Позна и гургулицата и въздъхна. Под хора от звуци потъна отмалял и чувството му на задоволство стана безкрайно.

Тук е така дяволски екзотично, помисли си той, като се протегна още повече само за да си докара лудия сърбеж, идващ от пясъка под него. Той скочи на крака, изтича през вълните, които се разбиваха на брега, и се гмурна в една по-голяма вълна. Не спря да плува, докато не се почувства изтощен, след това бавно се върна на брега. Осъзна, че умира от глад. На вечеря му бе прекалено горещо, за да си хапне добре, а чудатостта на храната не предизвика апетита му.

Очертанията на брега бяха обрамчени от кокосови дървета. Райдър се ухили. Беше видял как един негър се катери по кокосова палма. Устата му вече се бе напълнила със слюнка. Но не бе толкова лесно, колкото изглеждаше, и Райдър завърши опита си на брега, като разтриваше одрасканото си бедро и злобно, и с омраза се взираше в недостъпните кокосовите орехи.

За сина на един английски граф имаше и други начини да докопа проклетия орех. Той откри един камък и внимателно се прицели в кокосовия орех, който си бе избрал. Тъкмо щеше да хвърли камъка, когато чу нещо.

Не беше кокуи, нито гургулица. Не приличаше на нищо, което бе чувал през живота си. Той остана напълно неподвижен. Бавно и безшумно отпусна ръката с камъка. Вслуша се съсредоточено. Ето го пак. Странен, нисък звук, приличащ на стенание, който не напомняше нищо човешко.

Краката му бяха нежни и деликатни, в края на краищата беше англичанин, но той успя доста безшумно да се придвижи между дърветата, които следваха линията на брега. Колкото повече наближаваше господарската къща, толкова по-силен ставаше звукът. Райдър леко изтича нагоре по затревения склон към гърба на къщата. Заобиколи къщата, така че да може да вижда моравата отпред. Спря зад едно хлебно дърво и впери очи в красивите облагородени градини. Звукът се чу отново и в същия момент той видя странна светлина, която извираше направо от земята. Беше тясна, нишкообразна, синя на цвят и миришеше на сяра, сякаш идваше направо от ада, а стенанията бяха на затворените там души. Усети как настръхва. Косъмчетата на тила му се изправиха. Той разтърси глава. Това беше абсурд. С абсолютна увереност бе заявил на Грейсън, че това не е нищо повече от някаква химическа смес. Това беше, трябваше да е това.

Видя в една от стаите на втория етаж на къщата да премигва свещ. Сигурно е Грейсън и най-вероятно е примрял от страх. Тогава чу едно просъскване зад гърба си. Обърна се много бавно. Държеше камъка готов за хвърляне.

Беше Емил Грейсън.

Райдър се усмихна. Емил му харесваше. На години бе горе-долу колкото него, интелигентен и амбициозен. И той, като Райдър, не бе ни най-малко суеверен, макар че нито веднъж не бе изказал несъгласие с баща си по време на вечерята.

— Какво е това? — прошепна Райдър, притулил устата си с ръка.

— Не зная, но ми се ще да разбера. Добре, че си тук, да ми помогнеш. Опитах се да накарам някои от робите да стоят на пост с мен, но те само подбелват очи и се вайкат. — Емил замълча за секунда, след това добави: — Един от тях ми помогна. Казваше се Джош. Няколко нощи стояхме заедно на пост. След това, една сутрин го намериха мъртъв, с прерязано гърло. Оттогава не съм имал повече доброволци.

— Много добре — каза Райдър. — Заобиколи проклетата светлина от другата страна, а аз ще се промъкна по-близо отсам.

Емил заобиколи нишковидната светлина. Плъзгаше се от дърво на дърво като бледа сянка. Изкусен капан, доволно си помисли Райдър. Кръвта закипя във вените му. По време на пътуването не бе осъзнал истинските размери на отегчението си, тъй като спеше с две дами и двете очарователни, а от дългия си опит той знаеше, че времето минава по-леко, ако човек се люби през деня и спи със сгушена на гърдите му жена през нощта.

Когато Емил зае своята позиция, Райдър просто се изправи, все още с камъка в ръка, и тръгна направо към светлината. Чу нечовешки писък.

Светлината се превърна в бледа следа дим, вече посиня, а смрадта бе гнила като въздуха на самия пъкъл. Малко химикали, помисли си той, това е всичко. Но кой стенеше?

Чу вик. Беше Емил. Затича се. Тогава видя фигурата: покриваха я широки бели одежди, но изпод тях се подаваше една напълно човешка ръка и тази ръка стискаше пистолет. Аха, това на главата май е калъфка за възглавница. Ръката се повдигна и пистолетът изгърмя срещу Емил.

— Копеле! — изкрещя Райдър. — Кой си ти бе, твоята мамка!

Фигурата се обърна и стреля по него. Райдър усети как куршумът профуча на не повече от три инча4 от главата му. Мили Боже, помисли си той и хукна направо към фигурата. Мъжът беше висок и як, но Райдър бе по-силен и по-добре сложен. Настигаше го. Всеки момент щеше да го хване. Разряза си крака на един камък и изпсува, но това не го забави.

Тогава, внезапно, без всякакво предупреждение, той почувства болка, която като лъч прониза ръката му близо до рамото. Той се закова на място и зяпна украсената с пера стрела, която неприлично стърчеше от собствената му плът.

Проклятие! Онзи се измъкваше! След секунда Емил се появи до него, като не преставаше дрезгаво да крещи.

— Откъде се взе тази шибана стрела — без заобикалки каза той. — Оня си е имал съучастник, мамицата му!

— Няма ми нищо! Хвани го, Емил!

— Не — много спокойно каза Емил. — Той ще се върне.

Без повече приказки Емил отпра ръкава на бялата си риза, след това се обърна към Райдър и без да спира, без да продума, сграбчи стрелата и я измъкна.

— Готово — рече той и се зае да увива ръкава около малката дупчица, от която се процеждаше кръв.

За момент Райдър се почувства замаян, но бе доволен от бързите действия на Емил.

— Да, да — отзова се Райдър. — Готово. — Той вдигна очи. — Копелдакът му! Измъкна се. Проклет да е, мамка му! И на двамата! — Той отново сведе очи към ръката си. — Хайде, като ме превържеш, да отидем да разгледаме светлината и пушека или каквото там е.

Но вече нямаше пушек, нямаше я и тънката, нишковидна синкава светлина. Все пак, все още се долавяше миризмата на сяра и тревата бе обгорена.

— Сега сме двама — мрачно каза Райдър. Ще хванем копелетата, дето правят това. — Той усети парене в раната си и замълча. — Защо? Това е въпросът! Защо?

— Не знам — каза Емил. — Как ли не съм го премислял, но просто не знам. Никой не се е обръщал към баща ми с въпроси за закупуване на плантацията, нито пък се говори за нещо такова. Приказва се само, че някакви жреци и жрици на вуду ни се били разсърдили, неизвестно по какви причини. Моля ви, мистър Шербрук, елате в къщата, искам да почистя раната.

— Казвам се Райдър.

— Добре, Райдър — Емил се ухили. — Като се имат предвид обстоятелствата.

Райдър внезапно се разсмя.

— Ама и аз съм един часови — каза той и продължи да се смее. — Сигурно повече съм учудил нашия подлец, отколкото съм го уплашил. Исусе! Чисто гол съм!

— Да, така е, но се поколебах да го изтъкна, особено когато копелето беше толкова близо.

— Пък и трудно е да наричаш някого мистър Шербрук, когато той не носи нищо друго, освен собствената си кожа.

2.

Кемъл Хол


Юмрукът му я удари в ребрата, точно под дясната гърда. Ударът бе толкова силен, че я запрати към стената. Главата й се отметна назад и се удари в горния край на дебелата дъбова ламперия.

Зашеметена, тя бавно се свлече на пода.

— Защо не ми каза, да те вземат дяволите? А, малка глупачке?

Софи разтърси глава. Тя вдигна ръка и леко докосна задната част на черепа си с върха на пръстите си. От острата болка й се зави свят и тя усети жлъчката си в гърлото.

— Да не си посмяла да ми кажеш, че те боли. Сама си си виновна, ако е така.

Естествено, че сама ще си е виновна. Той неизменно внимаваше никога да не я удря някъде, където после ще си личи. Никога. Тя премести ръката си на ребрата си. Болката я накара рязко да си поеме дъх, но от това още повече я заболя. Тя задиша с къси, съвсем повърхностни вдишвания и зачака, като се молеше ребрата й да не са счупени и гаденето й да премине. Чудеше се какво ли щеше да е обяснението му, ако й е счупил някое ребро. Но той все щеше да измисли някакво правдоподобно обяснение. Досега винаги беше успявал.

Сега стоеше изправен над нея, с ръце на бедрата. Беше пребледнял с присвити от бяс очи.

— Попитах те нещо. Защо не ми каза, че Райдър Шербрук е пристигнал в Монтегю Бей?

Тя отвори уста, за да излъже, но той я изпревари:

— И не ми казвай, че не си знаела. Днес беше в града, видях те, като тръгна. Аз ти разреших да отидеш, дяволите да те вземат!

— Казах ти, че не… — тя спря. Мразеше страхливостта си, мразеше собствения си глас, който звучеше тънък като батистата на нощницата й. Тя се умълча за момент. Подхранваше яростта, която клокочеше в нея. Тя открито погледна омразното лице. — Исках да е тук, та да те спипа. Молех се да дойде. Той нямаше да повярва на тези вуду глупости. Знаех, че може да те спре.

Той вдигна юмрук. След това бавно свали ръка.

Всъщност той й се ухили и за миг тя видя това, което виждаха другите хора — един остроумен, надарен с чувство за хумор човек; човек благ, малко свит, с добро възпитание и благородно потекло, което бе вън от всякакво съмнение. В следващия момент всичко това се разнесе и тя го видя такъв, какъвто го познаваше.

— Ако Томас не го беше прострелял със стрелата можеше и да успее. Хвана ме съвсем неподготвен. Естествено, Емил, синът на Грейсън ми беше като трън в петата, но този младеж, дето тичаше след мен, гол като сатир и крещеше, колкото му глас държи, ми дойде твърде много. Направо ме шокира. След това Томас го пипна.

Софи пребледня.

— Ти си го убил? Ти си убил собственика?

— О, не. Томас го улучи в ръката. Томас винаги внимава. Странна работа, наистина, Шербрук беше гол, носеше камък и виеше по мен точно като някакъв шибан карибианец. Томас казва, че сигурно е обработвал някоя от робините, когато излезе на поляната да огледа сярата, пушека и онези отвратителни стенания, дето така ги усъвършенствахме. Олекна ми, когато Емил Грейсън спря, за да се погрижи за Шербрук.

Тя не каза нищо. Като бе запазила информацията за себе си, тя бе застрашила един човешки живот. Не й беше минало чрез ума, че той би могъл да се изложи на истинска опасност. Тя беше глупачката, а той трябваше да плати за нейната глупост. Тя също си бе платила, но това не бе нещо ново. Поне той щеше да се оправи, както евентуално и тя. Болката в ребрата й намаля мъничко и тя постепенно задиша по-дълбоко.

Вуйчо Тео се отдалечи от нея. Дръпна стола от малкото си писалище, седна, прехвърли един върху друг глезените си и я загледа положил ръце на мършавия си корем.

— Глупостта не ти отива, Софи — каза той най-накрая, като поклати глава. — Колко пъти трябва да ти повтарям, че покорството е единствената ти алтернатива. Верността към мен е единственият ти избор. Можеше да си зададеш простичкия въпрос: какво щеше да стане с теб и скъпия ти Джеръми ако ме бяха заловили. Ти си непълнолетна, ти си курвата на острова; ти нямаше да имаш никакви пари, нито къде да живееш; ти щеше да свършиш, като продаваш тялото си по улиците, а Джеръми — в някой изправителен дом. Може би той би могъл да започне да води сметките на някой чирак и да прекара целия си живот сред измета. Не, мис, повече няма да се опитваш да ме убиеш или кълна се… — той замълча, изправи се бързо и с големи крачки се върна при нея. Тя се сви и се притисна към стената, когато той приседна до нея. Движението й бе им импулсивно, нищо не можеше да направи, за да го предотврати. Той сграбчи брадичката й в шепата си и дръпна главата й към себе си. — Заклевам се, София, ако още веднъж се опиташ да направиш нещо подобно, ще те убия. Разбираш ли ме?

Тя замълча. Той забеляза омразата в очите й и каза, вече по-меко:

— Не, няма да те убия. Ще убия трогателното ти братче. О, да. Точно това ще направя. Сега разбираш ли ме?

— Да — каза тя най-накрая. — Да, добре те разбирам.

— Чудесно. — Той се изправи и й подаде ръка. Тя се втренчи в неговите тънки и дълги пръсти с добре поддържани нокти, след това го погледна в лицето. Надигна се много бавно. Той отпусна протегнатата си ръка.

— Инат си, но аз харесвам такива жени. Освен това ме мразиш, а това е забавно. Ако ми беше любовница, би ми доставило удоволствие да избия високомерието от погледа ти. Марш обратно в леглото. Трябва да обмисля много неща. Най-после Райдър Шербрук е тук. Господи, дълго време чаках Грейсън да предприеме нещо, та графът на Нортклиф да изпрати някого. И той изпраща брат си. Точно както се бях надявал. Сега е време да приведа плана си в изпълнение. А, още нещо, скъпа, тъй като си виждала наистина внушителен брой голи мъже, нека ти кажа, че този младеж е много добре сложен. Той е атлет, тялото му е слабо и силно. Да, ще видиш, този Шербрук е чудесен екземпляр. — Вуйчо Тео отново замълча, зареял поглед в нищото. — Мисля, че ще стане доста добре, но трябва още малко да обмисля детайлите. Човекът не е глупав. Предполагам, очаквах някакъв по-различен лорд Дейвид, Шербрук въобще не прилича на млад пройдоха. Сутринта ще ти кажа какво ще правиш.