Беше направил няколко крачки към портата, когато Реджеп със скоростта на пантера застана пред него и го спря.

— За бога, елате и седнете. Не ми обръщайте внимание, ето, ние сме прости хора. Бъдете милостив. Вижте, моля ви в името на бога…

След известна нерешителност Джемал Ходжа отиде и седна на пейката. Щом той седна, и Неджати също седна.

— От къде се познавате? — попита Реджеп, надявайки се да разведри напрегнатата атмосфера. Учтивостта му стоеше като костюм с два номера по-голям.

— Градът е малък като длан, Реджеп бей, хората се познават — отговори студено Джемал Ходжа. Очевидно нямаше намерение да забрави толкова бързо преживяното. — И двамата сме местни хора. Навярно вие не сте тукашен.

— Родителите ми се преместиха тук, когато бях на седем. Родом сме от Авундук. Но жена ми е тукашна. Нейните имат мандра на входа на Яслъхан, познавате ги…

— На колко години е синът ви, Реджеп бей? — прекъсна го Неджати.

Реджеп се поколеба най-напред, после подвикна към вътрешността на къщата:

— Мехмет, колко навърши, бе?

— Тринайсет, татко — извика Мехмет с всички сили.

— Ходи ли на училище? — попита Неджати.

— Не… — отвърна Реджеп, но после си спомни какво му беше казал Ердоган. — Като свърши началното училище му намерихме работа в железарията. Тогава не ни вървяха работите, не можахме да го изпратим на училище, но ако ни се оправи положението, мисля да го запиша в прогимназията догодина — беше се обърнал към Джемал Ходжа, докато казваше това.

— Малко сте закъснели да го изпращате… Как това дете ще навакса пропуснатото? — рече Джемал Ходжа. Той все още беше бял като платно заради случилото се преди малко.

Дебелият Неджати сложи десния си крак върху лявото коляно и се наведе към Реджеп:

— Е, нека ти кажа следното, момчето играе футбол прекрасно. Ако не беше толкова младо, вече щеше да е в нашия отбор. Виждаш ли, той е талант! Ние искаме момчето, има още две-три години преди да може да играе в отбора, но го пусни да дойде и да тренира при нас, ще го обучим и ще го лицензираме.

— Значи искаш да кажеш, че още не може да изкарва пари — рече презрително Червенокосия Реджеп.

— Що за човек си ти, Реджеп! Къде се е чуло и видяло момче на тази възраст да изкарва пари от футбол? Още няма да изкарва пари, но ако продължава така, занапред ще изкарва. Виж, подписвам ти се още сега, това момче ще стане голям футболист. Имай малко търпение! Стискай зъби. Възможности като тази не чукат всеки ден на вратата.

— Добре говориш, но човек издържа докъдето му са силите. Нашата се вижда. Не е лесно в днешно време да се издържа семейство с три деца. Плащам наем, дърва, въглища… А ако Мехмет не може да стане футболист, какъвто казваш, какво ще правим тогава? Какво ще стане с всичките ни усилия и разноски? Кой ще ги поеме? — Реджеп се облегна назад на пейката; звукът на собствения му глас му бе възвърнал увереността. — Ако обещаете да ни дадете рамо, тогава добре, вземете момчето. В противен случай ще трябва да се издържаме сами.

— Нищо не мога да кажа преди да съм говорил с колегите. Пък и те също ще искат да видят момчето. Но нека ти обясня нещо, не очаквай прекалено много от тринайсетгодишно дете. В края на краищата ние сме отбор в малък град… Трябва да мислиш напред. Ще вземем момчето и ще го направим човек, а после ще се обадя в Истанбул да дойдат да видят колко е добър Мехмет. Вярно, казах, че сме провинциален отбор, но имаме доста връзки…

Реджеп погледна в земята, после към небето, накрая погледна обувките си, сякаш отегчен, и се произнесе:

— Добре, първо говори с колегите си, Неджати бей. Да видим те какво ще кажат, какво ще ни дадат.

Неджати и Джемал Ходжа се изправиха едновременно, за да се сбогуват.

— Реджеп бей, не съсипвай живота на Нарин. Остави детето да идва на училище — каза Джемал Ходжа на прага.

Беше разбрал от какво тесто е направен Реджеп и затова го хвана за слабото място:

— Обещавам да намеря работа на дъщеря ви през лятото. Неджати също ще помогне. Много хора познава, има влияние по тези места. Нали така, Неджати?

— Какво говориш, Джемал Ходжа. Твоето желание е заповед за мен! — отвърна Неджати. — Виж, Реджеп, Джемал Ходжа е най-скъпото нещо на Яслъхан. Най-достойният човек в този град. Той лично е дошъл да те посети…

— Наистина, не знам… — маниерничеше Реджеп. — Какво значение има дали едно момиче ще учи или не. Ако изпратя единия да играе футбол, а другия на училище, ние какво ще правим?

Джемал Ходжа тъкмо се канеше да каже: „Бъдещето на децата ви…“, но Реджеп го прекъсна:

— Богатите хора мислят за бъдещето, Джемал Ходжа, ние сме бедни, очите ни не виждат по-далече от днешния ден.

Дебелият Неджати сложи ръка на рамото на Реджеп:

— Чуй сега, Реджеп, искам да ти кажа, че човек, който оскърбява Джемал Ходжа, не се ползва с уважение сред нас. Веднъж вече го направи. Казвам ти, не го прави втори път. Ясен ли съм?

— Разбрах, Неджати бей… — прехапа устни Червенокосия. — Разбрах, не се тревожи!

След като двамата мъже напуснаха къщата, Нарин яде най-големия бой до този ден. Реджеп накара дъщеря си да съжалява за отличните оценки, които беше получавала години наред. Черната Хатидже, Мехмет и Шадийе, които не искаха гневът му да се стовари и върху тях, се свиваха в стаята и от там слушаха писъците на Нарин, огласящи всичко наоколо.

Четвърта глава

Оставиха колата на служителя от паркинга и докато вървяха към кафето, приятният, останал от лятото ветрец и веселите тълпи вдигнаха тежестта от сърцето на Нарин. Свеж морски въздух изпълваше дробовете й, бризът галеше лицето и косата. Тълпата в пълното до козирката заведение се бе изляла навън и хората се бяха разположили на маси, изнесени на улицата. Насам-натам тичаха сервитьори с чай, препечен хляб и яйца със сочни наденички, смеховете се смесваха със звуци от игра на табла, чайки се извисяваха в безгрижната съботна атмосфера. Докато редовни посетители и хора, които случайно минаваха оттам, влюбени, семейства и приятели се наслаждаваха на тези двайсет и един градуса, напекли дървените столове, Нарин и Дениз претърсваха мястото с очи и накрая видяха Ърмак, която им махаше от една маса точно до брега на морето. Ърмак беше завършила гимназия и университет в Швейцария и накрая се бе устроила в Женева; беше живяла там, докато компанията, за която работеше, не я командирова в Истанбул преди шест месеца, за да открие техен офис тук. Двете сестри никак не си приличаха, може би защото бяха живели в различни страни или може би в резултат от техните характери. Единствената прилика бяха дългите им коси, но тъй като Ърмак не боядисваше косата си червена като сестра си и винаги я носеше вързана на опашка, дори тази прилика не биеше на очи. Противоположно на кафявите очи на Дениз и доста високия й ръст, очите на Ърмак бяха зелени, а на височина едва достигаше един и шестдесет. Имаше по-меки черти от кака си и по-заоблени форми, но не обичаше да ги показва. Не я бяха виждали да слага високи токчета и рокли с дълги цепки, както правеше Дениз. Панталони, ризи, които прилепваха по нея като ръкавица, едноцветни рокли до коленете… Всички, които познаваха и двете сестри, единодушно смятаха, че Дениз е по-пищна, но Ърмак има по-изчистена хубост. Нарин понякога си мислеше, че вместо Дениз и Ърмак, имената им трябва да са Ден и Нощ1.

— Сестра ми е намерила най-добрата маса, по това се е метнала на мен — каза Дениз, сякаш беше доловила, че Нарин си мисли за тях.

Запридвижваха се с трудност, молейки хората, седнали по нагъчканите една до друга маси, да им направят път. Бяха по средата на разстоянието до там, когато мъжът, който седеше срещу Ърмак и пиеше чай, се обърна и погледна към тях. Нарин също погледна познатото лице и се вкамени. Какво правеше срещу Ърмак мъжът, който сигурно всяка нощ виждаше в сънищата си?

— Здрастиии, видяхте ли, че дойдохме! — каза Дениз и целуна сестра си. — Нар въобще не помни нищо от снощи, наистина нищо не помни. Нито че пристигнахте, нито че повърна върху Фърат… Всичко се е изличило!

— Здравей — каза Фърат и подавайки ръка, погледна Нарин право в очите.

Нарин смътно си спомняше, че и миналата нощ си бяха стиснали ръцете. Хиляди различни чувства напираха и се блъскаха в нея да излязат крачка напред, но нито едно не успя да изскочи пред останалите. Сърцето й пристъпваше колебливо между паниката, удивлението, смущението, тъгата и гнева, и понеже не знаеше на чия страна да застане, остана точно по средата… Нито едното, нито другото… Пронизително цвилещи коне галопираха в гръдния й кош, а „той“ стоеше точно срещу нея. След толкова години и толкова пътища… Изпитваше желание само да седне и да заплаче. Не искаше никой да я докосва, нито да я пита какво й има, искаше да потъне в стола и да плаче тихичко с часове, но, разбира се, не направи това.

— Здравей. Съжалявам за снощи — рече и сложи на лицето си ледена маска.

Фърат направи знак на сервитьора да донесе столове на Нарин и Дениз, докато казваше:

— Не обръщай внимание, скъпа, случват се такива неща.

Лъжеха се онези, които казваха, че светът е малък. Светът не беше малък или нещо подобно, в действителност беше тесен. Понякога толкова тесен, че да не може да побере дори четирима души. Значи такава беше причината цяла нощ да се въргаля в сънища за Яслъхан, за детството си и нейното минало да се процежда от всяка пролука в съня й. След като онова, което си мислех за сън, е действително, тогава дали е възможно това, което в този момент си мисля за реално, да е сън. Възможно ли е? Това беше единственото, което Нарин можеше да мисли. Отчаянието кара човек да търси надеждна помощ в необикновеното.

— Знаеш ли, Нарин също е от Яслъхан — изчурулика весело Ърмак.

Нарин погледна Фърат и забеляза нещо, което я смути. Фърат не я беше познал, и то можеше да се види в очите му. Очите, обърнати към нея, бяха на някой, гледаш с любопитство току-що срещнат непознат.

— Така ли? — попита Фърат.

— Да — отвърна Нарин. Беше напрегната.

— Ходите ли си понякога в Яслъхан? — попита Фърат.

— Не, не съм си ходила, откакто влязох в университета.

Не можеше да повярва, че не я помни.

— Нарин всъщност не общува много със семейството си. По-точно няма никаква връзка с тях, нали, Нар? — намеси се Дениз в разговора. Нарин кимна с глава и за да смени темата, попита Ърмак:

— Защо заминаваш за Женева? — но не чу отговора.

Чувстваше се като героиня в странно представление. Дори вкусът на кафето, сложено пред нея, нямаше вкус на кафе. За щастие, докато седяха там, Фърат почти не поглеждаше Нарин, а празното бръщолевене на Дениз държеше разговора далече от Яслъхан.

Ърмак и Фърат бяха заедно от близо четири месеца, но Нарин и Дениз научиха за връзката им само преди няколко седмици. Ърмак имаше фикс идеята, че може да се състезава с Грета Гарбо по въпроса с прикриването на личния си живот. Забулваше го сякаш всеки много го интересува живота й. Между другото, на Нарин въобще не й пукаше какво прави Ърмак. Колкото до Дениз, на нея и без това не й пукаше за нищо. Беше видяла за първи път гаджето на сестра си на снощното парти.

Нарин знаеше много добре до каква степен приятелката й обича да впечатлява хората. За Дениз хората, с които току-що се бе запознала, представляваха безкраен източник на вълнение във всяко отношение. Обожаваше да печели обичта и възхищението им. Прераждаше се с всеки нов човек, който се появяваше пред нея и Нарин намираше поведението й понякога за забавно, друг път за непоносимо. Вече наизуст знаеше номерата на Дениз. Знаеше много добре, че бързо открива слабите места на човека отсреща, чувствителността му и в съответствие с това избираше роля, преобразяваше се в тази роля, която вече бе играла много пъти преди по различни поводи. Чувствителната любителка на изкуството, жената — дете, фаталната жена, великата пътешественичка, проницателната бизнесдама или звездата на партито… Всеки път се превръщаше в това, което й вършеше работа. Нарин не можеше да разбере защо пилее толкова усилия да впечатлява хората. И този ден Дениз не спираше да разказва нещо, но Нарин, освен че не й обръщаше внимание, не следеше и разговора, тъй като й бе трудно да диша. От време на време долавяше някои изречения с гласа на Фърат, чуваше само казаното от Фърат. Фърат бе станал помощник-управител в една банка. Невъзможно беше човек да повярва, че някога бе вървял по улиците на Яслъхан. Разбира се, същото нещо се отнасяше и за Нарин. За нея Яслъхан също беше останал далеч в миналото. Години, хора и събития бяха потопили онези дни.