Чу се някакъв шум. Вдигна глава и видя, че Джейк идва към нея със смръщено чело. Александра пое дъх. Джейк никога не беше у дома по това време деня.

— Джейк?

— Всичко е наред. Върнах се, за да поговоря с теб. Имаш ли една свободна минута?

Александра го погледна загрижено. Рядко го беше виждала толкова сериозен.

Придърпа един стол близо до нея, бутна сомбрерото си назад и я загледа с напрегнатите си, сини очи.

Александра си спомни първия им разговор в каютата на борда на „Летящия Джей“, когато не знаеше какво може да очаква от него. Сега се чувстваше по същия начин.

— Какво да правя с теб, Алекс? — бавно попита той.

— Какво имаш предвид?

— След два дни стадото ще е готово и ще потеглим към Сан Антонио.

— Радвам се. Знам, че искаш точно това — додаде Александра, опитвайки се да прикрие страха си. — Джейк, преди да тръгнеш бих искала да ти кажа нещо.

Погледът му стана още по-напрегнат.

— Казвай.

— Ами, бях по-твърдоглава, отколкото бе нужно. Искам да знаеш за мен. Трябваше да ти разкажа още преди, когато ме питаше.

— От теб зависеше, Алекс. Аз съм много любопитен. Не се държиш като проститутка. Просто нищо не разбирам.

— О, Джейк, аз не съм блудница. Разбираш ли, всички тези мъже… вината не беше моя. Първият път бях изнасилена, както вече ти казах.

— Не искам да знам нищо за мъжете.

— Напротив, по дяволите, ще ме изслушаш. Започна да ме обвиняваш, още от самото начало. Е, сега ще изслушаш фактите. Наистина съм Александра Кларк. Дядо ти ми беше настойник в Ню Йорк. Той ме отгледа след смъртта на родителите ми и след като ти и майка ти сте го напуснали. Преди да умре, помоли ме да намеря Елинър в Ню Орлиънс. Наех капитан Съли и шхуната му. Той искаше да ме изнасили и да ме остави след това на екипажа си. Скочих през борда. Ти ме спаси.

— Алекс! Спри!

— Не, искам да го чуеш. Искам да чуеш всичко. Отведе ме в Ню Орлиънс. Изплаши ме. Плашеше ме, когато… когато правехме любов. Бях толкова неопитна. Затова избягах. След това попаднах на улица „Галатен“.

— Проклятие, Александра — извика Джейк, скочи и започна да се разхожда из стаята, развълнувано прекарвайки пръсти през косата си.

— Да, на улица „Галатен“. Постъпих глупаво, но не знаех къде съм попаднала… поне от началото.

— Не искам да те слушам повече — Джейк седна, а сините му очи потъмняха от болка.

— Бях отчаяна. Ходех по улицата, опитвах се да се измъкна, но един мъж ме повлече към един танцувален салон.

— О, не! — простена Джейк, приведе се и скри лицето си с длани. — Само ако знаех!

— На следващия ден ме изпратиха при мадам Льоблан. Само свирех на пиано и пеех, Джейк, повярвай ми, моля те! Последната нощ ми дадоха нещо с шампанското и Джайлс ме облада. Само по този начин можеше да го стори.

— И за да ме накара да повярвам в това, което виждам! Проклетата Бела и нейните номера. Тя и Джайлс са го нагласили. Сега разбирам — спря за миг, после добави внимателно — Съжалявам, Алекс! Дали някога ще можеш да ми простиш? — каза той с болка в гласа си.

Александра го погледна право в очите. Вярваше й.

— Да, Джейк — усмихна се тя. — Измамиха ни и двамата. Предполагам, че са го направили от ревност. Освен това са искали парите ми.

— Парите ли?

— Да, Джейк. Аз съм богата наследница.

— Искаш да кажеш, че превивам гръб покрай тези говеда, когато ти имаш цяло състояние? — разсмя се той.

Александра сведе поглед, а дългите й ресници скриха за миг очите й.

— Искаш ли парите ми?

— По дяволите, познаваш ме добре. Не ми пука за твоите пари. Те са си твои. Задръж си ги. Досега не са ти донесли много добрини.

Александра отвори широко очи, а зеленият им цвят се смекчи.

— Джайлс ме отведе в плантацията. Останах при Елинър до смъртта й. Не беше добре с белите дробовете. Каза, че не е искала да оставаш при нея.

Джейк отново стана и закрачи напред-назад.

— Знаех, че е болна, но все пак е трябвало да ми каже. Щях да остана. Ранчото можеше да почака.

— Тя знаеше, че ще останеш, но не е искала да пречи на живота ти. Много те обичаше.

— Всичко можеше да почака.

— Помоли ме да ти кажа, че много те обича. Искаше да знаеш, че е била щастлива през последните си дни с мен. Искаше да ти кажа, колко е щастлива, че Олаф й прощава и че я обича, а също и теб. Това беше една от причините Олаф да ме изпрати при теб — да ти кажа, че те обича и че е бил един глупав старец.

— Иска ми се да го познавах по-добре — усмихна се Джейк. — Щеше да бъде по-добре, ако майка ми беше останала при него.

— Елинър ми даде това — каза Александра, като извади медальона от блузата си и го измъкна през главата си. Подаде го на Джейк. — Мисля, че всъщност ти принадлежи.

Джейк се приближи до нея и погледна медальона.

— Дала го е на теб?

— Да, тя се отнасяше с мен като с дъщеря.

— Задръж го. Щом е искала да ти го даде, значи е твой — каза Джейк, като стисна пръстите й върху медальона. Отново седна и я загледа със сериозните си сини очи.

— След като майка ти умря, дойдох тук, понеже й бях обещала. Освен това Джайлс се опитваше да ме принуди да се омъжа за него. Реших, че тук ще съм на по-безопасно място. Ейба напусна плантацията с мен. Когато тръгвах насам, замина на север. Не съм проститутка, Джейк.

Погледите им се срещнаха в един безкраен миг.

— Не, не си, но, по дяволите, Алекс, в леглото не се държиш като дама.

Александра ококори очи, след това се разсмя. Джейк я погледна изненадано и се разсмя с нея.

— Е, по дяволите, Джейк, и ти не си джентълмен в леглото.

— Не знам — поклати глава Джейк. — Вкара ме в небрано лозе. Искаш ли да си отидеш у дома? Или искаш да останеш в Сан Антонио? Не мога да те взема с нас. Невъзможно е.

— Тогава, когато тръгнеш, ще ме оставиш някъде — студено заяви тя, а сърцето й заби бързо в очакване на отговора му. Нима наистина всичко щеше да завърши просто така?

— Добре, Алекс, щом така искаш — отвърна също така студено Джейк.

Александра се изправи. Знаеше, че ако наистина я обича, няма да й позволи да го напусне. Вече никога нямаше да може да му каже за детето. Не искаше да проси любовта му. Скри чувствата си зад ледена маска, но лицето й остана напрегнато.

— Много добре, Джейк. Обещанията ми към Олаф и Елинър са изпълнени, така че вече нищо не ме задържа тук. Ще дойда с теб до Сан Антонио, където ще се разделим.

Погледна го бързо, после го заобиколи и излезе от стаята.

— Алекс? — повика я той, но беше твърде късно.

Александра беше излязла навън. Чу го, че я вика, но не отвърна. Бързо се качи на коня и го пришпори в галон, далеч от хасиендата, далеч от Джейк.

„Джейк! Джейк!“, викаше сърцето й, докато яздеше. Сега, когато добитъкът беше готов за тръгване, Джейк искаше да я зареже, да я отхвърли. А тя бе мечтала, че би могла да спечели сърцето му? Глупачка! Щеше да се раздели с него и никога нямаше да се върне. А той нямаше да научи за детето си, никога! Никога вече нямаше да я види, след като се разделяха в Сан Антонио.

Двадесет и втора глава

Александра продължи да язди, отдалечавайки се от хасиендата сякаш искаше да избяга от гнева, от болката, от разочарованието. Забави ход, чак когато мустангът започна да се изморява.

Слънцето клонеше към залез и времето започна да захладнява. Вятърът шибаше лицето й. Александра отметна шапката си назад, така че само коженото ремъче я придържаше на шията й. Почувства се ободрена от вятъра в косите си и силния мустанг под нея.

Откри, че е започнала да се чувства част от Тексас през седмиците, които бе живяла тук. Въпреки гнева й към Джейк, все още обичаше „Бар Джей“ и живота в ранчото. Почти не искаше да си тръгва, но се налагаше, независимо от болката в сърцето й. Джейк вече не я искаше, така че трябваше да изгради нов живот за себе си и за детето някъде другаде.

Изведнъж конят изпръхтя изплашено. Александра разтревожено се огледа. Беше се научила да се съобразява с инстинктите на мустанга си. Недалеч от нея група мъже яздеше към стадото на „Бар Джей“. Може би бяха крадци на добитък? Дали я бяха видели? Спря коня си и започна да наблюдава ездачите.

Не бяха я забелязали, понеже яздеха право напред, устремени към целта си. Видя ги, че завиват към стадото. Въпреки чувствата си към Джейк, не би могла да допусне нещо да се случи с ранчото и каубоите, след като можеше да помогне.

Обърна мустанга и леко дръпна юздите. Трябваше да предупреди Джейк и Ламар. Конят й сякаш разбра нетърпението й и скоро се носеше в галон обратно към хасиендата. Александра се държеше здраво и пришпорваше коня, без да обръща внимание на храстите и трънаците, които разкъсваха дрехите й.

Най-сетне хасиендата се показа. Дръпна рязко юздите на потъналото в пяна от препускането животно, което дишаше тежко. Нейното дишане също беше накъсано. Косата й се спускаше като вълна от златен огън, запален от последните слънчеви лъчи. Дрехите й бяха изпокъсани, а тялото й — надрано от храстите.

Преди да скочи от коня, Джейк вече беше до нея, за да й помогне.

— Джейк! Крадци! Една група мъже язди към стадото. Не са много далеч. Видях…

— По дяволите! Сигурна ли си, Алекс?

Александра кимна утвърдително и едва тогава видя оседланите коне пред хасиендата. Няколко каубои заедно с Ламар стояха наблизо със смръщени лица.

— Сигурна съм, но какво става тук?

Джейк се ухили глуповато.

— Щяхме да тръгваме да те търсим. Казах на Ламар, че ще изчакаме, докато слънцето залезе и ако дотогава не си се върнала…

— Джейк, мога сама да се грижа за себе си. Винаги съм се справяла сама — хладно го прекъсна Александра, след което се обърна към Ламар. — Какво трябва да направим?

Ламар беше дал знак на каубоите в мига, в който му за новината. Вече бяха готови да изпълнят заповедите му.

— Джейк? — намеси се Ламар, нетърпелив да предприеме нещо.

— Трябва да ги отблъснем. Ако подгонят стадото сме загубени. Ламар, предупреди каубоите, които са на пост. Кажи им да са готови, в случай че не успеем да спрем крадците. Ще взема тези мъже и ще се опитам да ги спра. Вземи Александра с теб. Не искам да я оставям сама.

— Не! Искам и аз да участвам. Мога да стрелям — заинати се Александра, която не искаше да я пренебрегват.

— Проклятие, Алекс. Върви с Ламар. Няма да те взема с мен.

— Не, идвам с теб — каза тя и отново възседна мустанга си.

Джейк я погледна втренчено, но нямаше време за спорове.

След няколко минути приближиха стадото. Всички спряха конете си. Животните изглежда чувстваха надвисналата опасност, тъй като пръхтяха изплашени. Александра се стремеше да се придържа към Джейк. „Тези мъже няма да се измъкнат лесно, ако решат да си играят с нервите на Джейк“ — помисли си тя, наблюдавайки суровия му, строг профил.

Погледът й се върна към крадците на добитък, които се приближаваха. Препуснаха в галоп, щом видяха, че Джейк ги очаква. Когато наближиха, Александра веднага разпозна водача им — Пекос. Искаше да си отмъсти? Или го правеше от омраза? Бандитите спряха конете си на няколко фута от каубоите на Джейк. Пекос бавно се приближи с мустанга си.

— Gringo, да не си дошъл да ни поздравиш?

— Какво правиш в „Бар Джей“, Пекос? Мисля, ме ти казах да стоиш надалеч.

— Останаха някои неуредени въпроси между нас — отвърна той, наблюдавайки нахално Александра.

— Няма какво да уреждаме.

— Така ли? Ха, това твоето стадо ли е? Много е хубаво. Готово е за път. Говедата са нервни, verdad13? Искат да тръгват. Ако изведнъж се чуе някакъв звук или пък някой случайно гръмне насред стадото…

— Не ме заплашвай, Пекос — твърдо го прекъсна Джейк.

— Да те заплашвам? Аз? — невинно попита Пекос, като разтвори ръце с дланите нагоре.

— Взимай момчетата си, Пекос и веднага се махайте от земята на „Бар Джей“! Не се връщайте, защото следващия път няма да се измъкнете толкова лесно.

— С удоволствие. Дошли сме само за малката сеньорита. Ще я вземе за известно време, за да разчистим старите сметки. После ще я върнем, само че ще е малко употребявана — каза Пекос и се разсмя гърлено. Хората му се разсмяха с него, а гласовете им прозвучаха грубо и дрезгаво във вечерния въздух.

Александра седеше спокойно на седлото си, а лицето й не показваше нищо. Не трябваше да показва страх, независимо какво щеше да се случи с нея или какво щеше да направи Джейк. Беше преживяла доста премеждия. Щеше да преживее и тази нощ.

— Започваш да ме ядосваш, Пекос — каза провлечено Джейк и плъзна ръка към револвера си.

— Така ли? Не мога да те разбера, gringo. Просто дойдох за тази жена — отвърна Пекос и ръката му също се насочи към оръжието му.

— Тази жена е моя, Пекос.

— Аха, значи искаш да се биеш, hombre?