Господин Вега помълча още миг. След това се наведе напред и стисна голото рамо на Мадлин. Тя леко примигна.

— Поръчвайте каквото искате, момичета — каза той с нисък глас. — Аз черпя. — После се обърна рязко по военному и тръгна към вратата, която водеше към игрището за голф.

— Мерси, тате! — извика след него Мадлин. Треперенето в гласа й едва се усещаше.

— Колко мило — промърмори колебливо Шарлът след като мъжът си отиде, хвърляйки поглед към Мадлин.

— Да. — Лоръл прокара показалец по ръба на чинията си с форма на мида, избягвайки да поглежда към Мадлин.

Всички изглеждаха така, сякаш искат да кажат още нещо, но не го направиха… или не посмяха. Семейството на Мадлин беше пълно с тайни. Брат й Теър беше избягал преди Ема да пристигне в Тусон. Тя непрекъснато виждаше плаката със снимката му и надписа „Изчезнал“.

За миг изпита носталгия по някогашния си живот, безопасния си живот — не беше и предполагала, че някога ще се затъжи за дните си като хранениче. Беше пристигнала в Тусон с мисълта, че е намерила всичко, за което би могла да си мечтае: сестра и семейство, които да я накарат да се чувства завършена. Вместо това намери семейство, което без да го осъзнава, беше разбито, мъртва близначка, чийто живот с всяка изминала минута изглеждаше все по-сложен и потенциални убийци, които надничат иззад всеки ъгъл.

Кожата й пламна от твърде голямото напрежение. Ема бутна стола си назад и той се отмести със стържене.

— Веднага се връщам — каза тя и се измъкна вдървено през двойната врата, която водеше към тоалетната.

Озова се в празна стая, изпълнена с огледала, плюш, кожени дивани с цвят на коняк и плетен панер, в който имаше лак за коса „Нексъс“, тампони и малки бутилки антибактериален гел. Във въздуха ухаеше на парфюм, а от стерео колоните се носеше класическа музика.

Ема се отпусна в стола пред една от тоалетните масички и се загледа в отражението си в огледалото. В нея се взираше овално лице, обрамчено от вълниста коса с цвят охра и очи, които на определена светлина изглеждаха синьо-лилави, а на друга — морскосини. Същото лице като на момичето, чийто образ се усмихваше щастливо от семейните портрети във фоайето на дома Мърсър, същото момиче, чиито дрехи дразнеха кожата на Ема, сякаш тялото й усещаше, че мястото му не е в тях.

А на врата на Ема висеше сребърният медальон на Сътън — същият, с който убиецът се бе опитал да я удуши в кухнята на Шарлът, същият, за който Ема бе сигурна, че Сътън е носила, когато е била убита. Всеки път, когато докосваше гладката сребърна повърхност или забелязваше проблясъка му в огледалото, той й напомняше, че всичко това, колкото й да я караше да се чувства неудобно, бе необходимо, за да открие убиеца на сестра си.

Вратата се отвори и в помещението нахлуха шумовете от трапезарията. Ема се обърна и видя да влиза русо момиче с розова тениска с логото на клуба.

— Ъъъ, ти ли си Сътън Мърсър?

Ема кимна.

Момичето бръкна в джоба на панталонките си.

— Един човек остави това за теб. — Тя й подаде синя картонена кутийка от Тифани. На мъничкото етикетче върху капака пишеше: За Сътън.

Ема гледаше кутийката, страхувайки се да я докосне.

— От кого е?

Момичето сви рамене.

— Един куриер го остави преди малко на рецепцията. Приятелките ти казаха, че си тук.

Ема колебливо взе кутията, а момичето се обърна и излезе през вратата. Капакът се отвори с лекота, разкривайки кадифена кутийка за бижу. През ума й минаха хиляди предположения. Една малка, изпълнена с надежда част от нея се надяваше, че е от Итън. Или пък от Гарет, който се опитваше да си я върне.

Кутийката се отвори със скърцане. Вътре имаше блестящ сребърен амулет с формата на локомотив.

Ема го погали с пръсти. От скритата кадифена торбичка под капака се подаде къс хартия. Тя измъкна мъничко хартиено руло, което се оказа бележка, написана с печатни букви.

ДРУГИТЕ МОЖЕ И ДА НЕ ИСКАТ ДА СИ СПОМНЯТ НОМЕРА С ВЛАКА, НО АЗ ЩЕ ГО ПОМНЯ ВИНАГИ! БЛАГОДАРЯ!

Ема пъхна бележката обратно в кутията и я затвори. Номерът с влака. Предишната нощ в стаята на Лоръл тя беше прегледала поне петдесет шеги от „Играта на лъжи“. Никоя от тях нямаше нищо общо с влак.

Амулетът се отпечата в съзнанието ми и изведнъж ми проблесна нещо. Влакова свирка, която свисти в далечината. Писък и приближаващи се светлини. Беше ли… бяхме ли…?

Но споменът избледня също тъй бързо, както се беше появил.

2.

От местопрестъплението, Тусон

Итън Ландри отвори вратата на телената ограда около градския тенискорт и излезе на игрището. Ема го гледаше как приближава бавно към нея с отпуснати рамене, пъхнал ръце в джобовете си. Макар вече да минаваше десет часа, лунната светлина беше достатъчна, за да се видят раздърпаните му дънки, оръфаните маратонки и рошавата тъмна коса, която се къдреше сладко на масури покрай яката на морскосинята му тениска. По тревата зад него се влачеше едната му незавързана връзка за обувка.

— Нещо против лампите да си останат угасени? — Итън махна с ръка към задвижвания с монети апарат, който включваше осветлението на корта.

Ема кимна, усещайки как стомахът й се свива. Двамата с Итън, на тъмно, въобще не й прозвуча зле.

— Та какъв е този номер с влака? — попита той, имайки предвид есемеса, който Ема му беше пратила няколко часа по-рано, канейки го да се присъедини към нея на корта. Той се беше превърнал в тяхното място за срещи.

Ема му подаде сребърния амулет.

— Някой го остави за Сътън в кънтри клуба. Имаше и бележка. — Докато четеше бележката, тя усети как я побиват студени тръпки. В далечината избръмча мотор.

Итън повъртя амулета в ръцете си.

— Не знам нищо за никакъв влак, Ема.

Когато Итън я нарече с истинското й име, сърцето й подскочи. Почувства огромно облекчение. Но същевременно се намираше в голяма опасност — убиецът й беше казал да не признава пред никого коя е всъщност. И тя беше нарушила правилата.

— Но по всичко личи, че който ти е пратил амулета, е участвал в разиграването на номера — продължи Итън — или е бил жертвата.

Ема кимна. Известно време двамата седяха мълчаливо, заслушани в звуците от топката на самотен баскетболист, който играеше на едно от игрищата. След малко Ема бръкна в джоба си.

— Трябва да ти покажа нещо. — Тя му подаде айфона си и потрепна, когато пръстите им неволно се докоснаха. Итън беше сладък — много сладък.

Аз също трябваше да призная, че е готин — по своя си рошав, мрачен, загадъчен начин. Беше ми забавно да наблюдавам как сестра ми хлътва все повече. Така се чувствах по-близка до нея, сякаш това беше нещо, което двете щяхме непрекъснато да обсъждаме, ако бях останала жива.

Докато Итън разглеждаше страницата, която беше заредила, Ема се прокашля.

— Това е списък на всички хора в живота на Сътън — обясни набързо тя. — Прегледах всичко — страницата на Сътън във Фейсбук, телефона й, имейлите. И сега почти със сигурност съм определила датата на нейната смърт на трийсет и първи август.

Итън се обърна към нея.

— Откъде си толкова сигурна?

Ема бързо си пое дъх.

— Виж тук. — Тя чукна върху иконката на Фейсбук. — Писах на Сътън в десет и половина вечерта на трийсет и първи. — Тя показа на Итън съобщението си:

Това може и да ти прозвучи откачено, но мисля, че сме роднини. Дали пък случайно не си осиновена?

— И след това Сътън ми отговори в дванайсет и петдесет и шест, ето, виж. — Ема му показа по-надолу в страницата, където Сътън й беше отговорила:

О, Боже! Не мога да повярвам. Да, осиновена съм…

По лицето на Итън премина неразгадаемо изражение.

— И защо си мислиш, че е умряла на трийсет и първи, след като тогава ти е писала съобщение във Фейсбук?

— Аз съм единственият човек, на когото Сътън е писала или с когото е разговаряла онази нощ. — Ема прегледа набързо списъка с обаждания на Сътън от трийсет и първи. Последният й разговор бе в четири часа и трийсет и две минути следобед — беше й се обадила Лилиана Фиорело, една от приятелките на Сътън. След това в осем и трийсет и девет, пропуснато обаждане, Лоръл. Следваха още три пропуснати обаждания в десет и трийсет и две, десет и четирийсет и пет и десет и петдесет и девет от Мадлин. Ема премина към списъка от следващия ден. Пропуснатите обаждания започваха още от сутринта: 9:01, Мадлин; 9:20, Гарет; 10:36, Лоръл.

— Може да е била заета и не си е вдигала телефона — предположи Итън. Той взе телефона, цъкна върху страницата на Сътън във Фейсбук и прегледа статусите й на стената.

Ема стисна с ръка медальона на Сътън.

— Прегледах целия списък с обаждания чак до декември. Общо взето отговаря на всички, които й звънят. А ако пропусне обаждането, звъни по-късно.

— А какво ще кажеш за този статус от трийсет и първи? — попита Итън и посочи екрана. — Възможно ли е да означава, че тя е избягвала всички? — Последният статус на Сътън беше написан няколко часа преди Ема да й изпрати съобщение:

„Някога да ви се е приисквало да избягате? На мен да“.

Ема поклати упорито глава.

— Сестра ми не се стряска от нищо. Дори от удушаване. — Самото произнасяне на думите сестра ми я накара да се почувства свързана със Сътън по един дълбок, могъщ начин. В началото Ема се беше усъмнила, че Сътън наистина е избягала — може би размяната със сестра й беше просто част от някой сложен номер. Но когато някой едва не удуши Ема в къщата на Шарлът, тя се убеди, че всичко е истина.

— Итън, само помисли върху това — продължи тя. — Сътън пише на стената си, че иска да избяга… и след това някой я убива? Не може да е просто съвпадение. Ами ако това не е написано от Сътън, а от убиеца? Така ако някой забележи, че Сътън липсва, ще прочете статуса й от стената във Фейсбук и ще предположи, че е избягала, а не, че е мъртва. Така убиецът се опитва да се прикрие.

Итън подритна с крак забравена на тревата топка за тенис. Разкъсаните шевове от едната й страна обезобразяваха яркожълтата тъкан.

— И въпреки това не обяснява съобщението, което Сътън ти пише няколко часа по-късно, в което те кани да дойдеш в Тусон. Кой го е написал? — Лекото потрепване на гласа му показваше, че е напрегнат.

Ема потръпна.

— Според мен убиецът е написал и двете бележки — прошепна тя. — Щом е научил за моето съществуване, той е решил, че ме иска тук, за да ме вкара в живота на Сътън. Няма труп, няма престъпление.

Итън се загледа към кортовете, сякаш все още не можеше да повярва на Ема, но аз бях почти сигурна, че сестра ми е права. Събудих се в живота на Ема на трийсет и първи август, часове преди Ема да открие клипчето, в което ме душаха. Едва ли бих могла да съществувам едновременно в света на живата и на призрачната Сътън.

Ема се загледа в тъмните силуети на дърветата в далечината.

— Какво, тогава, е правила Сътън онази нощ? Къде се е намирала, с кого е била?

— Намери ли някакви следи в нейната стая? — попита Итън. — Някакви имейли, бележки в календара й… нещо?

Ема поклати глава.

— Прегледах дневника й. Но тя е писала толкова неясно и увъртяно, сякаш е предполагала, че един ден ще попадне във вражески ръце. Никъде не се споменава с какво се е занимавала в нощта, когато е умряла.

— Намери ли някакви бележки по джобовете й? — попита Итън. — Смачкани листчета хартия в кошчето?

— Не. — Ема наведе поглед и се втренчи в тревата пред краката си. Изведнъж се почувства ужасно изморена.

Итън въздъхна.

— Добре. Ами приятелките й? Знаеш ли къде са били те онази нощ?

— Попитах Мадлин. Тя ми отвърна, че не помни.

— Колко удобно. — Итън зарови върха на маратонката си в пръстта. — Според мен би могла да го извърши. Красивата, неуравновесена балерина. Като Черния лебед на живо.