Колкото до Маркъс и мен, може би нашите пътища са се разделили след края на войната. Може би след неспокойна любов, преживяна в продължение на четири години, той се е върнал в родината си, а аз съм останала в Мадрид и съм се превърнала в надменна модистка, ръководеща митично ателие, достъпно само за клиентки, подбрани според настроението ми за деня. Или пък ми е писнало да работя и съм приела предложението за брак на един хирург, готов да ме издържа и да ме глези до края на дните ми. Възможно е също с Маркъс да сме избрали да изминем заедно остатъка от пътя и сме решили да се върнем в Мароко, да си купим в Танжер красива къща в Монте Виехо, да създадем семейство и да започнем истински бизнес, от който да се издържаме, а след предоставянето на независимост на Мароко да се установим в Лондон. Или някъде по крайбрежието на Средиземно море. Или в Южна Португалия. Или, ако предпочитате, може би така и не сме пускали никъде корени и в продължение на десетки години сме пътували от една страна в друга, изпълнявайки разпорежданията на британските тайни служби, предрешени като обаятелен търговски аташе и елегантната му съпруга испанка.

Съдбите ни биха могли да бъдат такива или съвсем други, защото това, което е станало с нас, никъде не е отразено. Може би дори не сме съществували. Или сме съществували, но битието ни е било незабележимо. В края на краищата винаги сме били на обратната страна на историята, невидими във времето, изтъкано от нишките на съдбата.