Елизабет Лоуел - Огън и дъжд

Няколко седмици по-късно Карла все още се задъхваше при спомена за онази сутрин в каньона Септембър. Люк й даде толкова много, без да вземе нищо за себе си. Нито й позволи да му даде нещо в замяна. Когато се успокои достатъчно, за да си поеме дъх, той стана и излезе в дъжда. Остави я сама с ехото на молбата, която й бе прошепнал.

„Не прави отново това с мен, слънчице. Моля те. Недей.“

Люк направи всичко възможно никой от тях да не се изкуши отново да посегне към слънцето. По цял ден работеше навън, ставаше преди изгрев и рядко се връщаше в голямата къща преди десет вечерта. По време на ядене говореше с Карла само ако се налагаше или вежливостта го изискваше. Иначе мълчеше.

Прекосяваше стаята, за да избегне допира с нея.

Отначало Карла мислеше, че преднамереното му отдалечаване ще премине, че той ще си позволи да разговаря с нея, да я докосва. Уви! Часовете станаха дни, а дните — седмици. Люк не отстъпваше. Разви невероятна изобретателност и умело я отбягваше. Ден след ден странеше от нея, докато времето, което тя трябваше да прекара в „Рокинг Ем“, изтече.

Отбягваше я дори в нейния последен ден в ранчото. Беше определено на другия ден да си тръгне от „Рокинг Ем“. Щеше да обърне гръб на мечтите си и мъжа, когото обичаше.

Защо Люк дори не разговаря с мен? Не знае ли, че го обичам? Не знае ли, че не приличам на майка му и лелите му? Защо не иска да даде шанс и на двама ни?

Довечера трябва да говоря с него. По някакъв начин трябва да го накарам да разбере. Не мога да замина, сякаш случилото се в каньона е бил само сън, а сега съм будна и изпълнена с болка…

Звукът на яденето, което завря на печката, изтръгна Карла от нещастните й мисли. Изключи котлона и започна да го мие. Той гневно изсвистя при допира на гъбата. Когато свърши, задната врата се тръшна и в тишината проехтяха стъпки на обути в ботуши нозе.

Карла се обърна с надежда, която не можа да прикрие, както не успя да скрие и разочарованието, че бе Тен, а не Люк. Поздрави го с усмивка и се опита да забрави нещастието си, както правеше винаги, когато наоколо имаше други хора. Но аматьорството не й се отдаваше. Издаваше я усмивката й.

— Здрасти — каза тя. — Тази вечер няма нищо тежко за вдигане от печката.

— Тогава ще си открадна чаша кафе — рече, като я наблюдаваше внимателно.

— Нещо не е наред ли? — попита тя.

— Тъкмо се канех да ти задам същия въпрос.

— Всичко е наред. Вечерята ще бъде готова навреме и ще е достатъчна да нахрани цяла армия.

— Нямах това предвид. — Тен се поколеба, тихо изруга и каза без заобикалки: — Изглеждаш нещастна.

— Винаги съм нещастна, когато напускам „Рокинг Ем“ — отвърна тя, като полагаше всички усилия гласът й да остане равен. — Помниш ли? Преди редовно припадах, когато наближаваше времето да се връщам в Боулдър.

— Тогава ходеше на училище. Сега защо се връщаш?

— Ще помагам на Кеш да се бори с доктората си. Той е факир на карти и копаене на скали, но пишещите машини не са по вкуса му.

Тен понечи да каже нещо, помисли и вдигна рамене.

— Ще ни липсваш.

— Благодаря. — Непролети сълзи опариха клепачите й. Тя импулсивно прегърна Тен. — Вие също ще ми липсвате.

Когато той обви ръце около нея и я повдигна от пода в мечешка прегръдка, задната врата отново хлопна.

— Остави я.

Карла замръзна, като чу тона на Люк и понечи да се дръпне от Тен. Той обаче я задържа. После с презрително мълчание я спусна на пода, освободи я и се обърна към Люк.

— Нещо не е наред ли, шефе?

Карла премигна. Беше разбрала, че Тен използваше думата „шефе“, когато смяташе, че Люк не е във форма.

— Вечерята е готова — бързо каза тя на Люк. — Ще сложа още една чиния. Не те очаквах.

— Веднага разбрах това — хладно рече Люк, — когато влязох и видях, че упражняваш новонаучените техники. Чуй един съвет, момиче. Тен не обича да бъде спъван и свалян на пода повече от мен.

Язвителните думи завариха Карла напълно неподготвена. След като се върнаха, Люк беше учтив с нея, внимателен и хладен. Нито с поглед, нито с думи беше загатнал за това, което стана между тях, а сега казваше, че тя му се е хвърлила в ръцете и той е нещастен от резултата.

— Говори за себе си, шефе — рече Тен, гласът му беше толкова хладен, колкото на Люк. — Ако Карла е в настроение да ме спъне, ще падна на пода, по какъвто начин пожелае тя.

— Нямах това предвид, когато го прегърнах — нещастно рече Карла, като наблюдаваше пребледняла двамата мъже.

— По дяволите, знам това, скъпа — каза Тен, без да сваля поглед от Люк. — Шефът е този, който загрява бавно, когато става въпрос за теб.

— Не си прави шеги. Тя може да изглежда невинна като…

— Ако кажеш още нещо — рязко го прекъсна Тен, — ще съжаляваш.

— О? Предполагам, че ти ще ме накараш да съжалявам? — попита Люк.

— Няма да се наложи. Ще погледнеш в огледалото и ще започне да ти се повдига.

Сдържаната увереност на Тен подейства по-силно от удар. Люк затвори за малко очи. Когато ги отвори, те вече не бяха свирепи и блестящи, а изпълнени със сенки. Тен тихо измърмори някаква закана, но и двамата трябваше да прекратят двубоя си. През отворената врата се чуваха работниците, които се събираха в двора.

— Намери си някой друг да те напердаши, както заслужаваш, Люк — тихо каза Тен. — Прекалено много те обичам, за да те натупам с удоволствие.

— Върви да си измиеш лицето, скъпа, или ще трябва да отговаряш на много въпроси за тези сълзи — обърна се той към Карла.

Тя избяга, без да продума.

Когато се върна, вечерята беше сервирана, а Люк не се виждаше никъде. Тен я погледна и насърчително й се усмихна.

— Казах ви, че се гласи, за да ни впечатли — каза той на всички. — Хубава работа си свършила, скъпа. Изглеждаш достатъчно добре, за да ядеш.

— Значи да се радвам, че вече си на втората порция — каза тя и се усмихна в отговор.

Само Тен забеляза, че усмивката на Карла едва се задържаше на лицето й. Стана, издърпа стол и с непринудена грация й помогна да седне.

— Благодаря — каза Карла, като го погледна в сивите очи, а когато той се наведе над нея, тихо добави: — Ти си добър човек, Тен. Не разбирам защо някоя жена още не ти е сложила хомота.

— Една го направи — промърмори Тен, докато сядаше до нея. — Беше урок и за двама ни.

— Хей, старши — каза Коузи, като посочи с палец към мястото на Люк. — Шефът се върна рано днес. Да го изкарам ли от хамбара да яде?

— Зависи дали имаш достатъчно смелост.

Коузи се поколеба.

— Искаш да кажеш, че работи?

— Да.

— Превръща големи трупи в малки трески?

— Да.

— Вратата заключена ли е?

— Да.

Коузи се настани по-удобно в стола.

— За себе си ли ще задържиш тези картофи или ще ги споделиш с работниците, които вършат истинската работа?

Леко усмихнат Тен подаде картофите.

— За какво си говорите двамата? — попита Карла.

Старшият се поколеба, после вдигна рамене.

— Когато облаците се сгъстят над Люк, той отива в своята работилница и се заключва. Нали знаеш леглото, тоалетката и масата в стаята ти?

— Опитвам се да измисля начин да измъкна спалнята от къщата, когато заминавам — призна тя. — Никога не съм виждала и толкова красиви мебели.

— Люк ги направи преди три години. Цяло лято ги майстори до късно през нощта, а всеки ден от сутрин до вечер работеше в ранчото. След няколко седмици изглеждаше ужасно, затова реших да налея малко разум в главата му. — Тен мрачно поклати глава. — Това е грешка, която няма да направя втори път. По-скоро ще вляза в двубой с притисната до стената пума, отколкото да се разправям с Люк, когато се е затворил в работилницата.

Апетитът на Карла напълно изчезна, когато чу думите на Тен. Преди три години се беше предложила на Люк с нещастни последствия и за двамата.

Съжалявам за тази нощ, както не съм съжалявал за нищо друго в моя живот.

Значи се бе заключил в своята работилница и бе превъзмогнал чувствата си, създавайки един изключителен комплект мебели за спалня, който после бе сложил в стая, която никой не използва. Преди три седмици тя отново се предложи на Люк… И когато свърши, той прошепна: „Моля те не прави това отново с мен“.

Сега Люк отново се беше заключил и нямаше да излезе, докато Карла е в „Рокинг Ем“. Бе сигурна в това, както и че не възнамеряваше да седи със скръстени ръце. Обичаше Люк прекалено много, за да си отиде и да се преструва, че между тях не се е случило нищо.

— Не прави това, скъпа — много тихо каза Тен, за да го чуе само Карла. — Недей да започваш с Люк боя, който сам търси. И двамата ще съжалявате.

Карла вдигна глава. Тя се взираше в Тен, изненадана от факта колко точно беше прочел мислите й.

— Но аз го обичам — прошепна тя.

— Това само те прави по-уязвима.

— Люк се върна рано днес. Може би искаше да разговаря с мен. Може би той… — Таеше надежда, която не можеше да изрече с думи.

Може би искаше да ме помоли да остана.

Останалата част от вечерята премина като насън за Карла. Преструваше се, че яде, но само ровеше храната в чинията си. Даваше си вид, че слуша, но мислите й неудържимо се въртяха, докато се опитваше да намери изход и да преодолее отказа на Люк да разговаря с нея.

След вечеря, когато масата беше прибрана и кухнята безукорно почистена, Карла отиде в стаята си и се залови с неприятната задача да си приготви багажа. С надежда да го примами да излезе от хамбара, тя изнесе багажа си навън и шумно започна да товари всичко в своя джип. Беше й трудно — имаше опасност да завали дъжд, затова натъпка всичко на предната седалка в тясната кабина.

Никой не излезе от хамбара, докато Карла нареждаше и пренареждаше кутиите в малкото пространство. Мъжете, които надникнаха от спалните помещения и предложиха да й помогнат, получиха любезен отказ. Тя многократно влиза и излиза без нужда, разтакаваше се колкото може повече, но накрая нямаше повече оправдания да се мотае в двора и да хвърля изпълнени с надежда погледи към хамбара.

Качи се горе и бавно си взе един душ, като се надяваше, че щом не е долу, Люк ще се почувства свободен да влезе в къщата. В мига, в който излезе от банята, разбра, че той не се е върнал от хамбара. От кухнята не се чуваше никакъв шум. Беше настъпила тишина, мрак, чуваше се само далечен пукот на мълния.

Люк, не ме отпращай така, без нито една дума, с пълно мълчание. Обади ми се. Дай ми шанс.

В отговор проехтя само една лятна гръмотевица.

Карла отиде до тоалетката, отвори кутията, която Люк беше резбовал за нея и извади керамичното парче. Беше хладно, твърдо и гладко, сякаш времето се беше сгъстило в ръката й. Дълго стоя неподвижна, вливайки в древната глина живата топлина на своето тяло. Държеше отломъка, сякаш бе талисман срещу най-дълбоките й страхове. Накрая нежно го постави обратно и сложи кутията в несесера си.

Чаршафите бяха хладни като индианска тъкан. Карла лежеше между тях и чакаше да чуе стъпките на Люк нагоре по стълбите.

Ала първо дойде бурята, внезапен, помитащ тътен, възседнал силен вятър. Карла се вслушваше във всички шумове — високото виене на вятъра и плътният отговор на мълниите, внезапното изтрещяване на светкавица и барабаненето на дъжда. Дочу стъпките на Люк, който се качваше по стълбите. Мина край вратата, без да спре. Звукът от душа се сля с падането на дъжда. После и душът, и дъждът спряха неочаквано. В тихите промеждутъци между екота на отстъпващите мълнии проскърцването на дъските на пода подсказа на Карла, че Люк непрекъснато сновеше от спалнята в банята и обратно.

Карла лежеше и слушаше със стиснати отстрани ръце, цялото й съзнание бе завладяно от безмълвна молба: „Ела при мен, Люк. Веднъж, само още веднъж, не можеш ли да дойдеш при мен?“

Стъпките тръгнаха по коридора и отминаха спалнята й, след толкова кратко колебание, че тя не беше сигурна дали това не беше плод на въображението й. Стълбите изскърцаха и й подсказаха, че той отиваше в кухнята.