В осем часа на следващата сутрин Софи се опитваше да закопчае предните копчета на роклята си. При всяко движение я болеше. През нощта плътта над ребрата й бе станала жълтовиолетова на цвят. Успя да вкара още едно копче в илика му и почувства толкова силна болка, че се усъмни дали някога ще й олекне. Спря и се преви като старица. Беше отпратила прислужницата си: не можеше да допусне Мили да я види — щяха да тръгнат клюки, а това тя не можеше да си позволи.

Не можеше да си го позволи заради Джеръми.

Когато откъм вратата се чу леко почукване, последвано от надничащата глава на по-малкия й брат, тя се усмихна въпреки непоносимата болка. Джеръми влезе в спалнята.

— Искаш ли закуска? Вече изстива, а знаеш го вуйчо Тео. Няма да получиш и залък преди обяда.

— Да, зная. Само да свърша с тези копчета.

Вечно любопитен, Джеръми се зае да обикаля из стаята й, изпълнен с енергията на деветте си годинки. Винаги в движение, винаги неуморим, винаги готов да работи толкова, колкото и всеки роб, само дето не можеше.

Софи най-накрая се оправи с копчетата. Зърна се в огледалото и видя, че не е сресала косата си. Беше пребледняла и разчорлена и изглеждаше съблазнителна, колкото и някоя потрошена мидена черупка. Ама и тя е една уличница. Под очите й имаше тъмни кръгове. Ох, от дърпането на четката през заплетените й коси болеше. Всяко прокарване на зъбите през косата й разпращаше вълни от болка през гръдния й кош.

— Джеръми, би ли ме сресал?

Той сведе главата си на една страна в безмълвен въпрос. Изглеждаше изумен. Когато тя само поклати глава, той се приближи до нея, като се мръщеше.

— Уморена ли Софи? Или нещо…

— Да. Нещо. — Тя му връчи четката и седна. Брат й не свърши кой знае каква работа, но и това бе достатъчно. Софи успя да издърпа назад гъстата си кестенява коса и да я върже на тила си с черна кадифена панделка.

— Сега, господарю Джеръми, напред към закуската.

— Ти си болна, нали, Софи?

Това не беше въпрос. Тя забеляза в очите му тревога и страх, че е станало нещо много лошо и докосна бузата му с пръсти.

— Добре съм. Само малко ме боли стомахът, кълна ти се: Някоя и друга от чудесните кифлички на Тилда, и ще съм екстра. Окуражен, Джеръми заподскача пред нея. Вероятно някой друг би окачествил движенията му като тромави, зле координирани, но не и тя. Не, той бе щастливо малко момченце и се справяше чудесно. Обичаше го повече от всеки друг на този свят. Той бе неин, тя носеше отговорност за брат си. Той бе единственият човек на света, който я обичаше, без въпроси без уговорки.

Вуйчо Тео беше в трапезарията. Вратите към верандата, изработени от преплетени зелени летви, високи от пода до самия таван, както и всички останали врати в къщата, бяха отворени и лекият бриз раздвижваше натежалия въздух. В далечината морето блещукаше под пламтящото слънце на ранното утро. Навън, точно пред отворените врати, въздухът бе изпълнен от презрелите летни аромати на рози, жасмин, хибискус, тропически храсти, ясмин и рододендрон. През най-горещата част на деня уханието бе почти непреодолимо. Но сега, в ранната утрин, то бе райска смес от благоухания, която възбуждаше сетивата. Днес Софи не почувства никаква възбуда при тази красота. Точно сега за нея много малко неща бяха красиви. И така бе през цялата изминала година. Не, вече наближаваше краят на тринадесетия месец.

Тринадесет месеца, откакто се бе превърнала в уличница. Тринадесет месеца, откакто жените на другите плантатори, без заобикалки я оскърбяваха, когато се случеше да ги срещне, докато пазарува в Монтегю Бей. Тук, в Кемъл Хол, не я оскърбяваха: прекалено много се възхищаваха на скъпия й вуйчо, за да го нараняват по този начин. Не, тук се отнасяха към нея с ледена учтивост.

— Няма кифлички, Софи — обади се Джеръми. — Искаш ли да питам Тилда?

— Не, не, миличък. Ще хапна малко пресен хляб. Няма нищо. Сега седни и изяж закуската си.

Джеръми стори това с необичаен ентусиазъм.

Теодор Бърджис вдигна очи от вестника си — лондонския „Газет“, който се внасяше на острова и бе само на седем седмици, тъй като английските кораби пристигаха редовно.

В продължение на един дълъг миг, той остана загледан в лицето й, без да сваля от него изучаващия си взор. Остана доволен от стаената в очите й болка и каза:

— Двамата с теб ще се срещнем, след като се нахраниш, скъпа. Има някои неща, които трябва да обсъдим, а аз знам, че ти винаги и с готовност се съобразяваш с моите желания. О, хапни още малко, Джеръми. Знам, че жегата е изтощителна, но си започнал прекалено много да заслабваш.

Джеръми продължи в забрава, доволен от възможността да намаже още масло върху препечения си картоф.

— Да, вуйчо — отвърна Софи. — В кабинета ти, след закуска.

— Да, скъпа, точно това е и моето желание; Колкото до теб, млади момко, днес ти ще ме придружиш до дестилатора. Искам да научиш някои процеси на преработката. Ще бъде горещо като в казаните на ада, но ние няма да стоим много. Само колкото да научиш нещо за производството на рома и за мерките, които взима мистър Томас, за да не допусне робите да окрадат и изпият цялата ни печалба.

От удоволствието в очите на Джеръми ребрата я заболяха още повече.



Самюъл Грейсън бе видял Райдър да се връща в къщата. Гъстата му светлокафява коса бе потъмняла от потта, ризата бе залепнала на гърба му, а лицето му себе зачервило от слънцето. През цялата сутрин бе яздил из плантацията с Емил. Сега, по пладне, предполагаше Самюъл, се е сврял някъде на хладно. Откри го да седи на верандата на билярдната зала. Беше се настанил на най-сенчестото място, където бризът повяваше непрестанно.

— Има покана, Райдър — каза тихо Грейсън, като видя, че очите на Райдър са затворени. — От Теодор Бърджис, от Кемъл Хол. Този петък ще има бал и ти ще си почетният гост.

— Бал? — каза Райдър и отвори очи. — Исусе, Самюъл, не мога да си представя, че ще танцувам в тази адска жега. Този Бърджис сигурно се шегува.

— Ще има роби, които ще правят вятър с преплетени палмови листа. Освен това цялата стена на балната зала на Кемъл Хол е от врати, които се отварят от пода до тавана. Ще бъде доста приятно, обещавам ви.

За момент Райдър се умълча. Мислеше си за жената, която спеше с трима мъже. Искаше да се запознае с нея.

— Едно момче чака отговора ви, сър.

Райдър вяло се усмихна.

— Ще отидем, естествено.

Грейсън отиде да напише потвърждение и Райдър отново затвори очи. Избягваше да се движи: бе прекалено горещо. Знаеше, че все още не може да отиде да поплува, пъкленото слънце щеше да го опече за десетина минути, а лицето и ръцете му вече бяха поизгорели. Така че остана на мястото си и скоро заспа.

Когато се събуди, следобедните сенки се бяха издължили, а до него, протегнал крака пред себе си, седеше Емил.

— Баща ти казва, че ще свикна — каза Райдър. — Мисля, че ме баламосва.

Емил изсумтя.

— Малко. Но през лятото е особено противно.

— Чудя се дали понякога не става прекалено горещо дори за любов.

Емил се засмя.

— Да, става. Чувам, че в петък вечерта сме на бала в Кемъл Хол?

— Да, ще бъда почетен. Струва ми се, обаче, че ще предпочета да поплувам, може би дори да се опитам още веднъж да се изкача по някоя кокосова палма или даже да преследвам, наметнал чаршаф негодник.

Емил се ухили.

— Ще бъде забавно, Райдър. Ще се запознаеш с всички плантатори и прекупвачи от Монтегю Бей, както и със съпругите им. Ушите ще те заболят от клюки. Тук няма какво толкова да се прави, нали разбираш, освен да се наливаш с ром, в което, за съжаление, повечето стигат до крайности. Освен това татко много си пада по София Статън-Гревил, а тя е племенница на Бърджис и домакиня на Кемъл Хол. Не се съмнявам, че ще предизвика на дуел всеки дръзнал да каже нещо обидно за неговата богиня.

— Разбрах, също така, че била курва.

— Да — каза Емил, без да поглежда Райдър, — така се говори.

— Това те дразни. От дълго ли я познаваш?

— Родителите й се удавиха при буря по време на завръщането им от Англия преди четири години. Софи и брат й Джеръми бяха дадени под опеката на вуйчо им Теодор Бърджис — по-малкия брат на майка й. Живее тук от петнадесетгодишна. Сега е на деветнадесет, почти на двадесет. Подвизите й с мъжете започнаха преди повече от година. Оттогава се разнесе и славата й. Прав си, това ме дразни, а още повече ме разочарова. Твърде много я харесвах. Беше храбро момиче, забавно, без следа от коварство или суетност. Действително, някога си мислех, че можем… но сега това няма значение.

— В такъв случай, си сигурен в това?

— Среща се с любовниците си в онази малката къщичка, дето е срещу плажа. Веднъж се случи така, че посетих къщичката след една нощ, която тя бе прекарала с лорд Дейвид Локридж. Дейвид все още беше там — гол-голеничък. Наливаше се с ром. Мястото смърдеше на секс. Той изглеждаше твърде доволен от себе си. Беше доста пиян и това ме изненада, защото още не беше минало девет сутринта. Говореше свободно за нея, за качествата й, колко е умела в това, да достави удоволствие на един мъж, за смелото й парадиране с условностите на общоприетото.

— Тя не беше ли там?

— Не. Очевидно тя оставя мъжете си да се събудят сами, така каза Дейвид. Обаче там има роби, които се грижат за тях. Не изглежда някой от мъжете да има нещо против навиците й.

— Ти повярва ли на този Локридж?

Гласът на Емил бе безизразен, но той все още не поглеждаше Райдър.

— Както казах, там смърдеше на секс. Освен това беше прекалено пиян за да си измисля. Не го харесвам особено много, но няма защо да ме лъже. Къщичката е на земята на Бърджис.

Райдър размаза един комар.

— Значи така. Момичето става на осемнадесет и решава да обърне гръб на условностите. Не се връзва много, Емил. Сега сигурно няма да се намери кой да се ожени за нея. Как смяташ, защо се е решила на такава услужливост?

— Не зная. Винаги е била волево момиче, храбро, както вече ти казах. Винаги е закриляла братчето си. Един плантатор я нарече „необуздана“, защото веднъж се ядосала на надзирателя му, задето обиждал брат й, и му разбила главата с кокосов орех. Човекът една седмица лежа на легло. Това беше преди около две години. Можеше да се омъжи за всеки джентълмен на острова, знайно е, че е надарена с голяма красота. Винаги ми е било втълпявано, че жените нямат мъжкото желание за секс. Така че, за какъв дявол би могла да го пожелае чак толкова много, та да зареже всичко, с което е била възпитана, което дори се очаква от една жена да иска?

— Всяка крушка си има опашка — отсъди Райдър. Той се изправи и се протегна. — Слава Богу, май захладява мъничко.

Емил се ухили.

— Чух татко да дава на готвача нареждания да ти приготви за вечеря нещо студено: може би купа пресни плодове и малко замразени скариди. Никакви печени картофи или задушени миди. Не му се ще да залинееш от недохранване.

Райдър плесна още един комар и зарея поглед из полята захарна тръстика, които блещукаха под слънцето чак до прострялото се в безкрая синьо море зад тях. Толкова беше красиво, и все пак толкова чуждо.

— Както ти казах, всяка крушка си има опашка. Винаги се намира нещо, което кара мъжете и жените да се държат по един или друг начин, да вършат едни или други неща. Замесени са, доколкото разбрах, трима мъже, а преди тях вероятно е имало други. Разбира се, има някакъв мотив и ти знаеш нещо, Емил. Предполагам, че ще ми бъде забавно да открия какво кара тази немирница да вдига крака под толкова много мъже.

— Потискащо е — каза Емил и въздъхна.



До петък вечерта Райдър започна да мисли, че би могъл да изтрае тежката, неподвижна жарава, макар че понякога бе толкова горещо, че болеше при всяко поемане на дъх. Този следобед дори беше поплувал, но не много, тъй като не искаше да изгори. За негово разочарование след инцидента през първата нощ нямаше никакви други странни явления. Никаква горяща сяра, никакви чаршафосани типове, никакви стенания или пъшкания, никакви пищови, лъкове и стрели.

Не се бе случило нищо необикновено. Беше се запознал с „икономката“ на Самюъл Грейсън: млада жена с кафява кожа, весели очи, стегнато тяло и устни, винаги готови за смях. Живееше в стаята на Грейсън и денем работеше в къщата. Казваше се Мери. Колкото до Емил, той също си имаше „икономка“ — слабичко, съвсем младо момиче, което отговаряше на името Коко. Нейните очи бяха неизменно сведени надолу в присъствието на Райдър и тя така и не обели и думичка пред него. Едва ли беше на повече от петнадесет. Емил не й обръщаше и капчица внимание, освен, както Райдър предполагаше, през нощта, когато я водеше в леглото си. Тя се грижеше за облеклото му, поддържаше стаята му чиста и подредена и бе извънредно хрисима. На Райдър този обичай, смятан за напълно почтен на Ямайка, и то от всички заинтересовани страни, му се струваше едновременно забавен и отблъскващ.