Джейн Арчър - Непокорна страст

Щом вратата се заговори след него и те останаха сами, вниманието на капитана отново се съсредоточи върху младата жена.

— По-добре яжте, докато храната е топла — рече той.

Александра желаеше храната повече от сигурността на леглото, така че спусна крака от койката, уверена, че поне до колената са закрити от дългата риза. Отново се изчерви, отчаяно желаейки да има достатъчно дрехи, които да скрият тялото й от погледа на този човек. Но наоколо нямаше нищо подходящо, а тя наистина беше гладна. Несигурно прекоси малкото помещение, като се държеше, за каквото намери, докато най-накрая внимателно се настани на стола до масата с храната. Миришеше възхитително и щом започна да гълта гъстата рибена чорба, забрави за присъствието на капитана.

Скоро почувства, че силите се връщат в слабото й тяло, така че продължи лакомо да се храни. Но благодетелят й, ако наистина беше такъв, не позволи да бъде забравен, тъй като гласът му наруши мълчанието в каютата. Тя бързо вдигна глава към него и видя, че е дошъл до нея. Суровото му, обветрено лице имаше въпросителен израз и тя предположи, че сигурно е попитал нещо. Спря да яде.

— Съжалявам, но не ви чух.

— Как се казвате? — провлечено запита капитанът с нисък, повелителен глас.

Александра замръзна. Боеше се точно от този въпрос. Никой не трябваше да открие истинската й самоличност. Не можеше напълно да се довери на никого, защото ако роднините й я откриеха, това означаваше сигурна смърт, а дори и по-лошо — брак със Стен Луис.

Срещна ясносиния поглед на капитана и реши, че може да му каже поне прякора си. По този начин нямаше да се обърка, ако някой я извикаше с това име.

— Наричайте ме Алекс.

— Алекс? — изхили се той. — Това име не е за жена, та била тя дори янки. Но може би янките кръщават жените си с мъжки имена, тъй като не могат да схванат разликата.

Обхвана я ярост. Зелените й очи проблеснаха и тя отметна назад косата си като конска грива. Ако я познаваше по-добре, щеше да предусети стихията на гнева й, която предстоеше да се стовари върху него, но той нито я познаваше, нито беше свикнал с държанието на севернячките. Една дама от Юга би сдържала гнева си с усмивка на лице, но би се погрижила да му заплати за забележката, ако се наложи дори по заобиколен начин. Но Александра никога не се сдържаше, така че стовари цялата сила на гнева си върху него.

Вдигна паницата със супата и с всичка сила я запрати срещу него. За нейна най-голяма изненада капитанът с лекота я отби. Тогава тя се засили се срещу него и започна да го удря с юмруци по гърдите. Обхваната от гняв, известно време дори не забеляза, че ударите й нямат никакъв ефект. Когато най-сетне смутено го погледна, капитанът й намигна.

Това беше прекалено. Започна да хвърля срещу него всичко, което не беше добре закрепено. Капитанът отбягваше всичките й „снаряди“, като внимателно се приближаваше към нея, за да прекрати по-нататъшния разгром на каютата си. Докато той я приближаваше, оръжията й постепенно се изчерпаха. Най-накрая спря и гневно се втренчи в него, а гърдите й тежко се повдигаха за глътка въздух.

Приближавайки се бавно към нея, капитанът протегна ръце и нежно каза:

— Не искам да ви нараня, Алекс.

Александра отстъпи, твърдо решена да намери начин да избяга, защото сцената с капитан Съли все още беше жива в ума й.

— Какво са ви сторили, за да ви наплашат така?

Все още не познаваше тази жена. При думата наплашат челюстта й се стегна, а очите й заплашително заблестяха, но те не бяха пълни с отчаяние, както преди.

— Не съм наплашена — тихо каза тя през зъби. — И няма да позволя да се отнасят подло с мене.

Капитанът се усмихна, придърпа един стол и седна пред нея.

— Нямах намерение да се държа лошо към вас, Алекс. Докато сте на кораба ми, вие сте моя гостенка и сте под моята закрила.

Внезапно краката й се подкосиха. Посочи с ръка към леглото. Той седеше между нея и убежището й, а Александра искаше да бъде сигурна, че няма да я закача, докато се добере до него. Капитанът кимна, но все пак, докато преминаваше близо до него, леко я докосна. Александра побърза и седна на леглото, като издърпа завивката около раменете си, както, за да се почувства по-сигурно, така и за да се стопли.

— Честно казано, сега не мога да ви отделя толкова внимание, колкото бих искал — каза той, като отново й се усмихна, — но вероятно по-късно ще можем да се погрижим за това.

Александра се намръщи и тръсна златистата си коса.

— Всичко, което искам да знам е, как сте се озовала насред Атлантика с онова весло? Сигурно разбирате, че ви спасих живота. Винаги съм мислил, че за подобни дела има специално възнаграждение.

Тя го погледна замислено, чудейки се дали отново не я предизвиква. Не можеше да бъде сигурна.

— Оценявам, че ме измъкнахте от океана. Съжалявам, че навреме не ви благодарих по подходящ начин. Благодаря ви за помощта. Естествено бих ви предложила нари, но… — Тя прехапа устната си, щом си спомни, че не искаше никой да узнава за истинското й положение в живота.

— Но животът ви не струва много или моето спасяване не е чак толкова голяма работа?

„Дразни ме — помисли си тя, — но все още се опитва да научи нещо повече.“

— Не че струвам малко, но не мога да ви предложа нищо, което да е ценно — каза тя и го погледна с ясните си зелени очи.

Капитанът се поколеба за миг, като че завладян от някаква магия.

— Тук грешите. Дори без да притежавате нещо, все още има какво да предложите, стига да желаете.

На Александра й бяха нужни няколко секунди, за да разбере смисъла на думите му. Изчерви се и бързо отклони погледа си.

— Не се отнасяте към мене с уважение — нещастно рече тя.

— Напротив, моя скъпа лейди, отнасям се към вас с много по-голямо уважение, отколкото към повечето жени, които са попадали в леглото ми. Но, може би, днес съм твърде изморен, за да оценя напълно вашия чар. Някой друг път, може би.

— Моля ви, трябва… налага се да стигна до Ню Орлиънс — настойчиво рече тя, като го погледна умолително.

— Недейте — навъсено рече той, а сините му очи станаха ледени. — Свенливостта не ви подхожда. Оставете я на специалистките — на жените от Юга. По-добре играйте открито с мен.

— Трябва да отида в Ню Орлиънс.

— Имате ли пари за билет?

Беше изгубила на шхуната всичко, което беше взела със себе си от Ню Йорк — всичките си хубави дрехи, всичките си пари. Не можеше да рискува и да се свърже с банката си, за да поиска пари, тъй като Стен Луис незабавно щеше да я проследи и щеше да е невъзможно да се защити. Не. Нямаше пари, нямаше дрехи. Всъщност, за първи път в живота си изцяло зависеше от някой друг. Мразеше това усещане.

— Имате ли име? — попита тя.

— Джейк.

— Капитан Джейк?

— Аз съм капитан, но името ми е Джейк. Не прикачвайте всичко към него — заповяда дрезгаво той.

Мярна само проблясък на онова, което би бил неговият гняв, ако се насочеше срещу нея. Надяваше се никога вече да не го види. Знаеше, че е своенравна, но имаше усещането, че в сравнение с неговия нрав, тя е като питомно животно.

— Наричайте ме по име — тихо и настойчиво рече той.

Погледна го в очите и зърна дълбоко в тях топъл проблясък, който не можа напълно да разбере, но от него стомахът й изведнъж се сви, а краката й омекнаха и натежаха.

Погледна встрани и замислено прошепна:

— Джейк.

— Не ви чух.

— Джейк — повтори тя по-силно и погледна настойчиво в строгите му сини очи, а в нейните зелени очи проблесна странна светлина.

Джейк замълча за миг, а когато заговори отново, гласът му прозвуча неясно:

— Какво правите насред Атлантическия океан и коя всъщност сте вие?

Александра преглътна, мъчейки се да съобрази по-бързо.

— Искам да ви помоля поне засега да ми позволите да запазя в тайна самоличността си. За вас със сигурност това няма значение, но за мен има. Въпросът е на живот и смърт.

Говореше толкова сериозно, че Джейк повдигна учудено вежди и тихо каза:

— Добре. Запазете тайните си. Искате да отидете в Ню Орлиънс. Знаете ли къде се намираме сега?

Александра поклати глава.

— За нещастие намираме се на Бахамските острови, така че…

— На Бахамските острови? Но…

— Намираме се на Бахамските острови, така че мога да допусна, че вашата първоначална цел е бил Ню Орлиънс. Бурята не само ни отклони от курса, но освен това причини доста повреди на кораба. Откъдето и да го погледнем, денят не е добър и за двама ни.

Александра поклати глава, след това неочаквано заговори:

— Моряците…

— Да?

— Чух ги като си говореха. Мислят, че аз съм виновна за бурята. Няма да им позволите… — тя потрепери.

Капитанът я погледна внимателно.

— Да не ви е студено?

— Не.

— Те поначало са предубедени към жените на борда особено на кораб като този. Но няма да посмеят да ви причинят зло. Намирате се в безопасност, поне засега — добави той, като се ухили застрашително.

По някаква причина Александра не се чувстваше така спокойна, както би трябвало да бъде. Просто не беше свикнала да се справя с мъже като този. Той изглеждаше толкова див, толкова необуздан.

— Благодаря ви за малките удобства — заяви тя с леден глас.

— Между другото, трябва да сте щастлива, че ви взех на борда.

— Така ли? Бях започнала да мисля, че щях да се чувствам по-добре, ако бях останала в океана.

— Дори не си го помисляйте. Всъщност, тук имам неколцина приятели, с които се запознах по време на войната. Е, няма значение, но вече изпратих да донесат продукти и да намерят някакъв превоз до една плантация, която е недалеч от тук.

Александра го погледна изненадано, след това бързо огледа каютата. Значи в крайна сметка нямаше да бъде принудена да остане тук. Изпусна въздишка на облекчение.

— Не мислех, че сте толкова недоволна от квартирата си.

— Не е това — махна с ръка Александра. — Просто ще се радвам отново да стъпя на твърда земя.

— Разбирам какво искате да кажете — усмихна се Джейк. — Приятелят ми има сестра, на ръст горе-долу колкото вас. Сигурен съм, че ще е щастлива да ви помогне да се справите със затрудненията си.

За пръв път Александра му се усмихна — усмивка на щастие и благодарност, която правеше красотата и миловидността й ослепителни. Дъхът му секна за миг, след това се опомни и бързо се обърна.

— Имам работа — намръщено каза той. — Искам да стоите тук. Ще заключа вратата. Щом пристигне каретата, ще потеглим за плантацията.

И бързо напусна каютата без нито дума повече.