Ако не се задаваше бурята, нямаше да се наложи да спира на островите, понеже възнамеряваше бързо да достигне до Ню Орлиънс. Веднъж взел решение, той не се колебаеше, а освен това вече беше намислил да продаде изгодно „Летящия Джей“ в Ню Орлиънс. Там можеше да получи най-добра цена, а му трябваха всичките пари, тъй като възнамеряваше веднага да се върне в Тексас.

Мислите за Тексас разпалиха още повече кръвта му. Спомни си за обширните открити равнини, в които човек може да диша леко и свободно, и цял живот да прави каквото си иска. Преди много години би предпочел Юга, дори си мислеше, че харесва някогашната му спокойна красота. Но сега вече Югът не беше подходящо място. Там човек можеше да умре от глад, докато си припомня полузабравените си мечти. Истинското място беше Тексас — място, където един мъж може да си изгради империя, да натрупа състояние и да създаде собствени закони. Обичаше морето, но Тексас беше като океана — огромен, безкраен, вечно променящ се, вечно криещ предизвикателства. Да, щеше да пусне корени в Тексас — дълбоко в плодородната му земя.

— Какво е това, по дяволите? — изруга тихо той, щом действителността рязко го откъсна от мислите му.

Имаше нещо пред тях в океана, но не беше сигурен какво е. Напрегна взор и започна да различава някакви очертания.

— Капитане? Капитан Джейк? Това да не е русалка? — гласът на стария моряк прозвуча глухо, пронизвайки плътния, сребристосивкав сумрак.

Думите му бяха последвани от блясъка на светкавица и веднага след нея от силния тътен на гърма.

Моряците веднага прекратиха работата си. За миг настана пълна тишина, нарушавана единствено от поскърцването на „Летящия Джей“, докато моряците се взираха в свръхестествената, красива гледка във водата.

Над тъмните води на океана се носеше нереално блещукащо бяло тяло, около което се пилееха златисторуси коси. Изморените от плаването моряци гледаха със зяпнали уста привидението, докато то се приближаваше все по-близо и по-близо.

Магията разчупи старият моряк, който колебливо попита:

— Тя… тя мъртва ли е?

— Ще видим.

Енергичният отговор беше последван от няколко бързи команди, с които капитанът изпрати двама моряка зад борда, след което забави движението на кораба, докато той почти спря.

Над палубата на „Летящия Джей“ отново надвисна тишина. Мъжете неспокойно поглеждаха към небето, след това отново към тъмната вода, над чиито дълбини плаваше нереалното създание. Приближаващата буря, която беше скрила слънцето, беше достатъчно лоша, но това създание, което лежеше в дирята на кораба им, бързо им припомни всички морски легенди, които знаеха.

Двамата моряка бързо заплуваха към тялото. Щом скъсиха разстоянието, започнаха внимателно да го приближават. Видяха, че е жена, вкопчила се в тежко, дървено весло. Лесно можеха да придържат над водата такова дребно тяло, но как ли се беше озовала съвсем сама сред океана, само с едно весло, което да я крепи над водата? Никога не бяха виждали жена, която да е толкова красива и едновременно с това да е толкова близо до смъртта.

Единият моряк внимателно я издърпа от веслото, като придържаше главата й над водата и започна да плува към кораба. Другият се усмихна кисело и повлече веслото, като си мислеше, че никога нямаше късмет. Но може би късметът му се състоеше в това, че никога не бе докосвал жена, която очевидно принадлежеше на водните духове, а дали те щяха толкова лесно да се съгласят да им я отнемат? Погледна към оловното небе, чудейки се дали то не приближава последния им час. Дали океанът нямаше да ги погълне всичките, за да си възвърне онова, което му принадлежеше?

Доплува до кораба преди приятеля си, който бавно го следваше и внимателно придържаше товара си. Малко след него той също достигна до борда. Застанал на края на въжената стълба, морякът още веднъж погледна към приятеля си, който измъкваше от океана младата красавица. Водата се стече като водна пелена от тялото й и разкри заоблените й форми. При тази гледка собственото му тяло се стегна и, проклинайки тихо наум, се заизкачва бързо и неловко нагоре по стълбата. Другият моряк преметна внимателно, доколкото можеше, младата жена върху широкото си, силно рамо, след което последва другаря си нагоре по стълбата.

Щом двамата моряци се изкачиха на палубата, бурята ги връхлетя. Но мъжете на борда почти не я забелязваха, тъй като вниманието им беше изцяло погълнато от едва прикритото тяло на младата жена, която внимателно беше положена в краката на капитана. Всички гледаха като хипнотизирани слабото издигане и спускане на гърдите й, добре очертани под изпънатата, мокра копринена тъкан. Беше жива.

Струпаха се в кръг около отпуснатото й тяло, преграждайки пътя на силния вятър, който започваше да вилнее около кораба. Александра бавно започна да идва на себе си. Червено-златистата й коса беше прилепнала към главата и тялото й, около съвършения овал на лицето й, разкривайки пълните й, бледи устни, които с връщането й към живота започваха да порозовяват. Най-накрая отвори очите си, обрамчени с тъмни ресници и се втренчи във високата все още смътна фигура на капитана, след това в кръга от моряци. От устата й се отрони неволен стон.

Моряците отстъпиха назад, смутени и объркани.

— Червенокоса… — промърмори един.

— Със зелени очи… — изръмжа друг.

— Бог да ни пази! — добави трети.

Чак тогава усетиха цялата сила на бурята и хубостта на красавицата от океана и въпросително погледнаха към капитана си. Дали щяха да оцелеят с нея на борда? Изглежда, че жената прочете мислите им по изражението на лицата им и скръсти бледите си, слаби ръце, като че ли искаше да се предпази. Движението й не остана незабелязано от капитана.

Навъсено заповяда на хората си да се върнат по местата си, след което се обърна към стария моряк, застанал до него:

— Отнеси я долу, Морли. Заключи я в каютата ми. След това ела горе. Ще имаме нужда от всички ръце, за да се справим с тази буря.

Старият моряк кимна, след което се наведе към изплашена Александра, за да я вдигне, но тя стисна зъби и сама се изправи в цял ръст на треперещите си нозе, доста по-ниска от двамата мъже, застанали пред нея.

— Аз… — прочисти гърлото си тя. — Мога сама да се справя с…

Но не успя да завърши думите си, тъй като върху палубата се стовари огромна вълна и морякът я грабна на ръце и се втурна надолу, към закрилата на каютата. Силата, с която я вдигна на ръце и ударът на вълната се оказаха прекалени за малкото й сили, и морякът я внесе в безсъзнание в капитанската каюта.

Спря за миг, щом я положи върху тясната койка, след което бързо смъкна мократа й дреха. Щом я видя съвсем гола, дъхът му секна за миг, защото не беше виждал толкова красива жена. Зави я, след което побърза да излезе на брулената от бурята палуба.

Трета глава

Някакъв звук разбуди Александра. Умът й започна да се прояснява. Спомни си ужасния кошмар на бурята, която вилнееше край нея. Беше заключена в каютата, сигурна, че тя е мъртва, докато корабът потъваше към дъното на Атлантика. А освен това се чувстваше зле, толкова зле, колкото никога преди не й се беше случвало през двадесетгодишното й съществуване. Сега се чувстваше слаба, но беше благодарна, че усеща лекото полюляване на кораба. Огледа стаята и ахна, щом забеляза един мъж, облечен в одърпани моряшки дрехи, който я наблюдаваше с хладен, нахален поглед.

И докато ужасена го гледаше, неспособна да помръдне от страх, видя как очите му оглеждат лицето й, след това преминават по-надолу, преценявайки извивките на тялото й. Оглеждаше я така, както един пират би оглеждал плячката си. Почувства, че поруменява от гърдите до шията, а след това лицето й се обля в яркочервено, тъй като едва сега осъзна, че завивката се е смъкнала до бедрата й и тя е съвсем разголена.

Гневно придърпа завивката до раменете си, с поглед втренчен в нахалния мъж, който небрежно стоеше до нея и дори имаше дързостта да й се усмихва, показвайки й белите си зъби.

— Как се осмелявате! — възкликна тя с треперещ глас.

— Какво да се осмелявам? — подигра й се той, а устните му се отпуснаха в лека усмивка.

Александра премигна няколко пъти, докато се мъчеше да разбере думите му. Те сякаш бяха изскочили от самото му гърло някак бавно и мързеливо. Разбра, че мъжът пред нея е южняк, един истински южняк, може би дори бивш войник на Конфедерацията. Никога не беше виждала южняк, затова го заразглежда с любопитство.

Беше висок, леко приведен заради ниския таван на каютата и с яко телосложение. Не си спомняше да е виждала толкова широки рамене. Моряшките дрехи, изпънати върху стегнатото му тяло, едва прикриваха грубата сила на мускулите му. Но най-много я заинтригува лицето му, тъй като беше загоряло, в пълен контраст с русите му коси. Около ъгълчетата на сините му очи имаше тънки бръчици — доказателство, че води живот на открито. Можеше само да се надява, че е джентълмен, тъй като в острите, ъгловати черти на лицето му се четеше някакво безразсъдство.

— Как се осмелявате! — саркастично подметна той.

— О! — неволно възклицание се откъсна от устните й. Изчерви се цялата. Беше постъпила почти толкова невъзпитано, колкото и този мъж. Очевидно трябваше да прояви по-добри маниери, вместо да зяпа толкова явно, особено един мъж.

— Е, моя малка удавена мишке — започна той, насочвайки се към нея.

Зелените й очи потъмняха. Дръпна се назад в леглото и изтегли завивката до брадичката си.

— Не съм ваша и не съм мишка!

— Значи дамата има огнен нрав, същият като огнената й коса.

— Мисля… мисля, че трябва да излезете — рече тя с глас, на който се опита да придаде цялата убеденост, която успя да събере в себе си.

— Да изляза ли? Но къде да отида? Аз съм капиталът и това е моята каюта — заяви той, посочвайки с ръка стаята.

— Тогава по-добре аз да изляза — тихо каза тя, като огледа стаята за дрехите си. Не се виждаха никъде и Александра неспокойно погледна пак към мъжа с изсеченото лице, който напрегнато я наблюдаваше.

— Първо, върху вас нямаше чак толкова много дрехи, а освен това бяха мокри, така че…

Александра така се изчерви, че кожата й почти се сля с цвета на косите й.

— Вие… вие не сте… — не успя да завърши мисълта си тя.

Капитанът се усмихна, оставяйки я да си мисли най-лошото.

— Трябва да облека нещо. Сигурно на борда ще се намери някоя подходяща дреха.

— Защо искате да скриете с дрехи тяло като вашето?

— О, престанете! Не искам да се отнасяте с мене по този начин. И ме искам да ми говорите по този начин.

Веждите му се повдигнаха подигравателно, след което се усмихна иронично.

— Нима имате избор, мила моя?

Александра потръпна неволно и изведнъж се почувства съвсем изтощена. Стаята започна да плува пред очите й, а лицето му съвсем изчезна. Чу го да мърмори нещо, докато съзнанието отново я напусна…

Този път се събуди от някакви гласове. Чуваха се от коридора — моряците разговаряха помежду си.

— Все още е при нея.

— Да, и е заключил каютата си.

— Няма ли да ни я даде? Тя е виновна за бурята. Тя е виновна за всичките ни беди.

— Но е много хубава.

— Няма значение. Докато тя е с нас, съдбата е против нас.

— Какво става? — прогърмя гласът на капитана пред вратата.

Моряците продължиха да мърморят помежду си, докато бързо се отдалечаваха.

Ключът се превъртя и Александра в очакване вдигна поглед си към вратата. Могъщото тяло на капитана изпълни рамката, а миг по-късно зад него се появи по-слабият стар моряк с поднос в ръце. Морякът й се усмихна топло и постави подноса на една малка масичка.

— Казвам се Морли, мис — усмихна й се старият моряк. — Бяхте много зле и сега трябва да ядете, за да се оправите. Ако имате нужда от нещо друго, само извикайте стария Морли.

Александра кимна на усмихнатия моряк, чувствайки как стомахът й започва да се свива от миризмата на храната. Наистина беше гладна.

Морли погледна към придърпаната завивка в ръцете й, към почервенялото й лице, след това се обърна към капитана.

— Дрехи. Трябва да облече нещо, капитане.

Капитанът изръмжа, но се обърна и започна да рови в сандъка си. Най-накрая измъкна една фина, ръчно изработена риза и я хвърли на стария моряк. Морли се ухили и галантно подаде ризата на Александра.

Александра му се усмихна в отговор и взе дрехата. Огледа се наоколо, след това се втренчи в двамата мъже и каза:

— Бихте ли се обърнали, ако не възразявате.

Морли бързо се обърна с гръб към нея, но капитанът продължаваше да я гледа развеселено. Най-накрая Морли се изкашля и се насочи към капитана, който се обърна бавно и с неохота. Александра мушна ръце в дългите ръкави, нахлузи огромната риза, която й стигна до коленете и започна припряно да я закопчава.

Капитанът отново се обърна, продължавайки да гледа с лаком поглед Александра, докато Морли се занимаваше с храната, очевидно желаейки да помогне с каквото може на красивата дама. Но скоро капитанът му заповяда да ги остави сами. Морли си тръгна неохотно, като отправи окуражаваща усмивка на Александра.