С някакво странно хладнокръвие, породено от смъртта на Олаф и изнасилването й от Стен, тя реши проблемите по пътуването безпристрастно и удачно. Хитроумно успя да изтегли голяма сума от банката, след което се зае с търсенето на транспорт до Ню Орлиънс. Не беше лесно, особено за толкова кратко време, но за нейна изненада братовчедите й и Стен Луис не я следяха, както беше очаквала. Отдаваше го единствено на това, че те сигурно си мислеха, че тя няма да стори нищо, преди да е минало погребението, изцяло отдадена на скръбта си, а след това щеше да бъде твърде късно да направи каквото и да било. Но сърцето й беше сякаш окаменяло. Не можеше да скърби за стария си приятел, но можеше и беше длъжна да изпълни даденото обещание.

За нещастие трябваше да бърза и това я принуди да наеме тази ужасна малка рибарска шхуна, но нямаше как да купи билет за редовния параход. Наложи се да плати на неприятния капитан Съли голяма сума, за да го убеди да направи този извънреден рейс до Ню Орлиънс. От самото начало капитанът предизвикваше у нея неясно безпокойство, но Александра пренебрегна подозренията си, подчинена единствено на желанието си да се измъкне от Ню Йорк. А сега й се искаше да беше обърнала повече внимание на усещанията си.

От момента на пристигането й на кея започнаха неприятностите. Капитан Съли настояваше, че носи прекалено много багаж. Тя възрази, че му е платила щедро да превози нея и вещите й. Най-накрая капитан Съли взе Александра и куфарите й на борда, но след дълги спорове, мърморене и клетви. Каютата й едва стигаше за нея самата, камо ли за багажа й. Наложи се да се задоволи само с един куфар в каютата си — този с парите и личните й принадлежности. Останалият й багаж бе струпан върху палубата на шхуната и тя сериозно се съмняваше, че някога ще успее да премахне отвратителната миризма на риба, с която се беше напоил. Но беше готова да се примири дори с това, ако не беше самият капитан.

След като отплаваха надолу покрай брега и слънцето изгря в началото на първия ден, Александра почувства нужда от свеж въздух и излезе от каютата си. Щом се качи на палубата, бързо осъзна какво чувства сама жена на една шхуна със съмнителен капитан и събран от кол и въже екипаж. Моряците бяха мръсни и дрипави и приемаха пътуването по-скоро като ваканция, отколкото като работа. Само по себе си това беше достатъчно, за да се чувства неспокойна, но скоро капитанът остави управлението на шхуната на хората си и се насочи към нея. Лесно можа да разчете похотта и явно изразеното желание върху обветреното лице на моряка, а също и намеренията му, щом постави ръцете си върху кръста й. Отблъсна го и избяга надолу. Прекара остатъка от този ден и следващите два в каютата си. Заключи вратата и я подпря с куфара си. В определени часове й оставяха вода и храна отпред, винаги придружени от кикота на помощник-готвача.

Макар шхуната да продължаваше курса си надолу, покрай брега, още от първия ден моряците обръщаха малко внимание на работата си и все повече и повече се отдаваха на пиянство, дебелашки шеги и непрестанни подмятания по адрес на пътничката, която се крие в каютата си.

И така, Александра седеше там, а на палубата шумната забава, която я остави будна през цялата нощ, продължаваше и на сутринта. Моряците ставаха все по-буйни, докато най-сетне тя не беше сигурна дали дори поддържат курса на шхуната, след като вероятно през повечето време бяха пияни. Освен това все по-силно се безпокоеше за времето, защото чуваше приближаващия тътен на буря, а каютата й се осветяваше ярко от светкавиците, които прорязваха небето. Може би трябваше да хвърлят котва някъде, ако започнеше буря, но не смееше да излезе на палубата и да поговори с капитана.

Изведнъж шумът на палубата стихна. Скоро чу провлачените, но все пак решителни стъпки на моряците, които приближаваха каютата й. Загърна се по-плътно с пелерината си — слабо средство за защита, както вече добре знаеше.

Нямаше къде да отиде, нямаше път за бягство. Пред вратата на каютата се чуха гласове, които отправяха към Александра шумни, неприлични закачки. После блъскане по вратата и опити да я отворят и да влязат вътре. Разпозна гласа на капитан Съли, който се извисяваше над останалите:

— Отвори вратата, красавице моя. Ние сме самотни мъже и искаме да се насладим на компанията ти в тази студена, пуста нощ — каза той с пелтечещ глас.

Сви се още по-навътре в каютата си, осъзнавайки, че се сбъдват най-лошите й страхове. Можеше само да съжалява, че капитанът и хората му не са пияни — толкова пияни, че да не могат да се движат. Вместо това те бяха изпили достатъчно, за да се почувстват способни за подвизи и да се решат да задоволят похотта си.

— Махайте се, капитан Съли. Вие и вашите хора ми пречите да спя. Махайте се! — извика им тя с толкова сила и увереност, колкото успя да събере.

Отговорът беше пиянски смях. След това силните рамене на моряците заблъскаха тънката врата, която ги разделяше от плячката им.

Не им беше нужно много време, за да разбият вратата. Цялата група се строполи в каютата, тъй като се препънаха в куфара. Александра погледна към преплетената, миризлива купчина от тела и поклати глава, като че ли това очевидно беше кошмар. Но щом ги погледна отново, видя мъже, които се изправяха със самочувствието на победители.

Пръв се измъкна капитан Съли, който направи няколко крачки, за да се приближи до нея. Оглеждайки я похотливо, застанал с широко разтворени крака, той заяви:

— Намираш се точно там, където исках да бъдеш, красавице. А сега, всичко, което трябва да направим, е да те освободим от тези ненужни дрехи.

— Сигурно сте луд, капитан Съли. Забравяте, че съм пътник на вашата шхуна и вие трябва да сте на кормилото й — студено отвърна Александра, опитвайки се да му напомни за задълженията на един капитан.

Капитан Съли отметна глава назад и се разсмя сърдечно, а моряците му се присъединиха към него.

— Мога да управлявам тази шхуна дори и на сън. Правил съм го достатъчно често, когато е имало други доходни занимания. Нали, моряци? — попита той.

Отвърнаха му с енергично съгласие.

— Струва ми се, че и ти си една малка гореща контрабанда, моя хубава първокласна лейди — рече той, гледайки я похотливо, докато продължаваше да се приближава към нея.

— Вие сте пиян и изобщо нямам представа за какво говорите — бързо отвърна Александра, като разбра, че този човек сигурно говори за блокадата, продължила през цялата Гражданска война. Някои от най-смелите и дръзки мъже и от двете страни се бяха замесили в този доходен бизнес, докато към края на войната блокадата не била затегната.

— Разбира се, че съм пиян. Всички сме пияни, но не чак толкова, хубавице, че да не се възползваме от благата, които Бог ни е дал — разсмя се зловещо той, докато жестоките му очи опипваха тялото й.

— Честно казано, съмнявам се дали Господ признава, че и вие сте един от стадото му.

— За мене няма значение на кого принадлежа — на Бога или на дявола. Ще приема всичко, което ме очаква по пътя ми, сладка моя, а и ти…

Силен гръм прекъсна думите му. Съли погледна нагоре и се намръщи.

— Проклятие! Трябва да те имам още сега, красавице. Ако се наложи да бягам от бурята, ще трябва да помня нещо през цялото време.

— Не ме докосвай, звяр такъв — отчаяно извика тя, докато капитанът се мъчеше да я докопа в койката й, като сграбчваше гънките на пелерината и на роклята й, за да не й позволи да му избяга. Усети, че се задушава под огромното му, миризливо туловище, в прегръдката на стискащите му, търсещи ръце.

— Хванах те, хубавице. Изчакайте реда си, приятели. Аз съм първи — изрева капитана, като разкъса наметалото на Александра и го хвърли към групата мъже, които го грабнаха и го разкъсаха на парчета в безумието си.

— Не! Вие сте луд — изпищя Александра, щом капитан Съли се насочи към нея със стъклен поглед.

Замахна яростно с крак към него и го ритна в най-уязвимото място. Капитанът се преви на две и я засипа с проклятия. Александра скочи от койката.

Останалите моряци бързо се обърнаха към нея и тя чу как роклята й се раздира, докато си пробиваше път към вратата през сякаш безкрайното море от опипващи ръце — ръце, които я сграбчваха и късаха от дрехите й все повече и повече парчета, докато тя упорито се стремеше напред, благодарна на алкохола, който ги беше обезсилил и направил движенията им некоординирани. Най-накрая прескочи куфара и се измъкна на свобода през вратата. Но щом изведнъж почувства ласката на студения нощен въздух върху кожата си, Александра погледна надолу и ужасена видя, че е почти гола, облечена само с тънката си риза. Отчаяно хукна по стълбата нагоре, към откритата палуба и въпреки очевидната безизходица от опасното положение, в което бе изпаднала, тя се закле да не се предаде доброволно на страстите на пияните мъже.

Отчаяно затича по палубата, като се препъваше в сандъци и въжета, търсейки някое местенце, където да се скрие или поне нещо, което да използва като оръжие. Но преди да успее да намери нещо подходящо, капитанът и хората му се озоваха на палубата. Капитан Съли вдигна над главата си запалена факла, за да могат по-лесно да я открият.

— Ето я, там е — изрева един от моряците, щом зърна Александра.

Останалите се втурнаха към нея, усетили близостта на плячката си и започнаха настървено да я преследват.

Александра потрепери от студ и от страх, докато отстъпваше пред моряците, които бавно се приближаваха, вече уверени в окончателната си победа. Препъна се, погледна надолу и видя едно голямо весло, което някой беше захвърлил. В гърдите й се зароди надежда. Коленичи бързо и вдигна тежкото, масивно, дървено весло. То щеше да й послужи като оръжие и тя щеше да удари всеки мъж, който посмееше да я приближи. Вдигна го пред себе си в защита, но мускулите на ръцете й бързо изтръпнаха от тежестта му и тя го приближи към тялото си.

Но мъжете продължаваха да се скупчват, като сега се бяха разделили на групи. Направи крачка назад към фалшборда. Нямаше повече място за отстъпление. Над шхуната проблесна светкавица, която освети похотливите лица на моряците. Хвърли им гневен поглед, докато те се наредиха в полукръг около нея, присмивайки се на отчаяните й опити да се брани с тежкото весло. Тътенът на гръмотевицата заглуши техните обидни подигравки.

Изведнъж един от моряците се хвърли напред. Опита се да го отблъсне с тежкото весло и изгуби равновесие. Почувства, че полита настрани и пада надолу, към студените води на Атлантика. Отчаяно се вкопчи във веслото. Блъсна се във водата и потъна в бездната, в мрачната й забрава.

Втора глава

Капитанът на „Летящия Джей“ стоеше на мостика на кораба си и наблюдаваше задаващата се буря с намръщено лице. Много пъти беше плувал в тези води, следван по петите от янките, докато преминаваше блокадата по време на войната, но сега за първи път се надбягваше с буря. Досега беше печелил състезанията, но не мислеше, че този път победата ще е негова. Бурята наближаваше толкова бързо, че надеждата да я изпреварят и да достигнат пристанището в Насо1, преди да се е разразила, беше много слаба.

По дяволите, изобщо не възнамеряваше по време на това пътуване да спира на Бахамските острови. Едва ли би могъл да каже на Керълайн нещо, което вече не беше казвал, макар с усмивка да си помисли, че все още имаше много неща, които с удоволствие би направил с нея. Но всичко това принадлежеше на друго време — когато той беше по-млад, когато тя беше по-млада, когато Насо беше най-шумното пристанище в района и парите се пръскаха наоколо като вълните в океана, защото моряците печелеха три пъти по-големи надници.

Намръщи се отново, а усмивката изведнъж изчезна от суровото му, решително лице. Много неща се бяха променили, след като южняците бяха победени в последните си опити да се защитят. Това беше смъртта на един начин на живот, на един начин на мислене и при все, че успя да съзре наближаващия край доста преди мнозина други, все още усещаше шока от първия си сблъсък с руините и разрушенията, в които сега бе превърнат Югът. Бахамските острови бяха на гребена на контрабандната вълна, но всичко беше приключило с падането на Юга и края на войната.

Поклати глава при спомена за жълтата треска, която опустоши Насо и Уилмингтън през фаталното лято на 1864 година. Измряха една четвърт от жителите на Уилмингтън, а Насо не беше много по-добре, тъй като контрабандистите разнасяха болестта навсякъде. Но заради притока на хора и пари Насо понесе епидемията по-леко от бедите през 1866 година, когато хората и парите изчезнаха. През онази година половината от останалото население бе покосено от тифна епидемия, а след това остров Ново Провидение беше пометен от ураган, който разруши повечето от новопостроените през войната къщи и взе много жертви. Разбира се, Насо страдаше, и островите не успяха да се възстановят. Не, 1867 година не даваше признаци за измъкване от депресията, която се ширеше на Бахамските острови и капитанът на „Летящия Джей“ не изгаряше от нетърпение да пусне котва там. Из Юга се беше нагледал на призраци за цял живот.