— Ще свърши работа, Леона. Наистина съм ви много благодарна за всичко, което сторихте за мен.

Всъщност Александра си мислеше, че Керълайн умишлено беше избрала дреха, която беше съвсем демоде и нямаше да й подхожда, но просто се налагаше да я облече. Спомни си с копнеж за куфарите с фини дрехи, но отхвърли тези мисли, тъй като те бяха безвъзвратно загубени. Всъщност, ако капитан Съли дойдеше на вечеря, може би щеше да успее да си върне вещите. Потрепери при мисълта отново да е с него или да го пита за нещата си. Какво да прави? А ако капитан Съли реши да им каже, че идва от Ню Йорк? Той знаеше, че има пари, но това беше всичко, което му беше известно. Александра задиша по-леко. Капитанът на „Шарлот“ всъщност не би могъл наистина да каже коя е тя.

След като се облече, отиде пред огледалото и се загледа в образа си. Дрехите подчертаваха линиите на тялото й, като й напомняха, че всъщност вече е зряла жена. Беше изолирана толкова дълго, че не беше обръщала внимание на този факт, докато Стен Луис и капитан Съли не показаха явно, че я смятат за жена — жена, която е желана.

— Работя върху една друга рокля, мис Александра, която да облечете за вечерното парти — каза Леона.

Александра почувства, че кръвта й се вледенява при спомена за думите на Керълайн предишната вечер. Но все пак се нуждаеше от куфарите си. Как би могла да си ги върне, ако не се срещнеше с капитан Съли? Гневът, който изпита при спомена за отношението му към нея, докато беше в негова власт, и нуждата й дадоха повече смелост. Реши, че ако дойдеше, трябваше да си наложи да се приближи до него.

— Очаквам с нетърпение да дойде вечерта и да видя роклята, която ми приготвяте. Предполагате ли, че Хейуърд ме очаква?

— Да, мила. Гори от нетърпение да ви види отново — рече Леона.

Александра излезе от стаята, поласкана от мисълта, че един джентълмен я намира привлекателна. Преди срещите си със Стен Луис и капитан Съли приемаше с по-голяма лекота вниманието на мъжете. А сега започваше да подозира всички, че имат някакви скрити, лоши намерения. Толкова ли беше трудно един мъж да харесва една жена заради самата нея, а не заради богатството или тялото й? Вече не знаеше какво да мисли и в какво да вярва. Би трябвало да мрази всички мъже, но въпреки това с нея ставаше нещо странно в присъствието на Джейк. Но не, не трябваше да мисли за него. Трябваше да отиде на езда с Хейуърд и да избие от главата си всички подобни мисли, поне засега.

— Александра! — любезно заговори Хейуърд, щом тя слезе по стълбите, водещи към фоайето. Кафявите му очи топло проблясваха от удоволствие. — Днес изглеждате дори още по-красива.

— Благодаря — усмихна му се тя. — Подозирам, че добрият сън в такова удобно легло би направил чудеса с всеки.

Съпроводи я през предната врата. Пищната тропическа растителност, покриваща целия остров, освен край залива, където я ограничаваше прилежната работа на градинарите, й направи силно впечатление. Над целия остров витаеше усещане за топлина и мързеливо спокойствие, които бяха в пълен контраст с климата на Ню Йорк.

Хейуърд я отведе до моравата пред къщата, където един коняр държеше два коня. Александра никога не беше виждала толкова много негри и ги разглеждаше с интерес, при все че се стараеше да не показва явно любопитството си.

— Избрах тази кобила за вас, Александра, защото е добродушна, но все пак не е малко конче.

— О, изглежда съвършена. Наистина е красива.

— Боя се, че една от страстите ми са конете и им посвещавам голяма част от времето си.

Хейуърд се метна на коня си и изчака докато конярят помагаше на Александра да се качи на седлото. След като възседна коня и оправи полите си, двамата бавно се отдалечиха от къщата и завиха по една тясна, прашна пътека, водеща към вътрешността на острова. Александра не срещна проблеми с управлението на коня. Всъщност предпочиташе по-бързите, по-жизнени животни, тъй като обичаше да препуска и да чувства как вятърът развява костите й. Тази бавна, равномерна езда не отговаряше точно на представите й за забавление, но не трябваше да препуска надалеч от Хейуърд. Освен че щеше да е невъзпитано, несъмнено щеше да се изгуби.

Мъжът с нея сякаш се сливаше с околността, ставайки част от бавния, неизменен ритъм на острова. Той едва ли би изпитал крайни чувства, по-скоро би останал непроменен, независимо от усещанията си. Вероятно не беше с буен нрав или просто успяваше да се владее. Беше хубав мъж, но небрежната му грация сякаш не достигаше до нея. Присъствието му не оставяше никаква следа върху чувствата й.

Тръсна глава, опитвайки се да прогони тези мисли и просто да се наслади на красотата на острова и удоволствието от ездата. Откъде в нея бе възникнал този внезапен интерес към мъжете, особено след онова, което й се беше случило? Защо неочаквано започна да забелязва начина, по който вървят, техните гласове, телата им — о, да, телата им! Изглежда, че всичко бе започнало на „Летящия Джей“, когато за първи видя Джейк надвесен над нея, изглеждащ толкова мощен, толкова мъжествен. Не трябваше да мисли за него. Не можеше да му вярва. Караше я да чувства как тялото й я предава, сякаш той говореше директно с него, заобикаляйки ума й.

— Какво мислите за това, Александра? — попита Хейуърд.

— Какво? — сепна се Александра и бързо се огледа наоколо. Вглъбена в мислите си, почти не бе обърнала внимание на придвижването им във вътрешността на острова. Сега забеляза, че са излезли на открито място, застлано с килим от мека трева и покрив от клоните на дърветата, които се събираха над тях. В центъра имаше бистър извор. Обстановката беше толкова съвършена, че трудно можеше да се повярва, че е истинска. През целия й живот неин дом беше Ню Йорк и това изобилие от природни красоти беше прекалено, за да е истина.

— О, Хейуърд, толкова е хубаво! Наистина е красиво! — възкликна тя, докато той слизаше от коня, за да й помогне.

— Радвам се, че мислите така. Харесвам това място.

— Вижда се защо.

Оставиха конете и бавно тръгнаха към езерцето, около което се носеха звуците и ароматите на острова. Седнаха край неподвижната вода. Хейуърд се приближи към нея. Тялото й леко се стегна.

Хейуърд забеляза движението й.

— Не се бойте от мен, Александра. Ние не знаем как сте живели преди или как мъжете са се отнасяли към вас, но няма да ви сторя нищо лошо за нищо на света. Моля ви, повярвайте ми.

Гласът му звучеше толкова искрено, че Александра обърна към него омайващия си поглед със силно желание да му повярва. Не можеше да не забележи, че в близост до нея той губеше контрол върху себе си, сякаш на света нямаше друго живо същество, освен нея. Това събуди у нея странно усещане за сила. Вроденото й чувство за женственост започна да се събужда. „Жената притежава мощ, помисли си тя, но различна от тази на мъжа.“ По тялото й премина приятна тръпка, щом забеляза, че Хейуърд продължава да е в плен на магичното й излъчване, което сякаш го теглеше към нея.

— Хейуърд, през целия си живот ли сте живял на Бахамските острови?

— Да — усмихна се по момчешки той. — Тук съм роден. Също и Керълайн. Но това е почти всичко общо между нас. Тя счита, че няма нищо по-хубаво от това да напусне острова, докато аз мисля, че ще се чувствам изгубен навсякъде другаде. Единственото време, когато Керълайн не желаеше да напусне острова, беше през войната. О, но вие сте от Севера…

— Да, така изглежда, но това вече е минало — топло отвърна тя, желаейки разказът му да продължи.

Хейуърд леко се изчерви и добави:

— Е, това бяха най-бурните години, които помня и мисля, че Керълайн искаше да продължат вечно. Разбирате ли, Югът оцеляваше благодарение на транспортите през блокадата, а Бахамските острови бяха основното място за тази търговия. Бяха трудни времена, а островите бяха пълни с буйни мъже и жени. Идваха тук, за да спечелят пари, за да забогатеят бързо и повечето успяваха. Разбира се, те ги пръскаха толкова бързо, както ги печелеха. Именно от тях островите натрупаха парите си. Разбирате ли, парите се харчеха тук. Никой не оставаше в Юга.

— Да? — окуражи го Александра. Досега никога не беше чувала тази страна на историята.

— Е, предполагам, че бях толкова въодушевен, колкото Керълайн. Мислех, че благополучието няма да има край, както предполагам е мислила и тя.

— И какво се случи?

— Ами войната, разбира се, свърши, след което стана по-зле дори от преди. Хората си тръгнаха и взеха парите със себе си. Предполагам, че жителите на острова не са били много настоятелни да получат техния дял от парите или ги бяха пръснали. Така че останахме със съвсем малко, когато всичко приключи.

— Съжалявам.

— Не, проклетата вина е моя. Трябваше да гледам достатъчно напред, но бизнесът никога не е бил в кръвта ми. Нито пък на някой друг от фамилията. Разбирате ли, моите предци са били тори2 и са дошли тук, за да създадат памучни плантации, когато бунтовниците спечелили войната за независимост. Е, те построили плантациите. Видяхте и къщата, но винаги нещо е куцало. Всички богати памучни плантации пропаднаха. Просто не им е било мястото тук.

— Нищо ли не може да се направи?

— Не. И те упорстваха като нас. По време на войната имах пари, но построих складове в Насо. Струваше ми се добра инвестиция. Дори притежаваме част от хотел „Роял Виктория“, най-големия хотел на Бахамските острови, а също и най-празния. Не можем да го продадем, нито пък да го изоставим. Ураганът през 1866 година дори събори част от складовете, като че ли загубата на войната не беше причинила достатъчно разрушения на островите. Така че, моя мила Александра, притежавам една непродуктивна плантация, една къща в лошо състояние, празни складове и част от хотел, който се моли на клиентите да го посетят.

— Наистина съжалявам, Хейуърд — рече тя, чувствайки се неудобно от искрените му признания. Можеше да разбере, че е недоволен от съдбата си, но не можеше да му съчувства за това, че не е успял да направи нещо повече в живота си.

— Не, не — каза той, махвайки с ръка, сякаш искаше да пропъди нейната загриженост. — Положението ни далеч не е бедствено. Надявам се, че Бахамските острови отново ще станат важни за корабоплаването и когато това време настъпи, аз ще съм тук — готов за действия.

— Но какво ще правите междувременно?

— О! — възкликна небрежно той, обръщайки нежните си кафяви очи към нея. — Каквото винаги сме правили тук, на Бахамите. Повечето от шхуните, които виждате във водите наоколо са „чистачи“.

— Чистачи ли?

— Да. Самият аз притежавам няколко от тях. Край островите се маневрира трудно и корабите често се разбиват. Тогава „чистачите“ прибират каквото могат, след което честно ги възнаграждаваме за труда им.

— Аха! — рече Александра, мислейки си, че думите му прозвучаха отвратително.

— Самият аз обикновено се занимавам с търговската страна, но понякога излизам с някоя от моите шхуни, ако се очаква особено печеливша операция.

Александра не можеше да повярва, че Хейуърд може толкова небрежно да говори за ужасната си работа. Заниманието трудно можеше да се нарече почтено, но ако то беше единственият им начин за преживяване, не можеше да ги обвинява за действията или за поведението им. Но все пак самата идея я отблъскваше.

Поклати глава и се опита да му се усмихне.

— Все пак хората на островите трябва да живеят от нещо.

— Точно така — бързо се съгласи той. — А нещо трябва да предизвиква корабокрушенията. Разбира се, някои от жителите на островите са разстроени от факта, че властите искат да поставят повече светлини.

— Светлини ли?

— Да, разбира се, сигнални светлини, които да отбелязват опасните за корабите точки.

— Искате да кажете, че по-скоро биха искали корабите да се разбият, вместо да преминат безопасно?

— Боя се, че сте права — замълча за миг и се наклони по-близо до нея. — Казах ви всичко това с определена цел.

Почувства, че цялото й тяло се напряга от инстинктивна уплаха, но нито помръдна, нито проговори.

— Александра, не е възможно да не сте забелязали интереса ми към вас от първия миг, в който ви зърнах.

Александра поклати глава, тъй като не искаше да чуе останалите му думи. Но все пак не можеше да избяга.

— Вие сте толкова красива, че не мога да го повярвам, толкова мила, толкова любезна.

— Аз, аз…

— Не, оставете ме да продължа. Винаги съм мечтал за жена като вас, но не съм се надявал, че тя наистина съществува или че някой ден ще я срещна. И въпреки това вие пристигнахте неочаквано, съвсем сама и без никакви спомени. Миналото ви няма значение за мене. Как мислите, дали е възможно да останете да живеете тук, на Бахамските острови, за постоянно?

— Предложението ви е прибързано, Хейуърд — отговори Александра със заекване. — Естествено много съм поласкана от думите ви, но всичко става толкова скоро. Не мога да кажа… не знам…

— Това е достатъчно. За сега ми стига, че не отхвърлихте мен и моя остров. Стига ми, че ми давате достатъчно време, за да се запознаем по-добре, за да опознаете острова. Чувствам — при тези думи той сложи мелодраматично ръка на сърцето си, — че сме родени един за друг.