснат от суровия, безмилостен поглед на Джейк. Внезапно се почувства отпаднала. Джейк беше Джейкъб Джермън. Бил е в Ню Орлиънс. Бил е в плантацията, точно преди да я заведат там. Заминал е за Тексас. Разбира се, сега всичко идваше на мястото си. Как е могла да бъде толкова глупава, толкова сляпа?

— Аз… аз ще си тръгна — слабо рече Александра. — Не мога да остана тук с него.

— Разбира се, че ще си тръгнете — намеси се лейтенант Блейк с успокоителен глас, поддържайки Александра с двете си ръце. — Тук няма място за дама като вас.

— Махнете си ръцете от нея, лейтенант! — каза Джейк с мъртвешки спокоен глас, измъквайки револвера си.

Нямаше да допусне друг мъж да я докосне. Не можеше да го допусне, независимо колко я мразеше. Искаше отмъщение и не можеше да мечтае за по-добра възможност от тази, която му се предоставяше сега. Та тя сама бе дошла в ранчото. Тази малка мръсница не беше научена на тежка работа. Дори се беше представила за изискана дама пред този идиот, лейтенанта.

„Ако лейтенантът не си махне ръцете от нея, ще го убия“ — помисли си Джейк без всякаква логика. Винаги губеше разсъдъка си, когато беше замесена тази жена, и сега отново разбра, че не може да се овладее. Беше глупак. Знаеше, че е глупак, но все пак не можеше да позволи на друг мъж да я докосне. Нямаше да я пусне! Нямаше значение какво е направила. Желаеше я толкова отчаяно, колкото и преди. Проклета да е малката й, измамна душа, но все още я желаеше.

— Веднага се махайте, лейтенант, и никога вече не се връщайте. Дамата е дошла при нас и ще остане тук. — Джейк стисна здраво оръжието си.

Лейтенант Блейк се поколеба. Желаеше Александра, но животът му беше по-скъп. Можеше да разчете хладното изражение, изписано на лицето на Джейк — без съмнение този мъж би го убил, ако не си тръгнеше. Сега щеше да остави Александра, но нямаше скоро да забрави нито нея, нито този Джермън. Браунсвил не беше чак толкова далеч.

Лейтенантът отстъпи от Александра, отскубвайки се от ръцете й, които се бяха вкопчили в дрехите му. Взря се в отчаяните й очи.

— Този човек е насочил оръжие срещу мен, мис Александра. Не мога да ви взема с мен.

— Но аз не искам да остана. Не можете да ме изоставите просто така.

— Не мога да ви взема, а хората ми никога не биха зарязали жените си заради една млада дама, която е променила решението си.

— Връщам се с вас. Няма да остана.

— Отстранете се, лейтенант — заплашително рече Джейк, продължавайки да държи пистолета си насочен към него и пристъпи към Александра. Дръпна я грубо настрани. Знаеше, че я заболя. Искаше да я нарани и това не беше последната болка, която щеше да почувства, мислеше си мрачно той. Близостта и предизвика познатото напрягане в слабините му. Как бе възможно толкова силно да му влияе? Прокле слабостта си.

— Пусни ме, Джейк — прошепна Александра на човека, който я притискаше към себе си. — Ще се махна. Никога вече няма да се връщам. Само ме пусни.

— Не — отсече Джейк, без да прибира оръжието си, като погледна към лейтенанта, който излизаше от стаята.

Александра се дръпна рязко, опитвайки се да се освободи. Трябваше да избяга! Не можеше да остане тук с този мъж, под един и същи покрив.

— Пусни ме! — изсъска тя.

— Стой кротко, Алекс — разсмя се Джейк, — или ще застрелям лейтенанта още сега. Това ще ти хареса ли?

Александра веднага спря да се съпротивлява и вдигна разтревожен поглед към него. Наистина щеше да го направи. Усещаше го по стегнатото му тяло. Искаше да застреля лейтенант Блейк. Не, не можеше да причини смъртта на нещастния лейтенант. Отпусна се в ръцете на Джейк, твърдо решена да не се поддава на гнева.

— А сега се качвайте на коня и се махайте оттук, лейтенант. Дори не си помисляйте да се върнете за Александра. Тя ми принадлежи и ще убия всеки мъж, който се опита да ми я отнеме.

— Добре, Джермън, сега си ме хванал на тясно, но не мисли, че това е краят на историята.

— Не! Всичко е наред, лейтенант Блейк. Не се връщайте заради мен. Не бих искала да ви убие. А той ще го направи, сигурна съм — тихо рече Александра.

— Мога сам да се грижа за себе си, мис Александра. Не се безпокойте — отвърна лейтенант Блейк. Помисли си, че тя наистина се безпокоеше за него, щом се подчини на Джермън, за да запази живота му. Каква ли беше историята на тези двама души? Би дал много, за да узнае.

— Лейтенанте — рече най-накрая Ламар, — моля ви, повярвайте ми, че дамата ще бъде добре. Тя ни е роднина и Джейк винаги е считал, че е длъжен да я защитава. Често се карат. Но всичко това са семейни истории, както виждате. Повярвайте, всичко е наред.

Лейтенант Блейк обходи с поглед присъстващите. Вече не знаеше на кого да вярва. Първоначално Александра беше казала, че идва да се срещне с Джейкъб Джермън, но не знаеше, че той и Джейк са едно и също лице. Не познаваше и така наречения си чичо. Не приличаха на джентълмени. Историята се оказа твърде сложна за него. Никога не бе виждал такава темпераментна фамилия. Е, по-добре да се маха оттук, преди да е станало късно.

— Не знам на кого да вярвам, но си тръгвам. Нямам друг избор. Но помнете какво ви казах, мис Александра — рече той и се насочи към вратата.

— Лейтенанте — обади се Джейк със спокоен глас, — по-добре вие запомнете какво ви казах.