Макар че не бе особено словоохотлив, държането му показваше, че тетрадката, която му бях връчила, съдържа богата и изключително ценна информация, която трябваше да бъде внимателно анализирана от хората му в Лондон, при това незабавно. Тези сведения щяха да вдигнат тревога, да нарушат договори и да променят посоката на стотици операции. А с това и отношението на морския аташе също се бе променило. Видях как изведнъж израснах в очите му: неговият най-нестабилен агент, неопитната шивачка с обещаващ, но съмнителен потенциал, за един ден се бе превърнала в човек, способен да решава сложни въпроси с безстрашието и ефективността на професионалист. Навярно ми липсваха методичност и технически познания; дори не бях от неговите хора по произход, родина и език. Но се бях справила много по-успешно от очакваното и това ме поставяше в нова позиция в оценъчната му скала.

Чувството, което изпитвах, докато вървях по обратния път към дома в късния следобед, не беше точно радост. Нито ентусиазъм, нито вълнение. Може би думата, която най-точно съответстваше на това чувство, беше гордост. За пръв път от много време, а може би за пръв път в живота си, аз се гордеех със себе си. Гордеех се с качествата и издръжливостта си, с това, че бях надхвърлила многократно изискванията, отправени към мен. Гордеех се, че бях дала своя малък принос, за да направим от този безумен свят едно по-добро място. Гордеех се с жената, в която се бях превърнала.

Вярно бе, че Хилгарт ме бе подтикнал към това и ме бе поставил на ръба на главозамайваща бездна. Вярно бе и това, че Маркъс ми спаси живота, като ме измъкна в движение от влака, и че без навременната му помощ може би нямаше да съм жива, за да си го спомням. Да, всичко това беше вярно. Но не по-малко вярно бе това, че аз самата бях допринесла със смелостта и упоритостта си мисията да завърши успешно. Всичките ми страхове, всичките ми безсънни нощи и рискове бяха послужили за нещо: не само бях събрала ценна информация за мръсното изкуство на войната, но и доказах — на себе си и на хората около мен — какво съм способна да постигна.

И тогава, когато осъзнах значимостта си, разбрах, че е време да престана да вървя слепешката по пътища, които други предначертаваха за мен. На Хилгарт му хрумна да ме изпрати в Лисабон, Мануел да Силва реши да ме убие, Маркъс Логан избра да ме спаси. Минавах от ръка на ръка като обикновена марионетка: за добро или за зло, за да ме издигнат до върха или да ме тласнат в пропастта, но така или иначе всички те бяха решавали вместо мен и ме бяха движили като пешка по шахматна дъска. Никой не бе говорил открито с мен, нито ми бе разкрил намеренията си. Беше време да поискам обяснения; сама да направлявам живота си, да избера свой път и да реша как и с кого искам да го извървя. Щеше да има заблуди, трудности и грешки; по пътя щях да се натъквам на препятствия, строшени стъкла, кални локви. Беше настъпил обаче часът да престана да живея така, без да познавам предварително терена, по които стъпвам, и рисковете, които ще трябва да поемам всяка сутрин; с една дума, без да определям сама посоката на живота си.

Всеки от тези трима мъже — Маркъс Логан, Мануел да Силва и Алън Хилгарт — посвоему и вероятно без да го съзнава, ми бе помогнал да израсна само за няколко дни. А може би бях пораснала бавно и незабележимо, без да осъзнавам новия си ръст. Вероятно никога повече нямаше да видя Да Силва; бях сигурна обаче, че Хилгарт и Маркъс дълго време щяха да са близо до мен. И особено единият от тях, с когото копнеех да запазя близостта от ранните часове на утрото — близостта на чувства и тела, — споменът за която все още ме караше да тръпна. Преди това обаче трябваше да определя границите. Ясно. Недвусмислено. Все едно че прокарвам бразда или чертая с тебешир по земята.

Когато се прибрах, намерих плик, който някой беше пъхнал под вратата. Беше със знака на хотел „Палас“; в него имаше написана на ръка картичка.

„Заминавам за Лисабон. Връщам се вдругиден. Чакай ме.“

Разбира се, че щях да го чакам. Уредих мястото в рамките на два часа.

Същата вечер отново наруших правилата без ни най-малко угризение. По време на срещата ми с Хилгарт, след като приключих подробния тричасов доклад за случилото се във вилата, аз го попитах дали са настъпили някакви промени в списъците, за които ми бе споменал след случката на хиподрума.

— Засега са същите, доколкото знаем, няма нищо ново.

Това означаваше, че баща ми продължава да е в списъка на приятелите на англичаните, а аз — на германците. Наистина жалко, защото бе настъпил моментът пътищата ни отново да се пресекат.

Пристигнах без предупреждение. Призраците от миналото се разбушуваха яростно, когато ме видяха да влизам във входа, припомняйки ми деня, в който с майка ми изкачихме със свито сърце същите тези стълби. За щастие бързо се разпръснаха и отнесоха със себе си горчивите спомени, които не желаех да възкресявам.

Отвори ми прислужница, която по нищо не приличаше на Серванда.

— Трябва веднага да видя господин Алварадо. Спешно е. Вкъщи ли си е?

Тя кимна, объркана от моята припряност.

— В библиотеката?

— Да, но…

Преди да довърши фразата, аз вече бях влязла.

— Няма нужда да му съобщавате, благодаря.

Зарадва се, като ме видя, при това много повече, отколкото предполагах. Преди да замина за Португалия, му бях пратила кратка бележка, в която го уведомявах за пътуването, но нещо в нея явно го бе смутило. Навярно си бе помислил, че това пътуване е твърде ненадейно. Твърде сходно с интригуващата сцена с припадъка на хиподрума. Успокои се, като ме видя.

Библиотеката беше същата, каквато я помнех. Може би с повече книги и документи: вестници, писма, купчини списания. Всичко останало беше така, както по време на срещата с мен и майка ми — първия и последен път, когато тримата бяхме заедно. В онзи далечен есенен следобед бях наивна девойка, неспокойна и уплашена, стеснителна и потисната от непознатото. Почти шест години по-късно самочувствието ми беше друго. Бях го постигнала с цената на изпитания, с труд, грешки и упоритост, но то бе станало част от кожата ми, както остават старите белези от рани, и нищо не можеше да ми го отнеме. Каквито и ветрове да вееха, колкото и трудно да се окажеше бъдещето, знаех, че ще имам сили да ги посрещна смело и да им устоя.

— Искам да те помоля за една услуга, Гонсало.

— Каквато поискаш.

— Среща за петима души. Малко частно празненство. Тук, в дома ти, във вторник вечерта. Ти, аз и още трима гости. Трябва да поканиш лично двама от тях, без да ги уведомяваш, че аз имам пръст в това. Няма да ти е трудно, защото вече се познавате.

— А третият?

— За третия ще се погрижа аз.

Съгласи се, без да задава въпроси и без да се колебае. Въпреки странното поведение, неочакваните изчезвания и фалшивата ми самоличност, той сякаш сляпо вярваше в мен.

— Час? — попита само той.

— Аз ще дойда следобед. А гостът, когото още не познаваш, ще пристигне в шест. Трябва да говоря с него, преди да се появят останалите. Може ли да разговарям с него тук, в библиотеката?

— На твое разположение е.

— Чудесно. Моля те, покани другите двама в осем. И още нещо: имаш ли нещо против да научат, че съм твоя дъщеря? Ще си остане между нас петимата.

Отговори след няколко секунди, през които ми се стори, че долавям непознат блясък в очите му:

— За мен ще бъде чест. Гордея се с теб.

Поговорихме още малко за Лисабон и Мадрид; за това, за онова, като винаги подхващахме безопасни теми. Когато си тръгвах, обичайната му дискретност го подведе.

— Знам, че нямам право да се бъркам в живота ти след толкова време, Сира, но…

Обърках се и го прегърнах.

— Благодаря за всичко. Във вторник ще научиш.

68.

Маркъс дойде в уговорения час. Бях му оставила съобщение в хотела и както предположих, то бе стигнало до него. Нямаше представа кой живее на този адрес — знаеше само, че аз ще го чакам там. И наистина бях там, облечена в рокля от червен копринен креп, ослепителна от главата до петите. Идеално гримирана, с открита шия и коса, прибрана във висок кок. Чаках.

Пристигна, в безупречен смокинг и колосана риза, скриващи тялото му, закалено в хиляди незнайни и опасни авантюри. Поне така беше до момента. Веднага щом чух звънеца, сама отидох да му отворя. Поздравихме се, сдържайки с мъка нежността и копнежа да се докоснем. Най-сетне бяхме близо един до друг, почти интимно близо, след последното му внезапно заминаване.

— Искам да те запозная с един човек.

Хванах го под ръка и го заведох в салона.

— Маркъс, това е Гонсало Алварадо. Поканих те в дома му, защото искам да знаеш кой е той. Искам той също да знае кой си ти. Да бъде наясно кои сме двамата с теб.

Поздравиха се любезно, Гонсало ни поднесе питиета и няколко минути тримата разговаряхме за банални неща, докато в един момент прислужницата извести домакина, че го търсят по телефона.

Останахме сами. На пръв поглед бяхме идеалната двойка. Но ако някой можеше да чуе дрезгавия шепот на Маркъс до ухото ми, произнесен почти без да си отваря устата, навярно щеше да долови нещо друго.

— Може ли да поговорим насаме за минутка?

— Разбира се. Ела с мен.

Заведох го в библиотеката. Величественият портрет на доня Карлота все така властваше от стената зад писалището с тиарата си от брилянти, която за кратко беше моя, преди да изчезне без следа.

— Кой е мъжът, с когото ме запозна? Защо искаш да знае за мен? Какъв капан е това, Сира? — попита той раздразнено, когато се уединихме.

— Капан, който заложих специално за теб — казах аз, като седнах в едно кресло. Кръстосах крака и поставих дясната си ръка върху облегалката. Самоуверена и владееща положението, сякаш цял живот бях устройвала засади като тази. — Искам да знам дали ще останеш в живота ми, или е по-добре да не се виждаме повече.

Думите изобщо не му се сториха забавни.

— Това е безсмислено, смятам, че е по-добре да си вървя…

— Толкова бързо ли се предаваш? Само преди три дни беше готов да се бориш за мен. Обеща ми, че ще го направиш — каквото и да ти струва. Каза, че вече си ме изгубил веднъж и няма да позволиш това да се повтори. Толкова скоро ли изстинаха чувствата ти? Или може би си ме лъгал?

Погледна ме, без да ми отговори, като стоеше все така прав, напрегнат и студен, отчужден.

— Какво искаш от мен, Сира? — попита най-после той.

— Да ми изясниш нещо за твоето минало. В замяна на това ще узнаеш всичко, което трябва да знаеш за настоящето ми. И освен това ще получиш награда.

— Какво точно искаш да знаеш за миналото ми?

— Да ми кажеш защо дойде в Мароко. А ти не искаш ли да знаеш каква ще е наградата ти?

Не ми отговори.

— Наградата съм аз. Ако отговорът ти ме удовлетвори, оставам с теб. Ако не е убедителен, губиш ме завинаги. Ти избираш.

Замълча отново. После бавно се приближи до мен.

— Какво значение има за теб защо съм дошъл в Мароко?

— Веднъж, преди години, се влюбих в мъж, който не разкри истинското си лице, и ми струваше огромно усилие да излекувам раните, които ми нанесе. Не искам с теб да се случи същото. Не искам повече тайни и лъжи. Не искам повече мъжете да разполагат с мен, както решат, да заминават и да се връщат без предупреждение, пък било то и за да ми спасят живота. Затова трябва да видя всичките ти карти, Маркъс. Вече обърнах някои от тях: знам за кого работиш; знам, че не се занимаваш с бизнес; знам, че преди също не си се занимавал с журналистика. Но трябва да запълня други празноти в историята ти.

Най-сетне приседна на страничната облегалка на дивана. Опря единия крак на земята и прехвърли другия върху него. С изправен гръб, все още с чаша в ръка, с намръщено изражение.

— Добре — каза той след няколко секунди. — Готов съм да говоря. При условие че ти също ще бъдеш откровена с мен. Напълно.