Погледна сестра си Шадийе, в чиито очи никога не липсваха сълзи. Шадийе беше най-малката, беше в четвърти клас в началното училище, но всеки, който я видеше, смяташе, че е най-много във втори. Бедното момиченце плачеше неизтощимо, едновременно с това тъпчеше напълнената си уста с огромни залъци хляб — един след друг. От всичко се плашеше Шадийе. От котки, кучета, мравки, птици, от тъмнина, светлина, шум, тишина, от караконджули, вода, от майка си, баща си, брат си… Най-малко се страхуваше от Нарин, но дори и тя само да завърташе очите си, веднага търсеше място да се скрие. Мехмет, една година по-голям от Нарин, бе пълна противоположност на Шадийе. Беше безстрашен и неблагодарен. Реджеп го беше изпратил да работи в деня, в който завърши началното училище, без дори да го изчака да свали училищната си униформа. Бяха се надявали, че Мехмет ще възмъжее и ще се укроти, от една страна, и че ще носи вкъщи малко пари, от друга, но стана ясно, че Мехмет нямаше да се укроти толкова лесно.

Беше грубо момче и не пропускаше да се забърква в неприятности. Изпитваше страх от едно-единствено нещо в живота: Реджеп! В крайна сметка човек трябваше да е камък, за да не се бои от Реджеп. Този човек сякаш търсеше да се бие. Беше сърдит на целия свят и най-малкото нещо го обиждаше. Още първите дни от заселването им в махалата бяха минали с вълнения и се бяха случили много инциденти, та хората разбраха какъв бе нравът на Реджеп и се научиха да не го закачат. Червенокосия Реджеп беше единственият жител на Муратели, който не бе приел съдбата си.

Онази нощ трите деца легнаха на дюшека, който Юмюхан бе постлала на пода. Шадийе веднага заспа от изтощение. Мехмет сънува как двамата с баща си пребиват вуйчовците. Колкото до Нарин, тя се взира с часове в тъмния таван и не спираше да мисли за майка си в болницата, за баща си, задъхан от ярост, за куцата жена, на която не успя да направи никакво зло през този ден, за наследството, което не беше дошло и за бъдещето, което не знаеше как да си представи.

Втора глава

— Хайде, ставай вече, стана дванайсет.

Дениз дръпна пердетата и с нахалните слънчеви лъчи прогони черния мрак от стаята.

— О, махни се! Ще поспя още малко! — изстена Нарин. Осъзнаваше, че е останала у Дениз, защото снощи беше прекалено пияна, за да се върне вкъщи, но не си спомняше как се бе озовала в това легло.

— Не, няма да спиш! Достатъчно спа. Умирам от скука тук.

Нарин направи опит да отвори клепачите си, които тежаха сякаш отгоре им имаше камъни, но й трябваше още време, за да дойде на себе си. Искаше да спи в продължение на много минути, часове, даже дни. Докато Дениз не спираше да бърбори, че трябва да става, че времето е чудесно, че иска да излязат навън и да си устроят една хубава неделна закуска, снощната музика не спираше да звучи в пъхнатата под възглавницата глава на Нарин. Този път бе пила достатъчно, за да съсипе целия си организъм, който и без това не носеше на алкохол. Въпреки намерението си да изпие само едно, две, три или четири питиета, в даден момент беше спряла да ги брои. Изправи се и седна в леглото. В тялото й стана революция, органите й с къркорене си сменяха местата. Защо, по дяволите, пи толкова много! Вярно, беше част от това да си приятелка на Дениз. Щом си близо до нея, само въпрос на време е да преминеш всички граници. Пресегна се към бутилката с вода, поставена до леглото, и я довърши на един дъх.

— Хайде сега, ставай от това легло. Вземи си душ, стегни се и да излизаме. При такова хубаво време стоим затворени вкъщи заради тебе. Хайде, размърдай си задните части!

Дениз я гледаше с такъв жизнерадостен израз, сякаш не тя, а някой друг бе правил парти предишната нощ и бе забавлявал толкова много хора. Беше взела душ и беше облякла памучна лилава рокля, която стигаше до земята, а над нея бе сложила дълга зелена жилетка. Червеникавата й коса се спускаше на вълни до раменете, а почти прозрачната бяла кожа светеше като огряна отвътре от светлина. Беше жива и изпълнена с енергия, сякаш току-що се завръщаше от почивка.

— Дениз, честно, не съм в състояние да ходя никъде. Ти върви, където искаш!

— За бога, недей така, къде ще ходя сама? В такъв случай да си стоим у дома и да умираме от глад. Вкъщи няма нищо за ядене, скъпа. Хайде, раздвижи се, ще ти дам хапче и ще се оправиш.

Нарин събра всичките си сили, мърморейки недоволно стана от леглото и отиде в банята. Отчаяно разгледа в огледалото разрошената, къса черна коса и подутите, кървясали, изморени сини очи. Не е възможно с това лице да се появи пред хора. Пусна душа, седна във ваната и стоя там неподвижно в продължение на дълги минути, докато топлата вода, която пръскаше отгоре, отмиваше просмукалата се в косата й миризма на цигари и умората от дългата нощ. Когато се увери, че дъното на ваната се е затоплило напълно, се протегна и легна, и няколко минути дряма под дъжда от капки, който валеше отгоре. Беше сигурна, че пиенето усилва ефекта на гравитацията. Доколкото можеше да си спомни, гравитацията беше по-силна при полюсите и край морето, а намаляваше на екватора и в планините, но хората, които пишеха учебниците в училище, не знаеха нищо за връзката между алкохола и гравитацията.

Уви се в халата си и излезе от банята, чувстваше се малко по-добре, но само малко по-добре, и леглото продължаваше да й изглежда красиво като райска градина. Намери анцуга, който беше взела със себе си, защото на излизане за партито знаеше, че няма да се прибере вкъщи, и започна да се облича с бавни движения. Даже и да искаше, не можеше да се движи по-бързо.

— Ама как само повърна върху човека! — засмя се Дениз. В същото време ревизираше външния си вид в огледалото.

— Кой повърна? — слисано попита Нарин.

— Ами ти… върху гаджето на Ърмак.

— Какви ги говориш? Не си измисляй!

Дениз се завъртя чевръсто към Нарин.

— Каква измислица, моето момиче? Не си ли спомняш? Човекът ти каза здравей и ти веднага повърна върху него. Бяхме точно пред вратата, тъкмо бяха пристигнали…

Дениз изреждаше подробностите и същевременно наблюдаваше реакцията на Нарин. Нарин поклати глава, цялото й тяло гореше, сякаш я бяха полели с вряла вода от главата до петите. Опита се да отгатне дали Дениз се шегува, преценявайки изражението й.

— Виж какво, ако се правиш на интересна, много ще се разсърдя. Наистина ще се ядосам — повиши глас. Дениз обичаше да си прави шеги, които злепоставяха хората, и често вбесяваше Нарин.

Дениз я гледаше със същото недоверие:

— Не мога да повярвам, че не помниш! Кълна се, че повърна, Нар. Съсипа дрехите на човека.

— Престани!

— Можеш да си сигурна, не се шегувам. Беше ужасно. Само си помисли, горката Ърмак… Намира си гадже, хваща го за ръка и го завежда на парти у сестра си, и точно ти от всичките онези хора…

— Добре, стига! — извика Нарин. — Във всеки случай заради тебе се напих толкова много, не спираше да ме наливаш. Знаеш, че не ми понася смесването на различни питиета, и въпреки че го знаеш, всеки път правиш едно и също!

Дениз изглежда никак не се впечатли от всичките тези обвинения.

— Наистина ли не помниш нищо? Е, толкова по-зле за теб!

Нарин затвори очи. Последното, което помнеше от партито беше известният телевизионер, който се целуваше с някаква жена. За случилото се след това в съзнанието й нямаше и грам следа. Не помнеше нито пристигането на Ърмак, нито запознаването с нейния приятел, нито повръщането, нито как е дошла до леглото… Кога беше свършило партито? Кога си бяха отишли всичките тези хора? Нищо не помнеше.

— Добре, какво направи онзи мъж? — попита с неудобство. — Имам предвид, когато повърнах…

— Какво да направи, миличка? Нищо не направи. Каза, че такива неща се случват, дадох му да облече една тениска и му избърсахме панталона. Даже и обувките на човека бяха оплескани. Както и да е, тръгнаха си веднага. В това състояние нямаше как да останат повече…

Нарин скри лице с ръка и закрачи из стаята засрамена:

— Дявол да го вземе, направо скандално!

— О, а той каза…

— Какво каза?

— Каза: „Какво толкова е яла тази жена?“

Дениз се изсмя като луда за думите му, а Нарин се задоволи само да я изгледа кръвнишки.

— Човекът сигурно си е помислил, че съм някаква вманиачена алкохоличка. Не се смей като идиотка! Понеже си ми най-близката приятелка, сигурно си е помислил, че и ти си такава, и то всъщност си е така. Затова няма да се изненадам, ако скоро избяга и изостави Ърмак. Никой не иска да излиза със сестрата на алкохоличка.

— Заради теб сестра ми ще си остане сама!

Нарин се направи, че не чува Дениз. Това беше единственият начин да се спаси от подигравките й.

— Ърмак каза ли нещо?

— Не, и тя не каза нищо.

Нарин някак си не повярва на това. За разлика от Дениз, не беше в характера на Ърмак да не се обижда на хората.

— Най-добре е да се обадя на Ърмак.

— Защо?

—Защо ли? За да се извиня. Тя се е изложила заради мен. Ама ми кажи направо, ако ми е много ядосана, не искам точно сега да слушам куп обидни думи напразно.

— Казах ти, не се ядоса!

— Тогава ще й се обадя — отвърна Нарин, хвана мобилния си телефон като оръжие и го опря до главата си.

— Добре, но по-кратко!

Незнайно как, но Ърмак или наистина не се сърдеше, или беше в един от добрите си дни.

— Миличка Нарин, моля те, не преувеличавай. Няма за какво чак да се драматизира случилото се — каза и набързо приключи темата, като не даде възможност на Нарин да се чувства още по-неловко.

Обаче Нарин знаеше много добре, че понякога най-неочаквано тя можеше да става рязка и хаплива. Изобщо не можеше да схване основанията за реакциите на Ърмак, затова беше избрала да стои колкото може по-далече от нея. Заминаването на Ърмак в чужбина преди около шест месеца беше улеснило нещата. Точно когато Нарин се канеше да затвори, Ърмак каза:

— Ще ходим на закуска в Йеникьой, хайде елате и вие!

— Ти полудя ли, за нищо на света няма да дойда. Нямам никакво намерение да се срещна с мъжа, върху когото съм повърнала. Особено днес.

— О, не говори глупости! В сряда отново заминавам за Женева, изчезвам за десет дни. Моля ви, елате!

— Да отидем ли в Йеникьой на закуска? — Нарин попита Дениз, и същевременно й даваше знак с глава да каже „не“.

— О, страхотно! Разбира се, ще отидем, защо не? — отвърна Дениз. Постара се гласът й да е достатъчно силен, за да я чуе Ърмак. Изхили се самодоволно и отскочи две крачки назад, за да се запази от евентуални удари от Нарин, която я гледаше, сякаш ще я убие.

Нарин затвори и изкрещя:

— Малоумница!



Яслъхан, 1986 г.

Черната Хатидже остана в болницата цяла седмица. В деня, когато се прибра вкъщи със счупена ръка, спукани ребра, с тяло, покрито със синини и три избити зъба, които нямаше да бъдат възстановени до края на живота й, мъжът й дори не стана от мястото под навеса, където се беше изтегнал. Шадийе и Мехмет не можеха да отидат близо до майка си, защото се страхуваха от баща си. Само Нарин сякаш излетя от мястото си, отиде при нея, взе чантата от ръката на жената и обви ръце около кръста на майка си. Черната Хатидже извика:

— Стига, дъще, стига, боли ме!

Нарин изплашено пусна жената и отскочи назад.

Тази вечер ядоха храната, донесена от комшийките, и изобщо не разговаряха. По принцип не бяха семейство, в което се разговаря, но този път къщата беше толкова тиха, сякаш светът щеше да се срути върху тях, ако проронеха и една дума — поне докато Ердоган, съпругът на Юмюхан, не дръпна връвта на резето на портата, за да влезе.

— Надявам се, че си по-добре, сестро, добре дошла. И Юмюхан щеше да дойде да те види, но каза, че вече е късно и ще се отбие утре.

— Благодаря — отвърна Хатидже и понечи да стане, за да направи място на Ердоган.

— Сядай, сестро, сядай. Ял съм. Само ще приседна ей тук.

Ердоган се разположи на миндера до масата. Изглеждаше щастлив.

— Ах ти, приятелю Реджеп, пак си стъпи на краката — рече с усмивка, която показа всичките му трийсет и два зъба.